Последната нощ на „Титаник“

„Говори се за айсберг, госпожо!“

Като че ли нищо не бе се случило и наблюдателят Флийт продължи вахтата си, госпожа Астор се върна в леглото си, а лейтенант Стефансон се зае отново с горещата лимонада.

По молба на няколко пътници стюардът от второкласния пушален салон Джеймс Уитър слезе да разбере какво става. Само на двете маси, на които играеха карти, никой не поглеждаше настрани. Обикновено в неделя „Уайт Стар Лайн“ не позволяваше играта на карти и тази вечер пътниците искаха да използват докрай щедростта на главния стюард.

В каюткомпанията на втора класа нямаше никой, за да изпрати библиотекаря за книги, така че той продължи да седи на масата, като броеше спокойно попълнените през деня заемни бележки.

В дългите бели коридори, които водеха към салоните за отдих, се чуваха единствено водените в кабините разговори, далечният шум от блъскането на някаква врата в камбуза, почукване от време на време на бавно движещи се високи токове — т.е. всички най-характерни за един пътнически кораб нощни звуци.

Всичко изглеждаше съвсем нормално, макар и не съвсем. В кабината си на палуба В седемнадесет годишният Джек Тейър току-що бе казал лека нощ на своите родители — г-н и г-жа Джон Б. Тейър от Филаделфия. Семейство Тейър имаха съседни, свързващи се помежду си кабини — удобство, напълно съответстващо на положението, заемано от г-н Тейър — втори вицепрезидент на Пенсилванската железница. Докато младият Джек си закопчаваше горната част на пижамата, равномерното свистене на вятъра в полуотворения илюминатор внезапно спря.

Една палуба по-долу господин и госпожа Хенри Харис играеха в кабината си двоен кенфийлд. Г-н Харис — продуцент от Бродуей — бе много изморен, а г-жа Харис неотдавна си бе счупила ръката. Те почти не разговаряха и г-жа Харис наблюдаваше разсеяно как от корабните вибрации роклите ѝ потръпват по закачалките. Изведнъж тя забеляза, че потръпването престана.

На още по-долната палуба Лорънс Бизли — млад преподавател от колежа в Дълуич — лежеше във второкласната си койка и четеше, унесен приятно от ритъма на дюшека. Внезапно движението спря.

След спирането на „Титаник“ изчезнаха всички познати корабни звуци като поскърцването на дървената облицовка, глухия ритъм на машините, постоянното подрънкване на стъкления купол над фоайето на палуба А. Изведнъж пътниците се озоваха в състояние на пълна тишина, която плашеше повече от удара.

Зазвъняха камбанките на стюардите, но бе трудно да се узнае нещо.

— Защо спряхме? — попита Лорънс Бизли един минаващ стюард.

— Не зная, господине — прозвуча типичен отговор, — но няма да е нещо особено.

Г-жа Артър Райърсън от „стоманената фамилия“ постигна по-добри резултати.

— Говори се за айсберг, госпожо — обясни стюардът Бишоп. — Спрели са, за да не връхлетят върху него.

Докато френската ѝ камериерка Викторин се суетеше, г-жа Райърсън обмисляше какво да прави. За първи път от началото на рейса г-н Райърсън бе заспал здрав сън и тя в никакъв случай не искаше да го буди. Госпожа Райърсън се приближи до правоъгълния прозорец от тежко стъкло, който гледаше направо към морето. Навън тя видя спокойна и красива нощ и реши да не събужда съпруга си.

Но други хора не искаха да оставят нещата така. С неуморимо любопитство, характерно за всеки, който се качи на кораб, някои от пасажерите на „Титаник“ започнаха да търсят отговор на странното положение.

Полковник Арчибалд Грейси от кабина В-51 — военен историк — любител, отчасти на служба в Уест Пойнт, отчасти на свободна практика, но с гарантиран доход — методично навлече бельо, дълги чорапи, обувки, панталони, норфолкското си сако и тогава запухтя към лодъчната палуба. Джек Тейър просто наметна палто върху пижамата, извика на родителите си, че отива да се позабавлява, и излезе.

На палубата не бе видно никакво забавление, но нямаше и признаци на опасност. По-голямата част от любопитните се разхождаше безцелно или стоеше до леерите, като се взираше в пустата нощ и търсеше улики за беда. „Титаник“ стоеше неподвижен във водата, изпускайки шумно пара през три от четирите огромни комина, и само това смущаваше спокойната звездна нощ. Всичко друго бе нормално.

