отблъсна с втората си група.
Нямаше единно ръководство на действията. По един или друг начин обитателите на най-евтините кабини преодоляха задънените проходи на палуба D и излязоха горе. Тук стояха и чакаха, без някой да им помогне или да ги насочи. Малкото прегради към техните покои бяха разрушени. Тези, които преминаха през отворите, забродиха по други места из кораба. Някои даже намериха пътя за лодъчната палуба. Но повечето прегради си стояха спуснати. Усетилите опасност пътници трябваше със собствени сили да си пробиват път към лодките.
Като от мравуняк тънка нишка от тях залази по крана на палубата на кърмовия диптанк, пропълзя по стрелата му до помещенията на първа класа и след това се прехвърли през леерите на лодъчната палуба.
Някои се промушиха под опънатото на задната палуба въже, което стесняваше техния район към кърмата още повече от нормалните прегради. Веднъж преминели през него, бе сравнително лесно да се стигне до стълбището във втора класа и оттам до лодките.
Други някак си стигнаха до палубата за разходки във втора класа, но по-нататък не намериха пътя. Отчаяни, те прибягнаха до аварийния трап, предназначен за екипажа. Трапът бе близо до ярко осветените прозорци на ресторанта в първа класа „А ла Карт“ и готвейки се да се катерят нагоре, Ана Сьоблом и още едно момиче надникнаха вътре. Те се залюбуваха на красиво подредените в сребро и порцелан маси, заредени за следващия ден. Другото момиче гореше от желание да ритне стъклото и да влезе, но Ана я убеди, че после Компанията може да ги накара да плащат.
Много от третокласните пътници се изкатериха по друг авариен трап от носовата част и след това продължиха по коридора на първа класа към лодките.
Други премахваха бариерите с удар, искайки да влязат. Третокласният пътник Даниел Бъкли се качваше по стъпалата, които водеха към вратата на първа класа, когато стоящ на стража моряк събори вървящия пред него човек. Побеснял, пътникът скочи на краката си и хукна нагоре по стъпалата. Морякът го погледна, заключи вратата и се скри. Пасажерът изкърти ключалката и влетя през вратата, мислейки как по-добре да отмъсти на моряка. Заедно с падналата врата в първа класа нахлуха Бъкли и дузина други хора.
На друго място моряк не пускаше Кети Джилнаф, Кейт Мълинс и Кейт Мърфи (на „Титаник“ като че ли всички ирландки се именуваха Катрин). Внезапно пътникът от трета класа Джим Фарел — огромен ирландец, съсед на момичетата в родното им място, сякаш изпълни коридора:
— За бога, моряко! — изрева той. — Отвори вратата и пусни момичетата да минат!
Това не бе молба, а мощно изригване на огромната сила на гласа му. За учудване на момичетата морякът безропотно се подчини.
Но с това премеждията на Кети Джилнаф не свършиха. Тя направи грешен завой, загуби приятелите си и се озова сама на палубата за разходка на втора класа, без да знае как да стигне до лодките. Палубата бе безлюдна, с изключение на един мъж, който се подпираше на леерите и гледаше намръщено нощта. Той ѝ позволи да се качи на раменете му и тя успя да се покатери на горната палуба. Когато най-после стигна на лодъчната палуба, лодка № 16 бе тръгнала надолу. Един мъж я предупреди — нямаше повече място.
— Но аз искам да съм със сестра си! — изплака Кети. Тя нямаше сестра, но помисли, че така може да умилостиви мъжа. Това подейства:
— Добре, влизай — въздъхна той и тя скочи в спускащата се към водата лодка — още един пътник от трета класа бе в безопасност.
Но на всеки спасен пътник от най-ниската класа се падаха стотици други, които безцелно се въртяха около носа, на юта, пред стълбището на палуба D. Някои останаха в кабините си — така младия Мартин Гелъхар намери Мери Агата Глин заедно с четирите ѝ обезкуражени спътници. Той бързо ги придружи до лодка № 13 и се върна на палубата. Други го удариха на молитви. Минаващия през ресторанта на трета класа пътник Гюс Коен видя един час след сблъскването множество събрани пътници, някои от които с разпятия в ръцете.
