Уолтър Лорд

Последната нощ на „Титаник“

Предговор

През 1898 година един борещ се за съществуване писател на име Морган Робъртсън написа роман за приказен атлантически лайнер, който по размери нямаше равен на себе си. Натовареният от Робъртсън с богати и самодоволни хора кораб се сблъсква с айсберг и в студената априлска нощ потъва. Това повествование показа безсмислеността и безплодието на водения от тези хора живот и при публикуването на книгата от издателство „М. Ф. Менсфийлд“ през същата година тя бе наречена „Безсмислие“.

Четиринадесет години по-късно английската корабоплавателна компания „Уайт Стар Лайн“ построи параход, който поразително напомняше онзи от романа на Робъртсън. Новият лайнер имаше водоизместване 66 000 тона; корабът на Робъртсън — 70 000 тона. Истинския кораб бе с дължина 882,5 фута; корабът от романа 800 фута. Всеки от тях беше с потри винта и можеше да развива скорост 24–25 възла. И двата кораба бяха разчетени да превозват по около 3000 души, като имаха спасителни лодки само за част от тях. Това обаче нямаше голямо значение, тъй като и двата бяха обявени за „непотопяеми“.

На 10 април 1912 година истинския кораб напусна Саутхемтън, за да направи своя първи рейс до Ню Йорк. На борда му се намираха едно безценно копие на „Рубаят“ от Омар Хаям и списък на пътниците, чиято обща „стойност“ се оценяваше на 250 милиона долара. По пътя си корабът също така се натъкна на айсберг и в една студена априлска нощ потъна.

Робъртсън нарече своя кораб „Титан“; „Уайт Стар Лайн“ наименува кораба си „Титаник“.

Това е разказ за неговата последна нощ.

„Обратно в Белфаст“

Висок в наблюдателния кош на „Уайт Стар“, „Титаник“, наблюдателят Фредерик Флийт се взираше в сияйната нощ. Беше тихо, ясно и много студено. Нямаше луна, но безоблачното небе пламтеше от звезди. Атлантическия океан бе като огледално стъкло; някои по-късно казваха, че никога не са го виждали толкова спокоен.

Бе петата нощ от първия рейс на „Титаник“ до Ню Йорк и вече беше ясно, че е не само най-големият, но и най-възхитителният кораб в света. Даже кучетата на пътниците бяха възхитителни. Джон Джейкъб Астор бе довел своя еърдейл Кити. Хенри Слипър Харпър от известната издателска фамилия бе с китайския си мопс-медалист Сун-Ят-Сен. Робърт Дениъл, банкер от Филаделфия, водеше току-що купения от Англия френски булдог-шампион. Кларънс Мур от Вашингтон също бе купил кучета, но петдесетте двойки английски фокстериери, предназначени за Лудун Хънт, не пътуваха с този кораб.

За Фредерик Флийт това бе съвсем чужд свят. Той беше един от шестимата наблюдатели на „Титаник“, които не се вълнуваха от проблемите на пътниците. А наблюдателите бяха очите на кораба и точно в тази нощ Флийт бе предупреден особено внимателно да следи за поява на айсберги.

Дотук всичко бе добре. В 22 часа — на вахта… няколко разменени думи с наблюдателя Реджиналд Ли от същата вахта за ледовата обстановка… още няколко думи за студа… и преди всичко мълчание, докато двамата мъже се взираха в тъмнината.

Вахтата бе почти привършила и все още нямаше нещо необикновено. Само нощта, звездите, хапещия студ и свирещия в мачтите вятър съпътствуваха носещия се със скорост 22,5 възла в спокойния черен океан „Титаник“. Бе почти 23:40 часът, неделя, 14 април 1912 година.

Внезапно точно отпред Флийт видя нещо по-тъмно дори и от самата тъмнина. Отначало бе малко (колкото две съединени една с друга маси — помисли си той), но с всяка изминала секунда нарастваше и се приближаваше. Флийт бързо удари три пъти сигналната камбана на наблюдателницата — предупреждение за опасността отпред. Едновременно с това вдигна телефона и позвъни на мостика.

— Какво видяхте? — попита от другия край един спокоен глас.

— Айсберг по носа — отговори Флийт.

— Благодаря. — потвърди гласът с учудващо безразлична учтивост. Нито дума повече.

