— Мисля, че ще остана на големия кораб, Били, да опитам късмета си.
Част от екипажа не бе настроена толкова оптимистично. Като видя, че главният стюард Летимър е сложил спасителната жилетка над палтото си, вторият помощник — стюард Уит го посъветва да го сложи отдолу — така се улесняваше плуването.
Четвъртият помощник Боксхол, който заедно със старши рулевия Роу продължаваше да изстрелва ракети, все още не можеше да повярва в случилото се:
— Наистина ли е толкова сериозно, капитане? — попита той.
— Така казва г-н Андрюз — отговори тихо капитан Смит, — че ни остава не повече от час, час и половина.
Лайтолър имаше по-точен измерител — стръмния, тесен авариен трап, който се спускаше от лодъчната палуба до палуба D. Водата бавно пълзеше нагоре по стъпалата и от време на време Лайтолър надникваше да провери колко стъпала по-нагоре се е качила. Виждаше се ясно, тъй като под бледозелената вода лампите все още блестяха.
Своеобразното му измерително устройство показваше, че времето лети. Евакуацията се ускори, но я забавяше се сега увеличаващият се наклон. Красива французойка се препъна и падна при опита си да се покатери в № 9. По-възрастна жена в черна рокля въобще не успя да стъпи в лодка № 10. Тя падна между носа на лодката и борда на кораба. Тълпата ужасено ахна, но някой по чудо я улови за глезена. Други я придърпаха на долната палуба за разходки и тя се върна на лодъчната палуба за още един опит. Този път успя.
Някои пътници загубваха самообладание. Възрастна лейди вдигна голям шум в лодка № 9, разблъска всички и накрая избяга от лодката. Истерична жена безпомощно се блъскаше, опитвайки се да се качи в № 11. Стюардът Уитър се качи на леерите, за да ѝ помогне, но тя стъпи накриво и двамата се прекатуриха в лодката. Голяма, дебела дама стоеше и плачеше до лодка № 13:
— Не ме качвайте на лодката! Не искам! През целия си живот не съм била в открита лодка!
Стюардът Рей отхвърли протестите ѝ:
— Трябва да се качите, а ще бъде добре и да замълчите.
Планът лодките да се пълнят от долните трапове остана химера. Вратите въобще не бяха отворени. Лодките, които трябваше да чакат отдолу, отплаваха. Хората, които трябваше да се качат оттам, останаха забравени. Когато семейство Колдуел и някои други слязоха до заключения трап на палуба В, някой който не знаеше за плана, заключи вратата след тях. По-късно мъже от горната палуба откриха групата и им спуснаха стълба.
Недостигът на опитни моряци усилваше бъркотията. Част от най-опитните подкараха първите лодки. Други бяха изпратени със специални поръчения — да поставят фенери, да отварят прозорците на палуба А, да помагат при изстрелването на ракети. Шестима моряци пропаднаха без вест, когато отидоха да отворят долните трапове — те вече не се върнаха… Навярно бяха затворени някъде долу. Лайтолър започна да пести останалите хора — само по двама на спасителна лодка.
Лодка № 6 бе пристигнала вече до средата на борда на кораба, когато някаква жена се провикна:
— В лодката има само един моряк!
— Има ли между вас моряци? — попита Лайтолър хората на палубата.
— Ако желаете, аз ще отида — чу се глас от тълпата.
— Моряк ли сте?
— Яхтсмен.
— Ако сте достатъчно моряк да се спуснете по това въже, можете да отивате.
Майор Артър Годфри Почън — вицепрезидент на Кралския канадски яхтклуб, се хвана за въжето и се плъзна към лодката. Той бе единственият мъж, на когото Лайтолър позволи да се качи в лодка през тази нощ.
На десния борд мъжете имаха по-голямо щастие. Мърдок продължаваше да настанява мъже там, където имаше място. Френският пилот Пиер Марешал и скулпторът Пол Шевре се покатериха в № 7. Няколко закупчици на Компанията „Гимбълз“ се настаниха в № 5. Като дойде време да спускат лодка № 3, Хенри Слипър Харпър не само придружи жена си, но взе със себе си китайския си мопс Сун Ят-Сен и египетския драгоман на име Хамад Хасан, когото бе взел от Кайро на шега.
