Последната нощ на „Титаник“

Заедно с Мос той се отправи към покоите на стюардите. Навън стюардът от пушалния салон Уитър слушаше дърводелеца Хътчинсън, който съобщаваше обезпокояващи неща:

— По дяволите! Пощенското помещение е пълно с вода!

Мос се приближи и добави:

— Наистина е много сериозно, Джим.

Остроумията, с които бяха посрещнати първите предупреждения, се стопиха и екипажът наскача от койките. Все още полузаспал, Бърджиз нахлузи гащетата и ризата си, но не сложи спасителна жилетка. Уолтър Белфорд, с бялата си хлебарска престилка и гащета, си сложи ватените долни гащи. Стюардът Рей облече бавно и без да се вълнува, костюма си за разходка. Напълно облеченият стюард Уитър отвори сандъка си и напълни джобовете си с цигари, взе пъпната връв на първото си дете, която винаги носеше със себе си, и се присъедини към групата мъже, които се тълпяха в работните проходи на път към спасителните лодки.

Далеч напред, недокоснат от врявата електронастройчикът Семюъл Хеминг се покатери отново в койката си, доволен, че съскането във форпика е понамаляло. Той тъкмо се унасяше, когато корабният мебелист надникна и каза:

— Ако бях на твое място, досега щях да се махна. Корабът бързо се пълни с вода, която вече достига до игрището за скуош.

Миг по-късно се появи и боцманът:

— Изчезвайте, момчета. Не ви остава повече от половин час до момента на потъването. Знам го от г-н Андрюз. Пазете тайна и не казвайте на никого.

В пушалния салон на първа класа не се знаеше нищо. Играта на бридж отново бе в разгара си. Лейтенант Стефансон все още сърбаше горещата си лимонада, картите се раздаваха отново, когато на вратата внезапно се появи корабен офицер:

— Господа, вземете спасителни жилетки. Очаква ни беда!

В спалнята си на палуба А госпожа Уошингтън Додж лежеше в леглото и чакаше д-р Додж — данъчен агент на Сан Франциско, за да научи някоя новина. Вратата се отвори и докторът влезе тихо:

— Рут, сблъскването е сериозно. По-добре веднага да се качим на палубата.

Две палуби по-долу г-жа Люсиен Смит, уморена да чака заелия се с проучване на обстановката г-н Смит, бе заспала отново. Внезапно лампите присветнаха и тя видя съпруга си, който стоеше до леглото и се усмихваше. Той непринудено обясни:

— Намираме се на север и сме ударили айсберг. Не е кой знае какво, но вероятно ще забави пътя ни до Ню Йорк с един ден. Капитанът обаче, както се налага в подобни случаи, разпореди всички жени да се качат на горната палуба.

Така и продължи. Без камбанен звън или сирени. Без общокорабна тревога. Но всички на „Титаник“ вече бяха дочули мълвата.

Това, което ставаше, бе много объркващо за осемгодишния Маршал Дрю. Когато леля му Джеймс Дрю го събуди и му каза, че ще го вземе със себе си на палубата, той сънливо възрази, че не иска. Но г-жа Дрю не му обърна внимание.

Не по-малко изненадан бе майор Артър Почън, въпреки че доскоро се бе любувал на леда. Той чу новината на голямото стълбище и не можа да повярва. Останал като гръмнат, той се запрепъва към кабината си, за да смени вечерното си облекло с нещо по-топло.

За мнозина първите думи дойдоха от техните стюарди. Джон Харди — главен стюард на втора класа, лично разбуди пътниците от двадесет-двадесет и четири кабини. Всеки път той отваряше широко вратата на кабината и извикваше:

— Всички на палубата със спасителни жилетки. Веднага!

В първа класа учтиво се чукаше. Бяха дни, когато един стюард на суперлуксозен лайнер обслужваше на повече от осем-девет кабини и се грижеше като майка за пасажерите. Типичен в това отношение бе стюардът Алфред Крофорд. Тридесет и една година той бе обслужвал трудни пътници и сега внимателно помогна на г-н Алберт Стюарт да си облече спасителната жилетка. След това завърза обувките на възрастен господин.

В В-89 стюардът Ендрю Кънингъм помогна на Уилям Т. Стед да си постави спасителната жилетка, слушайки как известният издател се оплаква, че всичко това е безсмислица. В В-84 стюардът Хенри Семюъл Ечиз се въртеше като грижлив шивач около Бенджамин Гъгенхейм, за да му намести спасителната жилетка.

