в своя луксозен апартамент на палуба В, сигурен, че корабът се е ударил в нещо, но не знаеше в какво точно.
Някои от пътниците вече знаеха отговора. Г-н и г-жа Джордж А. Хардър, млада двойка в медения си месец от кабина Е-50, бяха все още будни, когато чуха глух трясък. Те почувстваха как корабът потрепери и по неговия борд пробяга
Същото се случи и с Джеймс Макгаф — търговски пътник на „Джимбълс“ от Филаделфия, само че неговото преживяване бе малко по-неприятно. Илюминаторът му бе отворен и когато планината се остърга о борда, в кабината му паднаха парчета лед.
Когато се чу звукът, повечето пътници на „Титаник“ също като г-н Макгаф си бяха легнали. В тази тиха, студена неделна нощ корабната койка бе най-доброто място. Само някои от най-неуморимите пътници бяха още на крак. Както обикновено повечето бяха в първокласния пушален салон на палуба А.
И както обикновено групата бе твърде смесена. Около едната маса седяха: Арчи Бът — военен съветник на президента Тафт, Кларънс Мур — странстващият господар на кучетата, Хари Уайдънър — син на филаделфийски магнат на трамваи, и Уилям Картър — друг висш транспортен служител. Те приключваха вечерята, дадена от бащата на Уайдънър в чест на капитана на кораба Едуард Д. Смит. Капитанът бе напуснал рано, дамите се бяха разотишли да спят и сега мъжете се наслаждаваха на последната си пура преди лягане. Разговорът скачаше от политиката към приключенията на Кларънс Мур в Западна Вирджиния по времето, когато той помогна да се интервюира старият, враждебно настроен планинец Енс Хетфийлд.
Заровен в близкото кожено кресло Спенсър В. Силвърторн — млад закупчик на универсалния магазин „Нъджънт“ в Сейнт Луис, пробягваше с поглед отделни пасажи от новата, нашумяла книга „Човекът от Вирджиния“. Недалеч от него Люсиън Смит (друг филаделфиец) бойко се сражаваше на бридж с трима французи въпреки езиковите затруднения.
На другата маса младежи също играеха бридж, но доста по-шумно. Обикновено младите предпочитаха по-оживеното „Кафе Паризиен“ на палуба В, като не направиха изключение и тази вечер. Но към 23:30 часа стана толкова студено, че момичетата си тръгнаха да спят, а мъжете се отправиха към пушалния салон да пийнат нещо. По-голямата част от групата избра хайбол; Хю Улнър — син на английския скулптор, си взе горещо уиски и вода, а лейтенант Хокън Бьорнстром Стефансон — млад шведски военен аташе, пътуващ за Вашингтон си поръча гореща лимонада.
Някой изкара колода карти и както играеха и се смееха, внезапно всички чуха стържещия звук. Това не ги шокира много, но бе достатъчно, за да ги раздвижи. (Господин Силвърторн все още подскача, когато разказва за този момент). В следващия миг сервитьорът от пушалния салон и г-н Силвърторн вече тичаха през задната врата… покрай къта с екзотична растителност… и навън на палубата. Те стигнаха тъкмо навреме, за да видят как леденият блок обръсна десния борд, като се извисяваше чак над лодъчната палуба. От него се откъснаха парчета лед, които паднаха във водата. Само миг още и той изчезна назад в тъмнината.
Сега и останалите в пушалния салон хора вече бяха навън. Достигайки палубата, Хю Улнър дочу мъжки глас:
— Ударихме айсберг! Ето го!
Улнър погледна объркано в нощта. На около 150 ярда зад кърмата той забеляза планина от лед, която на фона на отрупаното със звезди небе изглеждаше черна. След това тя изчезна в тъмното пространство.
Възбудата скоро премина. „Титаник“ изглеждаше здрав както преди, а пък и времето бе много студено, за да се стои продължително време навън. Групата бавно се върна, Улнър взе картите си и играта продължи. Когато последният мъж затвори с трясък вратата към палубата, на него му се стори, че машините заглъхват.
