— Не знам — отговори спокойно г-н Хейс. — Този кораб е непотопяем.
Другите също почувстваха наклона, но да се говори на тази тема изглеждаше нетактично. В котелно отделение № 5 огнярът Барет реши да не казва нищо на работещите с помпите механици. Много по-нагоре, във фоайето на палуба А, полковник Грейси и Клинч Смит реагираха по същия начин. На мостика констатираха лек диферент на кораба към носа и пет градуса крен на левия борд.
Андрюз и капитан Смит бързо пресмятаха нещо. Вода има във форпика… в трюм №1… трюм № 2… котелно отделение № 5. В първите десет минути водата навсякъде е била 14 фута над нивото на кила, с изключение на котелно отделение № 5. Съпоставени, фактите показваха наличието на 300-футов срез и пълно наводняване на първите пет отсека.
Андрюз тихо обясни какво означава това. „Титаник“ може да запази плавателност при наводняване на които и да са два от шестнадесетте отсека. Той можеше да остане на вода при наводняване на три от петте първи отсека. Корабът може да остане на вода дори при запълване на първите четири отсека. Но не може да има плавателност при наводнени пет носови отсека.
Преградата между петия и шестия отсек достигаше само до палуба D. При наводняване на първите пет отсека носът щеше да потъне на дълбочина, даваща възможност да прелее вода от пети в шести отсек. При напълването му — в седми отсек и т.н. Това бе просто, ясно, математически обусловено и противодействие нямаше.
Ключът бе завъртян, но според Андрюз това нямаше да помогне. Този факт бе труден за преглъщане и особено тежък удар за капитан Смит. Навършил 59 години, след този рейс той излизаше в пенсия. Бе могъл да го стори и по-рано, но по традиция корабите на „Уайт Стар“ в първите им рейсове бяха водени от него. Само преди 6 години, когато пое командването на съвсем новия „Адриатик“, той отбеляза:
— Не мога да си представя причина, която да доведе до потъването на един кораб. Не допускам, че може да съществува ужасна последица с жизненоважно значение за него. Модерното корабостроене е надживяло тези неща…
Сега той стоеше на мостика на лайнер, два пъти по-голям и по-надежден от предишния, и корабостроителя му казваше, че няма изход.
В 00:15 часа — 25 минути след разнасянето на режещия звук на удара — капитан Смит заповяда на старши помощника Уайлд да се махнат калъфите на спасителните лодки… на първия помощник Мърдок — да покаже на пътниците как се действа в подобни случаи… на шестия помощник-капитан Муди — да изготви списък с разпределението на пасажерите по лодки… на четвъртия помощник Брисхол — да събуди втория помощник-капитан Лайтолър и третия помощник-капитан Питмън. Там капитанът се отправи по левия борд на лодъчната палуба, двадесет ярда по-нататък, където се намираше радиорубката.
В нея първия оператор Джон Джордж Филипс и втория оператор Харълд Брайд не показваха с нищо, че знаят какво става. Бяха имали напрегнат ден. В 1912 година радиото все още бе гениална новост — обхватът малък, операторите неопитни, сигналите трудно се улавяха. Имаше много предавания, повторения и несериозна частна практика. Очарованите от новото чудо пътници не можеха да надвият желанието си да изпращат радиограми до приятели в родното си място или до други кораби.
През неделния ден се бяха натрупали доста радиограми. Този факт бе достатъчен, за да изопне нервите на всеки човек, който работеше по 14 часа на ден за 30 долара на месец, и Филипс не правеше изключение. Отдавна бе вечер, а краят на работата не се виждаше; имаше и радиосмущения. Само преди час — точно бяха установили най-после добра връзка с Кейп Рейс — се намеси „Калифорниън“ с някаква радиограма за айсберги. Корабът бе толкова близо, че сигналът едва не му пукна тъпанчетата на ушите. Затова не бе чудно, че той изстреля в отговор:
— Замълчете! Зает съм. В момента работя с Кейп Рейс.
