скъпоценностите нощем… мраморния умивалник… плетеното кресло… канапето от конски косъм… вентилатора на тавана… звънците и електрическите приспособления, които, инсталирани на един лайнер, сякаш изглеждаха като допълнително хрумване на някого.
Той вече бе решил. Затръшна вратата, оставяйки тенекиената кутия на масата. След една минута се върна. Бързо взе една карфица за щастие и три портокала. Когато напусна кабината за последен път, кутията бе все още на масата.
Във фоайето на палуба В ковчежникът Хърбърт Макелрой подканяше всички да не се задържат на едно място. При преминаването на графинята на Родиз той извика:
— Бързайте, малка госпожо, няма много време. Радвам се, че не поискахте бижутата си от мене, както направиха някои други дами.
Хората се преливаха от салон в салон, направлявани от екипажа. Един салонен стюард улови погледа на госпожица Маргрет Фролихер, която преминаваше по коридора. Преди четири дни тя игриво го бе закачила, че поставя спасителна жилетка в стаята ѝ, намираща се в един непотопяем кораб. Тогава той се засмя и я увери, че това е само формалност и никога няма да ѝ се наложи да я носи. Спомняйки си разговора, стюардът се усмихна и я ободри:
— Не се плашете! Всичко е добре.
— Аз не се плаша — отговори тя. — Страдам само от морска болест.
Пътниците се трупаха по върховете на стълбищата — мълчалива тълпа в раздърпано облекло. Под палтото на Джек Тейър се показваха зеленикав костюм с жилетка от туид, а под тях още една жилетка от мохер. Господин Робърт Дениъл — банкерът от Филаделфия, беше само по вълнена пижама. Госпожа Търел Кевендиш бе с пелерина, а палтото на господин Кевендиш… Госпожа Джон С. Ходжбум — с кожено палто върху нощницата ѝ… госпожа Ада Кларк — само по нощница. Госпожа Уошингтън Додж не си направи труда да обуе чорапи и високите ѝ обувки хлопаха разкопчани. Г-жа Астор надничаше от подиума на оркестъра в привлекателна лека рокля. Госпожа Джеймс Д. Браун — колоритна милионерша от Денвър, бе също много стилна в своя костюм от черно кадифе с бели копринени ревери.
Увлечението по автомобилите през 1912 година се бе отразило върху облеклото на много дами — госпожа С. Е. Хенри Стенджъл носеше здраво закрепена на цветната ѝ шапка воалетка. Мадам Дьо Вийер бе облякла върху нощницата си дълга вълнена дреха за шофиране и обула вечерни пантофи.
Младият Алфред фон Драхщед — двадесетгодишен младеж от Кьолн, си бе избрал пуловер и чифт панталони, оставяйки в кабината цял гардероб с нови дрехи на стойност 2133 долара, кокили и автоматична писалка. Последните два атрибута според него специално го отличаваха от общата маса.
Във втора класа бъркотията не се отличаваше с изискана елегантност. Господин и госпожа Алберт Колдуел, които се връщаха от Сиам, където преподаваха в Банкогския християнски колеж, си бяха купили нови дрехи от Лондон, но тази вечер носеха най-старото си облекло. Бебето им Олдън бе загърнато в одеяло. Госпожица Елизабет Най бе с обикновена пола, връхна дреха и пантофи. Госпожа Шарлот Колйер не се постара да си направи прическа, а просто върза косата си с панделка. Осемгодишната ѝ дъщеря Марджъри бе загърнала раменете си със завивка за шезлонг. Г-н Колйер не вложи старание при обличането, защото очакваше да се върне скоро. Той даже остави часовника върху възглавницата си.
Създалата се в трета класа ситуация бе особено смущаваща, тъй като „Уайт Стар Лайн“ настаняваше самотните мъже и жени предимно в противоположните краища на „Титаник“. Сега много от мъжете, които спяха в близост до носа на кораба, забързаха към задната част, за да се присъединят към момичетата.
Катрин Джилнаф — жизнерадостна ирландка, която не бе навършила още шестнадесет години, дочу почукване на вратата. Бе младият мъж, който я загледа сутринта, докато свиреше на гайда. Каза ѝ да става, с кораба се е случило нещо. Ана Сьоблом — осемнадесетгодишна финландка, която бе тръгнала към Тихоокеанското северозападно крайбрежие, се събуди, когато млад датски селянин дойде да разбуди спътницата ѝ. Той даде на Ана спасителна жилетка и я подкани да тръгне с тях. На Ана ѝ беше много зле, за да се вслуша в думите му. След дълги разправии тя най-после тръгна, въпреки че се чувстваше отвратително. Алфред Виклуинд — неин съученик, ѝ помогна да си постави спасителната жилетка.