От същата страна, в сянката на № 13 несигурно стоеше д-р Уошингтън Додж. Стюардът Рей го забеляза и попита дали съпругата и синът му са заминали. Додж потвърди и Рей въздъхна облекчено, тъй като бе лично заинтересуван. Той бе обслужвал семейство Додж на „Олимпик“. Всъщност той бе причина те да са на борда…
— Не е време за философски размисли — извика Рей, — по-добре се качете тук. — И набута доктора в лодката.
В № 1 се работеше с изисканост. Сър Космо Дъф Гордън, съпругата и секретарката му, г-ца Франкатели, която лейди Дъф Гордън обичаше да нарича мис Френкс, попитаха Мърдок дали може да влязат.
— Да, разбира се, ще ми бъде изключително приятно — отговори Мърдок според думите на сър Космо. (От друга страна, наблюдателят Джордж Саймънс, който стоеше наблизо, остана с впечатлението, че Мърдок каза просто: „Да, скачайте!“) След тях дойдоха и бяха поканени да се качат двамата американци Абрахъм Соломън и С. Е. Х. Стендджъл. Стенджъл имаше затруднения при преминаването на леерите; най- накрая стъпи отгоре и се прекатури в лодката. Остроумният Мърдок се разсмя весело:
— Това е най-веселото нещо тази вечер.
Наоколо нямаше вече никого. Всички съседни лодки бяха заминали, а тълпата се бе преместила към кърмата. Натовариха петима пътници, Мърдок прибави шестима огняри, постави наблюдателя Саймънс начело и му каза:
— Стойте настрана от борда, и се върнете като ви повикам! — След това махна на стоящите до лодбалките мъже и те спуснаха № 1 — вътре имаше точно дванадесет души при капацитет четиридесет.
Смазочникът Уолтър Хърст наблюдаваше спускането на лодката от носовата палуба. Той си спомня киселата забележка:
— Ако спускат лодките, поне да качат някого в тях…
Долу в трета класа се намираха тези, които въобще нямаха възможност да достигнат до лодка № 1. Купища мъже и жени се тълпяха и в задната част, около главното стълбище на палуба D. Стояха тук доведени от стюардите. Отначало имаше само жени и семейства, след това отпред се изсипаха мъже с багаж, идващи от „Скотланд Роуд“. Сега всички бяха наблъскани заедно — шумни и неспокойни, с изглед повече на затворници, отколкото на пътници, сред ниски тавани, оголени електрически крушки и равни бели стени.
Стюардът от трета класа Джон Едуард Харт водеше борба да си сложат спасителните жилетки. Нямаше голям успех по две причини: първо, защото ги успокояваше, че няма опасност; второ — защото повечето не разбираха бъкел английски. Преводачът Мълър правеше всичко възможно около скупчените финландци и шведи, но работата вървеше бавно.
В 00:30 часа дойде заповед да изпратят жените и децата на лодъчната палуба. Беше немислимо да се очаква, че те ще намерят пътя през лабиринта от проходи, които обикновено бяха заключени към трета класа, така че Харт реши да ги преведе на малки групи. Това отне известно време, но накрая конвоят бе организиран и тръгна…
Преходът бе продължителен — нагоре по широките стълби до дневния салон за трета класа на палуба В… по откритата палуба… през библиотеката на втора класа в помещенията на първа класа. След това по дългия коридор надолу покрай кабината на хирурга, частния салон за прислужници и пажове на пътниците от първа класа, до голямото стълбище към лодъчната палуба.
Харт заведе групата до лодка № 8, но с това работата му не свърши. Ако останат сами, ще се върнат вътре на топло.
Минаваше един часът, когато Харт се върна отново на палуба D, за да организира друга група. И сега не бе по-лесно. Много жени отказваха да тръгнат. От друга страна, сега пък мъже настояваха, но съгласно заповедите, които имаше, не можеше да става и дума за това.
Накрая Харт тръгна отново по същия дълъг път. Когато стигна до лодъчната палуба и доведе групата до № 15, бе 01:20. Нямаше време за още едно връщане. Мърдок му нареди да влезе в лодката и в 01:30 той