След така напрегнатия ден вторият радиооператор Брайд реши да смени Филипс в полунощ, въпреки че смяната му започваше чак в 02:00 часа. Събуждайки се към 23:55 часа от допира на зелената завеса, която разделяше спалнята от „рубката“, той попита Филипс как вървят нещата. Филипс му отговори, че току-що е свършил обмена с Кейп Рейс. Брайд се върна при леглото и съблече пижамата си. Филипс викна след него, че корабът като че ли е претърпял някаква повреда и сега ще трябва да се върнат обратно в Белфаст.
Брайд се облече за няколко минути и взе слушалките. Филипс не беше се скрил още зад зелената завеса, когато се появи капитан Смит:
— Блъснахме се в айсберг и сега правя оглед на повредите. Пригответе се, щом ви кажа, веднага да изпратите сигнал за помощ!
Той си тръгна, но след няколко минути отново се върна. Този път показа само главата си през вратата:
— Предайте сигнал за помощ!
Филипс вече се бе върнал в рубката. Той попита капитана дали да използва международния сигнал за бедствие. Смит отговори:
— Да, и то веднага!
После връчи на Филипс късче хартия, на което бяха изписани координатите на „Титаник“. Филипс взе слушалките от Брайд и в 00:15 часа зачука буквите „CQD“ — установения по онова време международен сигнал за бедствие, — последвани от позивните на „Титаник“. Отново и отново — шест последователни пъти сигналът проряза студената синя атлантическа нощ.
Само на десет мили от „Титаник“ третия помощник-капитан на „Калифорниън“ Гроувс бе приседнал на койката на радиооператора Сирил Ф. Ивънс. Гроувс бе млад, винаги нащрек и с интерес следеше всички новости в света. Той обичаше да се отбива след вахта в радиорубката на Ивънс и да хваща последните новини. Доставяше му удоволствие и да се упражнява на радиостанцията.
На Ивънс това му харесваше. На третокласните кораби нямаше много офицери, които се интересуваха от околния свят, още по-малко пък от радиотелеграфия. Всъщност на „Калифорниън“ нямаше други. Така че той приветстваше посещенията на Гроувс. Но не и тази вечер. Денят премина напрегнато, а втори радист, който да го смени, нямаше. Освен това, когато към 23:00 часа се опита да се свърже с „Титаник“, за да му съобщи за ледената блокада около „Калифорниън“, оттам грубо го отблъснаха. След изтичане на вахтата в 23:30 часа, без да губи повече време, той изключи радиостанцията. Изморен до смърт, той нямаше настроения за разговори. Въпреки това Гроувс направи смел опит:
— Кои кораби улови, Спаркс?
— Само „Титаник“ — Ивънз даже не вдигна поглед от списанието, което четеше.
За Гроувс това не бе ново. Той си припомни, че когато показа на капитан Лорд спрелия наблизо странен лайнер, капитанът му каза:
— Това ще е „Титаник“ в първия му рейс.
Като търсеше нещо по-интересно, Гроувс си сложи слушалките. Ако радиограмата не беше сложна, той хващаше доста неща от нея. Не познаваше добре само оборудването. Радиостанцията на „Калифорниън“ имаше магнитен детектор, който работеше с помощта на часовников механизъм. Гроувс не го нави и затова не чу нищо. Отказвайки се, той остави слушалките на масата и тръгна да търси по-оживена компания. Беше малко след 00:15 часа.
„И господ не може да потопи този кораб“
Вратата към помещенията на готвачите се блъсна с трясък в железния креват на помощник-хлебаря Чарлс Бърджис. Той се стресна и се втренчи в стоящия на вратата втори стюард Джордж Дот. Закръгленият Дот, известен със своята непрестанна веселост, извика със сериозно изражение на лицето:
— Ставайте, момчета, потъваме!
Дот тръгна бързо напред към помещенията на сервитьорите, където салонният стюард Уилям Мос се опитваше да разбуди останалите. Повечето се смееха и шегуваха, когато Дод влетя, крещейки:
— Събудете всички! Не оставяйте никого тук!