През следващите тридесет секунди Флийт и Ли застинаха един до друг, наблюдавайки приближаването на ледения блок. Те бяха вече почти върху него, а корабът все още не се отклоняваше. Планината се надвеси над бака, мокра и блестяща, и двамата мъже се прегърнаха в очакване на сблъскването. Тогава, като по чудо, носът започна да завива наляво. В последната секунда кърмата се намери в чистото пространство и ледът се плъзна леко по десния борд. Флийт отдъхна с облекчение.

В този момент старши рулевият Джордж Томас Роу беше вахтен на задния мостик. За него това бе една обичайна нощ — само морето, звездите, щипещия студ. Крачейки по палубата, той забеляза нещо, което той и колегите му наричаха „бакенбарди около светлината“ — малки, фини като прах късчета лед във въздуха, които под въздействието на блясъка на палубните светлини хвърляха на всички страни неизброимо множество от ярки цветове.

Внезапно той почувства необичайно движение, което прекъсна устойчивият ритъм на машините. Беше нещо подобно на силен удар в пирса при заставане на кораба на кей. Погледна напред и отново се вторачи. Покрай десния борд като че ли минаваше ветроход с опънати ветрила. В следващия момент разбра, че това е айсберг, стърчащ може би сто фута над водата. След миг айсбергът отмина, дрейфувайки назад в тъмнината.

Междувременно в първокласния ресторант на палуба D долу четирима други членове на екипажа седяха около една от масите. Последната вечеря бе отдавна отминала и сега голямото, бяло, в стил Якоб I помещение бе празно, с изключение на самотната група. Това бяха сервитьори от ресторанта, които както бе обичайно в извън работно време, обсъждаха държането на своите пътници. В този момент на разговори някъде дълбоко от вътрешността на кораба дойде едва доловим режещ звук. Той не бе силен, но достатъчен, за да прекъсне разговорът и да задрънчат поставените по масите за закуската на следващата сутрин сребърни прибори.

Сервитьорът Джеймс Джонсън сякаш почувства нещо познато. Той познаваше потръпването на кораб, който загубва лопос от своя винт и знаеше, че такива несполуки означават завръщане в корабостроителния завод в „Харлънд енд Улф“ в Белфаст, придружено с много свободно време за наслада на гостоприемството на това пристанище. Някой до него изрази съгласие и запя жизнерадостно: „Обратно в Белфаст!“.

В кухнята на кърмата главния нощен пекар Уолтър Белфорд правеше кифли за следващия ден (честта да правят изискани сладкиши бе запазена за дневната смяна). Ударът направи на Белфорд много по-силно впечатление — може би защото тавата с направените току-що кифли падна от печката и се разсипа на пода.

Пътниците също усетиха труса в кабините си и се помъчеха да го свържат с нещо познато. Маргрет Фролихер — млада швейцарка, придружаваща баща си в неговото делово пътуване — се събуди от рязкото движение. Полузаспала, тя си представи единствено малките, бели, езерни фериботи в Цюрих, блъскащи се силно при акостиране. Каза си тихо: „Не е ли чудно!… Вече заставаме на кея!“

Майор Артър Годфри Почън, събличайки се за лягане си помисли, че корабът е ударен от тежка вълна. Г-жа Д. Стюарт Уайт седеше на края на леглото си и тъкмо посягаше да загаси осветлението, когато корабът според нея сякаш се плъзна на хиляди топчета.

На лейди Космо Дъф Гордън, която се събуди от удара, ѝ се стори че някой че ли бе прекарал огромен показалец по борда на кораба. Г-жа Джон Джейкъб Астор реши, че това е неприятен инцидент в кухнята.

На някои пътници ударът се стори по-силен отколкото на други. Г-жа Алберт Колдуел си представи голямо куче, разтърсващо захапано малко котенце. Г-жа Уолтър Б. Стивънсън си спомни първият зловещ трус по време на земетресението в Сан Франциско, но след това реши, че не е чак толкова силно. Г-жа Е. Д. Епълтън почти не почувства удар, но усети неприятен раздиращ звук — сякаш някой късаше дълго, дълго парче памучен плат.

Звукът означаваше повече неща за Д. Брюс Исмей — управляващият директор на „Уайт Стар Лайн“, който се качи с празнично настроение на „Титаник“ за първия му рейс. Исмей се събуди от рязкото движение

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×