Последната нощ на „Титаник“

обаче редът бе възстановен. Светлините заблестяха ярко, вече нямаше вода и в номер 5 всичко като че ли изглеждаше наред. Когато някой каза, че вахтените от смяната 00:00–04:00 часа изнасят койките си на палубата за отдих, тъй като кабините им са пълни с вода, в отсека вече цареше бодра увереност. Вахтата 20:00–24:00 часа спря работа, прие казаното като хубава шега и се посмя добре.

Горе на мостика капитан Смит се опитваше да състави цялостна картина на случилото се. На кораба нямаше друг, който да може да го направи по-добре от него. След тридесет и осем годишна служба в „Уайт Стар“ той беше не само опитен капитан, този брадат патриарх беше обожаван и от екипажа и от пътниците. Те обичаха всичко у него — най-вече чудесното съчетание на твърдост и благородна вежливост. Имаше слабост към пурите. „Пурите бяха неговото удоволствие — казва дъщеря му. — Когато пушеше, той не позволяваше никой да се движи в стаята, така че синият облак над главата му оставаше винаги неподвижен.“

Капитан Смит бе роден за ръководител. Когато след сблъскването той се качи на мостика, първата му задача бе да излезе на дясното крило и да провери дали айсбергът още се вижда. Първият помощник- капитан Мърдок и четвъртият помощник Боксхол го придружаваха и за момент тримата се взираха в тъмнината. На Боксхол му се стори, че вижда тъмна сянка далеч зад кърмата, но не беше сигурен дали това е така.

От този момент нататък всичко бе професионализъм. Капитан Смит изпрати Боксхол за бърз оглед на кораба. След няколко минути той се върна; бе достигнал възможно най-дълбокото място в предната част на кораба, но там нямаше и следа от повреда.

Това бе последната добра новина, която капитан Смит чу тази нощ.

Все още обезпокоен, капитан Смит отново разпореди на Боксхол:

— Слез долу, намери дърводелеца и го накарай да измери нивото на нахлулата вода.

Боксхол не беше стигнал до долния край на водещия към мостика трап, когато се сблъска с бягащия нагоре дърводелец Д. Хътчинсън. Пробивайки си път с лакти, той задъхано каза:

— Корабът бързо се пълни с вода!

Непосредствено след него дотича пощенският служител Яго Смит. Той се облегна на мостика и промълви на пресекулки:

— Пощенското помещение бързо поема вода!

Брюс Исмей бе следващият. Той бе облякъл костюм върху пижамата, бе нахлузил домашните си чехли и се катереше към мостика, за да узнае дали това, което ставаше, трябва да бъде докладвано на президента на Компанията. Капитан Смит му каза за айсберга. Тогава Исмей попита:

— Мислите ли, че корабът е сериозно повреден?

Малка пауза и капитанът бавно отговори:

— Страхувам се, че да!

Скоро щяха да узнаят какво става. Изпратиха да повикат Томас Андрюз — управляващ директор на корабостроителните заводи „Харланд енд Улф“. Като строител на „Титаник“ Андрюз се бе качил на кораба в първия му рейс, за да види и отстрани съществуващите недостатъци. Ако някой можеше най-точно да определи ситуацията, това бе именно този човек.

Той бе наистина забележителна личност. Като строител познаваше и най-малкия детайл на „Титаник“. Но и това не бе достатъчно за него. От вниманието му не убягваха нито големите нито малките неща. Той знаеше дори как ще реагира корабът в дадена ситуация. Андрюз познаваше корабите така, както някои хора познават конете.

Той еднакво добре познаваше и хората, които управляваха кораба. Всички идваха при него със своите проблеми. Една вечер — първият помощник Мърдок, обезпокоен, че ще бъде изместен от друг първи помощник — Уайлд. Друга вечер — две каращи се стюардеси, за които Андрюс имаше авторитета на Върховния съд. Тази вечер пък главният хлебар Чарлс Джофин бе приготвил за него специална франзела хляб.