Персоналът на първокласния ресторант „А ла Карт“ се намираше в най-трудно положение. Беше ни риба, ни рак. Очевидно бе, че не са пътници, но същевременно не се числяха и към екипажа. Ресторанта не принадлежеше на „Уайт Стар“, а бе концесия, дадена на мосю Гати. Така че служителите бяха без всякакъв статус. И за нещастие те бяха французи и италианци — обект през 1912 година на дълбоко англосаксонско подозрение.
Нямаха шанс още от самото начало. Стюардът Джонсън си спомня, че ги бе видял скупчени до кабините им в задната част на палуба D. Управителят Гати и помощник-готвачът Полковник Грейси Може бяха единствените, които се промъкнаха до лодъчната палуба. Дължеше се на цивилните им дрехи, заради които екипажът сметна, че са пътници.
Долу, в машинното отделение, никой не мислеше да напуска. Мъжете отчаяно се бореха да поддържат налягане на парата, за да светят лампите и да работят помпите. Главният механик Бел бе вдигнал водонепроницаемите врати след котелно отделение № 4 — като стигне водата до тук, щяха да ги затворят отново; междувременно бе много по-свободно да се движиш наоколо.
Смазочникът Фред Скот се опитваше да освободи свой колега, затворен в задния тунел зад една от вратите. Смазочникът Томас Рейнджър изключи последния от четиридесет и петте вентилатора — консумираха твърде много ток. Настройчикът Томас Патрик Дилън помагаше при влаченето на дълги парчета тръби от задните отделения, за да увеличат производителността на смукателната помпа в котелно отделение № 4.
В него настройчикът Джордж Кавел гасеше огъня в пещите. Енергията щеше да намалее, но когато водата достигне до № 4, няма да възникне експлозия. Бе около 01:20 и работата бе почти приключена, когато Кавел забеляза изпод металните плочи на пода да извира вода. Заработи по-бързо. Щом водата стигна до колене, той спря. Беше почти на върха на аварийния трап, когато се сети, че е изоставил колегите си. Слезе отново, за да установи, че всички си бяха отишли. С чиста съвест се изкачи обратно, този път завинаги.
Повечето от лодките бяха вече отплавали. Една след друга те се отдалечаваха от „Титаник“, блъскайки и пляскайки с веслата в гладкото като огледало море.
— Никога преди не съм държал весло в ръката си, но ми се струва, че мога да греба — каза един стюард на г-жа Д. Стюарт Уайт в лодка № 8.
Погледите на всяка лодка бяха насочени към „Титаник“. Високите му мачти, четирите големи комина ярко се открояваха в ясносинята нощ. Широките палуби за разходка и дългите редици от илюминатори пламтяха в светлина. От лодките се виждаше как хората се редят до леерите, чуваха се звуците на рагтайма в спокойния нощен въздух. Изглеждаше невъзможно нещо да се случи на този величествен кораб. Ето, те са вече в морето, а пред тях стои той. Окъпан в светлина от бака до кърмата, с изглед на празничен кейк.
Неуверено лодките се отдалечиха още малко. На тези, на които бе казано да чакат, греблата бяха вдигнати. За другите, на които бе наредено да се отправят към неизвестния параход, чиито светлини блестяха в далечината, това бе началото на едно болезнено пътуване.
Параходът изглеждаше издевателски близко. Толкова близко, че капитан Смит нареди на хората в лодка № 8 да отидат до него, да оставят пътниците и да се върнат за други. По същото време той попита старши рулевия Роу, който държеше ракетния пистолет, дали знае морза. Роу отговори, че знае малко, и тогава капитанът каза:
— Повикайте този кораб и когато отговори, му предайте: „Ние сме «Титаник» и потъваме. Моля, пригответе всичките си лодки.“
Боксхол се бе опитал да установи връзка, но сега Роу желаеше повече от всичко да опита късмета си. Между ракетните изстрели той викаше и викаше кораба. Нямаше отговор. Тогава Роу уведоми капитана, че му се вижда друга светлина откъм десния борд. Старият шкипер насочи далекогледа и вежливо каза на Роу, че това е планета. Хареса му обаче пламенността на младия рулеви и му отстъпи далекогледа да види сам.
В същото време Боксхол продължаваше да изстрелва ракети. Рано или късно странникът трябваше да се събуди.
На мостика на „Калифорниън“ вторият помощник Стоун и стажантът Гибсън брояха ракетите — към 00:55 часа бяха вече пет. Гибсън опита връзка по морза и към един часа вдигна отново далекогледа — точно