Към кърмовата част на лодъчната палуба бавно крачеше ръка за ръка възрастна двойка, без да обръща внимание на изригващата пара и малките групи сновящи безцелно пътници. Бе толкова студено, че повечето от хората, като не забелязаха нищо, се върнаха отново вътре. Влизайки във великолепното фоайе на палуба А, те намериха и други, които вече бяха станали, но предпочитаха да останат вътре на топло.

Смесвайки се заедно, те представляваха любопитна картина. Дрехите им бяха гротескна смесица от хавлии за баня, вечерно облекло, кожени палта, пуловери с високи яки. Обстановката наоколо бе също толкова необичайна — огромният стъклен купол над главите, благородната дъбова облицовка, величествените балюстради с инкрустации и поглеждащият към тях необикновен стенен часовник, украсен с две бронзови нимфи, които символизираха Честта и Славата, увенчаващи Времето.

— Само няколко часа и ще тръгнем отново — неясно обясни един стюард на пътника от първа класа Джордж Хардън.

— Струва ми се, че загубихме един от корабните винтове, но това ще ни осигури повече време за игра на бридж — възкликна Хауърд Кейс — лондонският ръководител на „Векюм Ойл“, като се обърна към нюйоркския адвокат Фред Сюърд. Вероятно г-н Кейс бе заимствал своето предположение от сервитьора Джонсън, който все още мечтаеше за един престой в Белфаст. Във всеки случай сега повечето пътници имаха по-добра информация.

— Какво си мислиш? — възкликна Харви Колиър в разговор с жена си, когато се връщаха от разходка по палубата. — Ударили сме се в айсберг — много голям, — но опасност няма. Така ми каза един офицер от екипажа!

Семейство Колиър пътуваха във втора класа и бяха на път от Англия за току-що купената от тях фруктова плантация в долината Файет, Айдахо. Те не бяха пресичали Атлантическия океан и може би съобщението би възбудило госпожа Колиър, ако вечерята ѝ не бе толкова обилна. Тя само попита съпруга си дали някой е изглеждал уплашен и като получи отрицателен отговор, си легна успокоена.

Джон Джейкъб Астор също изглеждаше съвсем спокоен. Като се върна в кабината-апартамент след проучване на обстановката, той обясни на г-жа Астор, че корабът се е натъкнал на лед, но няма нищо сериозно. Тъй като бе напълно спокоен, и г-жа Астор не почувства никаква тревога.

— Какво, казват, е станало? — попита Уилям Т. Стед — известен английски спиритуалист, реформист, евангелист и издател. Абсолютен индивидуалист, той сякаш бе планирал да излезе на палубата по-късно от другите.

— Айсберги — накратко обясни Франк Милет — изтъкнат американски художник.

— Е, добре, вдигна рамене Стейд, — май не е нещо сериозно. Ще се върна в кабината си да почета.

Господин и госпожа Дикинсън Бишоп от Доуеджиак, Мичиган, реагираха по същия начин. Когато минаващ стюард ги увери: „Блъснахме малко парче лед и го отминахме“, те се върнаха в кабината си и си легнаха. Г-н Бишоп взе да чете книга, но скоро бе прекъснат от чукане на вратата. Беше г-н Алберт А. Стюарт — избухлив възрастен джентълмен, който притежаваше значителен брой акции в цирка „Барнъм и Бейли“:

— Ела навън да се позабавляваш!

И други бяха обхванати от същата идея. Пътникът от първа класа Питър Дейли чу млада жена да казва на друга:

— Хайде, ела да видим ледения блок, никога не съм виждала преди подобно нещо!

В пушалния салон на втора класа някой остроумно попита дали може да вземе малко лед от айсберга за своя хайбол.

Това не беше невъзможно. Когато „Титаник“ се отърка в ледената планина, от нея върху горната палуба откъм десния борд, срещу предната сигнална мачта се изсипаха няколко тона лед. Тук се намираше мястото за отдих на трета класа и ледът бе скоро открит от търсещите обитатели на третокласните помещения. От прозореца на своята кабина, която се намираше на палуба В, г-жа Натали Уик ги наблюдаваше как се