Пътуването на Андрюз досега протичаше съгласно плана. Той кръстосваше кораба по цял ден, изписвайки купища бележки. В 18:45 всяка вечер се обличаше за вечеря, като обикновено вечеряше с корабния лекар — възрастния д-р О’Лафлин — мъж, обожаван от корабните стюардеси. След това се връщаше в кабината си А-36, която бе отрупана с планове, диаграми и фотоси. Тук той обобщаваше своите бележки и правеше препоръките си. Проблемите тази вечер бяха типични — повреда на горещата преса в кухнята на ресторанта, цветът на мозайката в отделените за частно ползване места на палубата за разходка бе много тъмен, закачалките в кабините бяха направени с много винтове. Имаше и план за промяна на залата за писане, която щеше да се преустрои в две кабини. Първоначално залата за писане бе проектирана частично и като място, където дамите могат да се оттеглят след вечеря. Но в двадесети век дамите вече просто не се оттегляха. Очевидно бе, че по-малка зала може също да свърши работа.

Погълнат изцяло от заниманията си, Андрюз почти не усети удара и се откъсна от своите фотоси чак когато му съобщиха, че капитан Смит го вика на мостика.

След няколко минути Андрюз и капитанът бяха на обиколка — надолу по предназначения за екипажа трап, за да не привличат излишно внимание, покрай лабиринта от коридори в основата на кораба, покрай бълбукащата в пощенското отделение вода, край игрището за скуош, където върху отбивната стена се очертаваше мръсната линия на водата.

Промушвайки се обратно към мостика, те минаха през фоайето на палуба А, което още бе натъпкано с правостоящи пътници. Всеки от тях се опита да отгатне по лицата на двамата мъже признак на добри или лоши новини; никой не можа да открие какъвто и да е знак.

Някои от членовете на екипажа не бяха толкова предпазливи. Когато в кабина D-60 г-жа Хенри Слипър Харпър помоли д-р О’Лафлин да убеди болния ѝ съпруг да остане в леглото, старият лекар възкликна:

— Казват, че сандъците с багаж плават в товарното помещение; по-добре се качете на палубата!

В кабина В-91 заедно с поверената ѝ деветнадесетгодишна Маргрет Греъм седеше млада гувернантка на име Елизабет Шутс. Тя попита един минаващ край кабината офицер дали има някаква опасност:

— Не — безгрижно каза той, но мис Шутс дочу думите му в края на коридора.

— Ще можем да задържим водата още малко!

Тя погледна към Маргрет, която бавно и с усилие дъвчеше сандвич с пиле. Ръката ѝ така се тресеше, че пилешкото месо се ръсеше по земята.

В работния проход на палуба D никой не задаваше въпроси. Този широк коридор бе най-прекият и най- бързият път от единия до другия край на кораба — офицерите го наричаха „Парк лейн“, а екипажът „Скотланд Роуд“. Сега той бе задръстен от блъскащи се, пробиващи си път хора. Част от тях бяха изтласкани от котелно отделение № 6 огняри, но преобладаваха главно пътници от най-евтините жилищни помещения, които бавно си пробиваха път към кърмата, мъкнейки кутии, торби и даже сандъци с багаж.

На тези хора не бе необходимо да им се казва, че са в опасност. За настанените на десния борд, дълбоко долу в трюмовете, ударът не бе едва доловим стържещ звук, а страхотен грохот, който ги изхвърли от койките.

Г-жа Селини Язбек — съпруга само от 50 дни — изтича в коридора заедно със своя съпруг. Вместо продължително изкачване по палубата, за тях бе по-лесно да потърсят причините на случилото се долу. Облечени в нощните си одежди, те се приближиха до водещата към котелните отделения врата и погледнаха през нея. Механиците се мъчеха да отстранят повредата и да пуснат помпите. Семейство Язбек не се нуждаеше от повторен оглед — те се втурнаха обратно към кабината си, за да се облекат.

Много по-високо, върху палуба А, пътникът от втора класа Лорънс Бизли забеляза интересен факт. Когато се заспуска, за да провери кабината си, той почувства, че стъпалата „не са съвсем на място“. Те изглеждаха нормални, но краката му не попадаха там, където трябваше. Сякаш той неволно губеше равновесие… като че ли стъпалата имаха наклон към носа.

И майор Почън забеляза това. Както стоеше с г-н Хейс в предния край на палуба А и наблюдаваше как пътниците от трюмните помещения играят футбол с парчета лед, той почувства, че палубата леко се наклонява.

— Защо се наклонява корабът? — извика той към Хейс. — Не трябва! Водата е съвсем спокойна, а и той не се движи!