замерят с парчета лед.
Ледът бързо стана туристическа атракция. Майор Артър Годфри Почън — производител на химикали от Торонто на средна възраст, използва възможността да установи контакт със своя изтъкнат сънародник Чарлс М. Хейс — президент на Голямата магистрална железница:
— Господин Хейс — извика той, — видяхте ли леда?
Когато г-н Хейс отговори, че не го е видял, Почън продължи:
— Ако искате, аз ще ви заведа на палубата да ви го покажа?
Те извървяха пътя до палуба А и се загледаха в разгорещената игра под тях.
Притежанието на лед не остана дълго монопол на пътниците от трета класа. Докато полковник Грейси стоеше във фоайето на палуба А, по рамото го потупа Клинч Смит — личност от нюйоркското общество, който освен другите си преживявания бе известен и с това, че е стоял на една маса със Стенфорд Уайт вечерта, в която същият бе убит от Хари Тоу.
— Искате ли да занесете сувенир в Ню Йорк? — попита Смит. Той разтвори ръката си и показа малко, плоско като ръчен часовник парченце лед.
И други бяха обхванати от същата колекционерска страст. Рулевият Джон Поингдестър вдигна парче лед и показвайки го, обиколи моряшкия салет. Един пътник от разположените в дъното на кораба най-ниско платени помещения подари на четвъртия помощник-капитан Боксхол отломък с размер на малък леген. Смазочникът Уолтър Хърст лежеше полуразбуден, когато тъстът му, който обитаваше същата кабина, дойде и хвърли в койката му буца лед. Един мъж влезе в помещенията на стюардите, показа голямо колкото чаена чаша парче и каза на стюарда Ф. Дент Рей:
— Отпред има тонове лед!
— Е, добре — прозя се Рей, — Това няма да ни навреди. — И се приготви отново за сън.
Малко по-любопитният стюард от първа класа Хенри Семюъл Ечиз, който по време на сблъскването бе свободен от смяна, се отправи към предната част на палуба D, за да проучи обстановката, и се натъкна на идващ насреща пътник от трета класа. Преди още Ечиз да успее да каже нещо, пътникът, сякаш контриращ стюарда по време на спор с неопровержимо доказателство, хвърли огромно парче лед на палубата и изкрещя:
— Ще повярвате ли най-после?
Съвсем скоро бяха налице множество далеч по-смущаващи доказателства. Към 23:50 часа — десет минути след сблъскването — в първите шест от шестнадесетте водонепроницаеми отсека на „Титаник“ можеха да се видят и чуят странни неща.
Настройчикът Семюъл Хеминг, който почиваше свободен от вахта в койката си, дочу непривично съскане откъм форпика — отека, който се намира най-близо до носа. Той се промъкна напред, доколкото бе възможно, и откри, че съскащият звук е причинен от въздух, който излизаше от намиращия се във форпика сандък за котвената верига. Водата, която бързо нахлуваше в долната част, изтласкваше въздуха и създаваше огромно налягане.
Странен звук в по-задния отсек, където се намираха жилищните помещения на огнярите и товарния люк № 1, възбуди любопитството на главния огняр Чарлс Хендриксън. Само че този път това не бе въздух, а вода. Като погледна надолу под спираловидния трап, който водеше към прохода, съединяващ кабините на огнярите с котелните отделения, той забеляза в основата на излетите железни стъпала да се плиска морска вода.
Пътникът Карл Джонсън — един от притежателите на най-евтините билети — бе още по-неприятно изненадан в третия отсек. Тук се намираха жилищните помещения с най-ниска цена — най-дълбоко в кораба и най-близо до носа.
Джонсън стана да разбере причината за напомнящия леко вълнение звук, който идваше от коридора, и краката му се озоваха във вода. Той реши да се облече и докато навличаше дрехите си, водата бе вече покрила обувките му. Без предубеждение, с почти клиничен интерес Джонсън забеляза, че водата е с равномерна дълбочина. Съседът му Даниъл Бъкли реагира по-бавно и скачайки от койката си, цопна във вода, която стигаше до глезените му.