— Ще ми убива — протестираше кралят на мините и рафинериите. Ечиз свали жилетката, оправи нещо и му я сложи отново. След това Гъгенхейм пожела да излезе на палубата така, както е, но Ечиз бе непреклонен — навън бе много студено. Накрая Гегънхейм се предаде, Ечиз му нахлузи дебел пуловер и го изпрати нагоре.

Имаше още по-трудни пасажери. Ечиз установи, че вратата на кабина В-78 е заключена. Когато почука силно с две ръце, отвътре се разнесе изпълнен с подозрение мъжки глас:

— Какво има?

След това жена добави:

— Кажете ни какво е станало?

Ечиз обясни и се опита да ги убеди да отворят вратата. След няколко минути безуспешни увещания той се прехвърли на следващата кабина.

В друга част на кораба една заключена врата създаде по-различен проблем. Беше заяла и няколко пътници я счупиха, за да освободят намиращия се вътре мъж. Тогава пристигна стюард, който се нахвърли със заплахи за арест на присъстващите при пристигане на кораба в Ню Йорк заради повреда на имущество на Компанията.

В 00:15 часа бе трудно да разбереш да се шегуваш ли, или да бъдеш сериозен — да строшиш вратата и да станеш герой, или да бъдеш арестуван. Нямаше и двама души с една и съща реакция.

Г-жа Райърсън почувства, че няма време за губене. Тя отдавана се бе отказала от идеята да остави г-н Райърсън да спи. Сега сновеше наоколо, опитвайки се да събере фамилията. Трябваше да се приготвят шестима — съпругът ѝ, трите деца, гувернантката и слугинята, а децата действаха толкова бавно. Накрая тя се отказа да се разправя с най-малката си дъщеря, наметна кожено палто върху нощницата, с която бе облечена, и ѝ нареди да тръгва.

Г-жа Люсиен Смит сякаш разполагаше с всичкото време на света. Бавно и много грижливо тя се облече, за да посрещне всички изненади на нощта — дебела вълнена рокля, високи обувки, две палта и топла вълнена шапка. През цялото време г-жа Смит бърбореше за пристигането в Ню Йорк, тръгването с влак на юг, като нито веднъж не спомена за айсберга. Когато тръгнаха за палубата, г-жа Смит реши да се върне за част от бижутата си. Тук г-н Смит отсече. Той намекна, че е по-разумно да не се занимават с дреболии. Като компромис г-жа Смит си взе два от предпочитаните пръстени. Затваряйки внимателно вратата зад себе си, младата двойка се насочи към лодъчната палуба.

Непосредствено зад тях вървяха графинята на Родиз и братовчедка ѝ Гледис Чери. Те изпитваха трудности с поставяне на спасителните жилетки и минаващ мъж се спря да им помогне. Като краен израз на любезност той им предложи да си вземат няколко фурми.

По нещата, които хората вземаха със себе си, се познаваше какви са. Адолф Дайкър връчи на жена си малка торба, съдържаща два златни часовника, два диамантени пръстена, огърлица от сапфири и двеста шведски крони. Госпожица Едит Ръсел носеше музикална играчка — прасенце (то свиреше „Мъриш“). Стюарт Колит — млад студент по теология, който пътуваше във втора класа, си взе Библията, с която бе обещал на брат си да не се разделя, докато не се срещнат отново. Лорънс Бизли натъпка джобовете на норфолското си сако с книгите, които четеше в леглото. Нормън Кембел Чембърс сложи в джобовете си револвер и компас. Стюардът Джонсън, който вече подозираше нещо по-сериозно от завръщане обратно в Белфаст, пъхна четири портокала под блузата си. Госпожа Дикинсън Бишоп изостави бижута на стойност единадесет хиляди долара, а след това върна съпруга си да ѝ донесе маншона.

Майор Артър Почън хвърли поглед към тенекиената кутия на масата в В-104. Вътре се намираха 200 000 долара в облигации и 100 000 долара в отбрани акции. Той дълго мисли какво да прави, докато си сваляше вечерното сако и си слагаше два чифта топло дълго бельо и дебели дрехи. След това огледа за последен път малката кабина — истинското бронзово легло… зелената мрежичка до стената, където се оставяха