Той имаше право. Първият помощник-капитан Уилям Мърдок току-що бе преместил на мостика ръчката на машинния телеграф в положение „стоп“. Той стоеше на вахта и когато Флийт предаде предупреждението по телефона, негово задължение бе да направи нещо. Оттогава бе изминала само една минута, в която той нареди на рулевия Хичънс да даде руля „ляво на борд“, дръпна рязко щамбайна на „пълен назад“, натисна бутона за затваряне на водонепроницаемите врати и остана тридесет и седем секунди в бездиханно очакване.
Когато очакването премина, бе очевидно, че всичко сторено е извършено твърде късно. Стърженето замря и в този момент от съседната на мостика капитанска кабина нахлу капитан Смит. Няколко бързи думи:
— Какво стана, господин Мърдок?
— Айсберг, сър. Дадох „ляво на борд“ и „пълен назад“, след което щях да развъртя кърмата с „дясно на борд“, но бяхме много близо. Не можех да направя нищо друго.
— Затворете аварийните врати!
— Вече са затворени.
Те наистина бяха затворени. Когато се разнесе предупредителният звън и над кърмовата водонепроницаема врата замига червената лампа, долу, в котелно отделение № 6 огнярят Фред Барет разговаряше с втория механик Джеймс Хескит. Бърз предупредителен вик, оглушителен трясък и целият десен борд сякаш се скъса. Морето нахлу на талази, забушува около тръбопроводи и клинкети и двамата мъже се шмугнаха през вратата, която само след миг се затръшна след тях.
Барет реши, че тук, в котелно отделение № 5, нещата не изглеждат по-розови. На около два фута под затворената водонепроницаема врата в № 5 имаше срез и през дупката нахлуваше мощна струя морска вода. Помощник-огнярят Джордж Кавел се мъчеше да се измъкне от близката купчина въглища, която се бе изсипала от бункера в резултат на удара. Друг огняр гледаше тъжно към обърнатото канче със супа, което преди това бе топлил върху един от механизмите.
В останалите котелни отделения по-назад бе сухо, но обстановката не беше по-различна — объркани, крещящи мъже, които се питаха какво става. Точно това бе най-трудно за отгатване. До този момент „Титаник“ представляваше пикник. Като на нов кораб в първия му рейс всичко бе чисто. Това бе, както си спомня още огнярят Джордж Кемиш,
Единственото задължение на огнярите бе да бъдат пълни пещите. За поддържане на огъня не бяха необходими нито лостове, нито гребла. Така че неделната нощ не бе кой знае колко напрегната за тези мъже, които, бъбрейки, стояха около железните кофи и ръчните колички в очакване на смяната — вахта нула-четири.
Тогава дойде ударът — стържещият, разкъсващ звук, неистово звънящия телеграф, затръшването на водонепроницаемите врати. Повечето от мъжете не можеха да си представят какво е това — пръсна се слух, че „Титаник“ е заседнал в плитчините на Нюфаундленд. Дори когато един от огнярите се заспуска надолу, крещейки: „По дяволите, натъкнахме се на айсберг!“, мнозина продължаваха да мислят, че причината е засядане.
На разстояние от около десет мили, на мостика на „Калифорниън“ — кораб на фирмата „Лейланд“, който пътуваше от Лондон за Бостън, беше на вахта третият помощник-капитан Чарлс Виктър Гроувс. Бавният шест хиляди тонен кораб имаше места за 47 пътници, но сега нито едно от тях не беше заето. В тази неделна вечер от 22:30 часа корабът бе спрял, напълно блокиран от дрейфуващ лед.
Около 23:10 часа Гроувс забеляза откъм десния борд светлините на кораб, който се носеше бързо на запад. Той скоро изпревари неподвижния „Калифорниън“ и от блясъка на палубните му светлини стана ясно, че е голям пътнически лайнер.
В 23:30 часа Гроувс почука на венецианската врата на щурманската рубка и съобщи на капитан Стенли Лорд за това. Лорд нареди да се осъществи контакт със сигналния прожектор и Гроувс се приготви за предаване. В 22:40 обаче той забеляза как големият кораб внезапно спря и угаси повечето от светлините си. Това не учуди Гроувс особено много. Той бе плавал известно време на пътническите кораби в Далечния изток, където обикновено в полунощ светлините се гасяха, за да се разотидат пътниците. И през ум не му мина, че може би светлините са все още включени, само изглеждаше, че са изключени, тъй като корабът не бе вече с борд към тях, а бе извил рязко наляво.