правеше опити в промеждутъците да се дооблече.
Засега новините бяха окуражаващи. Първи проговори параходът на „Северогерманския Лойд“ „Франкфурт“. В 00:18 часа той предаде краткото:
— О кей… Чакайте ни. — Но не даде координатите си.
В следващата минута потвържденията заваляха едно след друго. — „М. Темпъл“ на „Канадиън Пасифик“… лайнерът на „Алън“ „Вирджиния“… руският трампови кораб „Бурил“.
Нощта оживя от сигнали. Кораби, които бяха далеч, научиха от други, намиращи се в техния диапазон. Новината се разпространяваше все по-надалеч. Кейп Рейс я прие директно и я излъчи във вътрешността на страната. На покрива на универсалния магазин „Уонамейкър“ в Ню Йорк младият радиооператор Дейвид Сарноф улови слаб сигнал и го препредаде. Целият свят замръзна в задъхано внимание.
Съвсем наблизо „Карпатия“ на „Кунард“ плаваше на юг в пълно неведение. Когато Флипс изпрати своя „CQD“, единственият радиооператор на „Карпатия“ — Томас Котъм — се намираше на мостика. Сега той се бе върнал и се опита да бъде услужлив. Попита между другото на „Титаник“ знаят, че Кейп Рейс има няколко частни радиограми за тях.
В 00:25 часа Филипс изчука обратен отговор, който накара радиста на „Карпатия“ мигновено да забрави любезностите си:
— Елате веднага. Сблъскахме се с айсберг. Това е сигнал за помощ. „CQD“. Координати 41 градуса 46 десети северна ширина и 50 градуса 14 десети западна дължина.
Момент слисано мълчание… и Котъм попита дали да осведоми своя капитан.
— Да, незабавно!
След пет минути дойде желана новина: „Карпатия“ е само на петдесет и осем мили и „идва с пълен ход“.
В 00:34 часа се обади отново „Франкфурт“ — намираше се на 150 мили.
Филипс попита:
— Идвате ли на помощ?
„Франкфурт“:
— Какво се е случило?
Филипс:
— Предайте на вашия капитан да дойде на помощ! Блъснахме се в лед!
Капитан Смит се отби в радиорубката, за да разбере сам каква е картината. Току-що се бе обадил „Олимпик“ — еднотипен на „Титаник“ лайнер. Намираше се на петстотин мили, но радиостанцията му беше мощна и можеше да координира спасителните операции. Филипс поддържаше постоянна връзка с „Олимпик“ и междувременно подканяше намиращите се по-наблизо кораби да бързат.
— Какъв сигнал излъчвате? — попита Смит.
— „CQD“ — отговори Филипс безучасно.
Тогава у Брайд се породи чудесна идея. „CQD“ бе традиционен сигнал за бедствие, но международната конвенция неотдавна бе приела вместо него буквите „SOS“ — лесен за приемане от най-неопитния любител. Той предложи:
— Излъчи „SOS“. Това е новият сигнал и сега вероятно е единственият ти шанс да го излъчиш.
Филипс се засмя на шегата и смени сигнала. Когато „Титаник“ излъчи първия предаван от океанският лайнер „SOS“, часовникът в радиорубката показваше 00:45 часа.
Никой от корабите, с които бе установена връзка, не изглеждаше така обнадеждаващ, както мигащата светлина, намираща се на десет мили от лявата страна на носа на „Титаник“. През бинокъла четвъртият помощник Боксхол ясно видя, че това е параход. При опита да установи по морза връзка със сигналния прожектор даже му се стори, че видя отговор. Но от това нищо не излезе и най-накрая той реши, че е било премигване на топовата светлина.
Бяха необходими по-сериозни мерки. Щом старши рулевият Роу пристигна на мостика, капитан Смит го попита дали е донесъл ракетите. Роу ги извади и капитанът заповяда:
— Изстреляй първата и след това продължавай на всеки пет или шест минути.