Сред тези млади мъже най-обезпокоен бе Олаус Абелзет. Двадесет и шест годишният норвежец бе на път за Южна Дакота и стар приятел на семейството му бе поверил шестнадесетгодишната си дъщеря, за да я заведе до Минеаполис. Но разстоянието между работния проход на палуба D и Минеаполис изглеждаше доста голямо.
Абелзет намери момичето в главния кърмови проход на палуба D. Заедно със зет си, един братовчед и друго момиче те се изкачиха по широкото, стръмно стълбище на трета класа до юта — на самата кърма на кораба.
В горчивата нощ тълпата се смеси, но пътниците от всяка класа се придържаха към своята палуба: първа класа — в центъра на кораба, втора класа — малко по-назад, трета — на самата кърма и в близост до носа на кораба. Притихнали, те стояха наоколо в очакване на следващите разпореждания — сравнително спокойни, но вече смътно разтревожени. С неловко любопитство се разглеждаха как изглеждат със спасителни жилетки. Някои се пошегуваха с половин уста:
— Да, и на това малко кученце трябва да сложим спасителна жилетка — каза Клинч Смит при преминаването на двойка, носеща померански дог.
— Пробвайте това — каза един мъж на г-жа Вера Дик, докато ѝ закопчаваше спасителната жилетка. — Последна мода за сезона. Сега всеки го носи.
— Дори и да не я използвате, ще ви държи топло — бодро обясняваше капитан Смит на г-жа Александър Т. Комтън от Нови Орлеан.
Към 00:30 часа полковник Грейси се блъсна във Фред Райт — треньора по скуош на „Титаник“. Спомняйки си, че е запазил игрището за 07:30 часа сутринта, Грейси се опита да се пошегува:
— Не е ли по-добре да отложим срещата!
— Да — отговори Райт. Гласът му бе равен и не излъчваше ентусиазъм. Той знаеше, че водата бе вече до тавана на игрището за скуош.
В ярко осветения гимнастически салон до лодъчната палуба г-н и г-жа Астор седяха един до друг върху двойка неподвижни механични коне. Те бяха със спасителни жилетки, а г-н Астор държеше и още една жилетка в скута си. Той го режеше с джобното си ножче и занимаваше жена си, като ѝ показваше изрезки от неговото съдържание.
Докато пасажерите се шегуваха, разговаряха и чакаха, екипажът бързо заемаше своите места. Лодъчната палуба се пълнеше с моряци, стюарди, огняри, готвачи, на които бе заповядано да се качат горе.
Късното пристигане на петия помощник-капитан Харълд Годфри Роу възбуди любопитство. Разпален млад уелсец, Лоу никога не униваше. Като навърши четиринадесет години, баща му се опита да го направи помощник на бизнесмен от Ливерпул, но Лодъчната палуба каза, че „няма да работи без пари за някого“. Той избра морето и живот, който му беше по сърце — шхуни, ветроходи, пет години плаване покрай брега на Западна Африка.
Сега, на двадесет и осем години, той за пръв път прекосяваше Атлантическия океан. В неделната нощ бе свободен от вахта и проспа сблъскването. Гласовете отвън на лодъчната палуба най-после го събудиха. Когато погледна през илюминатора и видя всички със спасителни жилетки, той катапултира от леглото в дрехите си и побягна да помага на палубата. Стартът му не събуди аплодисменти, но по-късно Лоу обясни причината на американския сенатор Смит така:
— Трябва да имате предвид, че сънят ни е малко и затова заспиваме като умрели.
Вторият помощник-капитан Чарлс Хърбърт Лайтолър също закъсня, но по съвсем друга причина. Също като Лоу той не бе на вахта и лежеше в койката си, но се събуди заедно с удара и бос изтича на лодъчната палуба да види какво става. Нищо не се виждаше по бордовете на кораба, с изключение на дясното крило на мостика, където той смътно различи капитан Смит и първият помощник-капитан Мърдок. Двамата се взираха нещо в нощта.
Лайтолър се върна в кабината си и се замисли. Несъмнено с кораба се бе случило нещо — първо остъргването, след това замлъкналите машини. Но той бе освободен от вахта и докато не го повикат, не беше негова работа. И той реши да чака. Върна се в леглото и буден зачака…
Минаха пет, петнадесет, тридесет минути. Чуваше се бумтенето на изхвърлящите пара комини,