Много по-измокрени бяха петима пощенски чиновници от четвърти отсек. Пощата на „Титаник“ бе разположена на две палуби — писмата заедно с багажа на пътниците от първа класа бяха струпани на най- долната палуба, а се сортираха горе, на палуба G. Двете нива се съединяваха с широк железен трап, който продължаваше до палуба Е и по-нататък. Само за пет минути, докато пощенските чиновници влачеха по трапа двестате чувала с препоръчани писма нагоре, в по-сухото сортировъчно помещение, водата вече плискаше около коленете им.
Усилията им бяха напразни — още пет минути и водата стигна до горния край на стъпалата и заля палуба G. Чак тогава служителите вкупом напуснаха пощенското помещение, оттегляйки се по трапа към палуба Е.
На върха на трапа те намериха едно семейство, което наблюдаваше действията им. Г-н и г-жа Норман Кембел Чембърс от Ню Йорк бяха привлечени от шума след безплодна разходка но торната палуба. Сега заедно с пощенските служители те наблюдаваха събитието, като се шегуваха с намокрения багаж и се чудеха какво може да е съдържанието на плаващите в напуснатото помещение писма.
За кратко време в определени моменти към тях се присъединяваха и други — четвъртият помощник- капитан Боксхол, вторият помощник-стюард Уит, даже и капитан Смит. Но в никакъв случай семейство Чембърс не можеха да повярват, че това, което виждат, крие истинска опасност.
В петия водонепроницаем отсек на носа назад се намираше котелно отделение № 6. След скока през отвора на затръшналата се зад тях водонепроницаема врата тук се озоваха огнярът Барет и вторият механик Хескит. Тези, които не успяха да се измъкнат, се покатериха бързо нагоре по аварийните трапове. Някои останаха по местата си, а след минута се върнаха обратно и катерещите се членове на екипажа. Отнякъде долетя вик:
— Затваряйте клапаните!
И след това:
— Гасете пещите!
Огнярят Джордж Бочъмп работеше трескаво, тъй като морската вода нахлуваше през вратата на бункера и сантинните капаци. За пет минути водата стигна до кръста — черна и мазна от машинните масла. Въздухът бе наситен с пара. Бочъмп така и не разбра кой изкрещя дългоочакваните думи.
— Достатъчно!
Той вече прескачаше с облекчение за последен път стъпалата нагоре по трапа.
До сухата стена на водонепроницаемата врата към кърмата вторият механик Хескит се бореше за възстановяване на нормалната обстановка в котелно отделение № 5. Водата още нахлуваше през намиращата се в близост до затворената врата цепнатина с дължина два фута, но помощник-механиците Харви и Уилсън бяха включили една помпа и нивото намаляваше.
Няколко мига огнярите стояха и безцелно наблюдаваха как механиците съоръжават помпите; след това се получи съобщение да отидат от машинното отделение на лодъчната палуба. Те се скупчиха по спасителните трапове, но от мостика им наредиха да се върнат и известно време те се блъскаха по работните проходи на палуба D, като сновяха нагоре-надолу, объркани от бюрокрацията на огромния кораб, без да знаят какво да правят по-напред.
В същото време угаснаха светлините в котелно отделение № 5. Механикът Харви нареди на стоящия зад него огняр Барет да отиде в машинното отделение за фенери. Вратите към съседните помещения бяха затворени; Барет трябваше да се изкачи до върха на аварийния трап, да прескочи отгоре и да се спусне от другата страна. Докато той налучкваше стъпалата, механиците включиха отново осветлението и фенерите не бяха необходими повече.
След това Харви каза на Барет да угаси котлите — повишеното налягане на парата отваряше изпускателните клапани и тя излизаше на облаци. Барет се покатери обратно по трапа и събра петнадесет- двадесет сновящи по палуба D огняри. Всички те шумно слязоха долу и започнаха да заливат пещите с вода. Това бе непосилен труд — затварянето на клапаните, за да се избегне повишаване налягането на парата, и угасянето на самите котли. Огнярят Кемиш още си спомня този момент с вълнение: „Угасянето на тези пещи бе истински ад…“
Действията на мъжете в котелното отделение бяха придружени от изригващи облаци пара. Постепенно