В 00:45 часа ослепителен блясък изгори нощта. Първата ракета бе изстреляна от дясното крило на мостика. Тя се издигна нагоре… нагоре, далеч на д плетеницата от мачти и такелаж. След това избухна с далечен глух пукот и дъжд от ярки бели звезди бавно се понесе към морето. Петият помощник-капитан Лоу си спомня, че в синьо-бялата светлина за миг му се мярнало изплашеното, дори шокирано лице на Брюс Исмей.
На десет мили разстояние, на мостика на „Калифорниън“, стоеше стажантът Джеймс Гибсън. Странният кораб, дошъл от изток, не бе помръднал вече цял час и Гибсън го изучаваше с интерес. С далекогледа той можа да различи страничните му светлини и блясъка на светлините от задната палуба. В един момент му се стори, че корабът се опитва да установи връзка с „Калифорниън“ чрез своя морзов прожектор. Опита се да сигнализира в отговор, но скоро се отказа. Реши, че топовата светлина на странния кораб просто примигва.
Вторият помощник Хърбърт Стоун, крачейки по мостика на „Калифорниън“, също не сваляше очи от този странен параход. В 00:45 часа внезапно над него лумна бяла светлина. Странно — помисли си той, — на кого ли е хрумнало да изстрелва ракети през нощта…
„Ти тръгвай, аз ще остана за малко“
Пътникът от втора класа Лорънс Бизли считайки себе си за типичен, невеж в морските дела, сухопътен човек, но даже той разбра какво означават ракетите. „Титаник“ се нуждаеше от помощ така неотложно, че викаше всеки намиращ се наблизо кораб, който можеше да го види.
И другите пътници на лодъчната палуба го разбраха. Нямаше повече шеги и колебания. Всъщност нямаше време даже да си кажат „довиждане“.
— Не се тревожи, малката ми — извика Ден Марвин на младата си жена, — ти тръгвай, аз ще остана за малко.
Щом тя влезе в лодката, той ѝ изпрати въздушна целувка.
— Ще се видим по-късно — усмихна се Адолф Дайкър и помогна на г-жа Дайкър да прескочи планцера.
— Бъди смела, каквото и да се случи, бъди смела! — каза д-р У. Т. Минъхън на г-жа Минъхън и отстъпи назад заедно с другите мъже.
Г-н Търел Кавендиш не каза нищо на г-жа Кавендиш. Само целувка… един продължителен поглед… още една целувка… и той изчезна в тълпата.
Марк Форчън взе ценностите от жена си, когато той и синът му Чарлз изпращаха г-жа Форчън и трите дъщери.
— Аз ще се погрижа за тях — обясни той, — ние ще бъдем в следващата лодка.
— Чарлс, грижи се за татко! — извика едно от момичетата на брат си.
— Уолтър, ти трябва да дойдеш с мен — молеше се г-жа Уолтър Д. Дъглас.
— Не — отговори г-н Дъглас, обръщайки се — аз трябва да се държа като джентълмен.
— Опитай се да слезеш с майор Бът и господин Мур — дойде последният съпружески съвет, — те са големи, силни мъже и сигурно ще успеят.
На края на тълпата стоеше младо испанско семейство, още в медения си месец. Сеньор Виктор Де Затоде Пенаско бе само на осемнадесет години, а жена му — на седемнадесет. И двамата не разбираха английски. Докато гледаха объркано суетнята, графинята от Родиз се завъртя около тях. Няколко бързи думи на френски и сеньор Пенаско предаде жена си на грижите на графинята и се отдръпна сред мъжете.
Някои от съпругите все още отказваха да тръгнат. Г-н и г-жа Едгър Меър бяха свръхчувствителни към спорове на публично място и затова слязоха в кабината си. Там те решиха да се разделят в полза на тяхното бебе.
Артър Райърсън трябваше да упражни своята власт над г-жа Райърсън:
— Ти трябва да се подчиниш. Когато се каже „жените и децата в лодките“ и твоят ред дойде, ще отидеш! Аз ще остана с Джек Тейър. Не се тревожи за нас.
Александър Т. Комтън — младши се държа непреклонно със своята майка, когато тя провъзгласи, че
