Тази неделя той бе дотолкова член на екипажа, че да узнае за пристигналата от друг кораб радиограма за появата на лед. В ярко осветения слънчев Палм Корт, в момента, в който фанфаристът тръбеше за обяд, капитан Смит му подаде предупреждение от „Балтик“. По време на следобеда Исмей (който много обичаше да напомня на хората кой е) го измъкна от джоба си и помаха с него на г-жа Райърсън и г-жа Тейър. В пушалния салон, преди вечеря, където залезът все още гореше през кехлибарено оцветените прозорци, капитан Смит поиска и си взе съобщението обратно. След това Исмей се отправи към ресторанта, безупречен във вечерното си обрекло, приличащ много на пътник от първа класа.
След сблъскването отново се превърна в част от екипажа — с капитана на мостика… консултация с главния механик Бел… сега въпреки камшичните слова на петия помощник Лоу командваше около лодките.
Тогава му хрумна друга идея. В последния момент той внезапно се покатери в лодка В. Спуснаха я с четиридесет и двама души, включително и Брюс Исмей — просто един пътник.
Повечето от пасажерите се държаха различно. Уилям Т. Стед, независим както винаги, седеше и четеше самотен в пушалния салон на първа класа. На минаващия огняр Кемиш му се стори, че той възнамерява да остане на това място, каквото и да се случи.
Свещеникът Робърт Д. Бейтмън от Джаксънвил стоеше навън и наблюдаваше как снаха му г-жа Ада Болс се качва в лодката:
— Ако не те срещна пак на този свят — извика той, — ще те срещна на оня.
Когато лодката тръгна надолу той отвърза вратовръзката си и я хвърли към нея за талисман.
Джордж Уайдънър и Джон Тейър подпрени на перилата на лодъчната палуба, тихо си говореха за нещо. Обратно на догадката на младия Джек, баща му не беше в лодката и нямаше никакво намерение да ползва такава. Малко по-нататък Арчи Бът, Кларънс Мур, Артър Райърсън и Уолтър Дъглас стояха заедно мълчаливо. Майор Бът бе притихнал, нямаше пистолет, не вземаше активно участие в евакуацията и не беше на чело, както по-късно разказваше мълвата.
Още по-назад Джей Етс, описван като комарджия, който мечтае да извърши убийство по време на първия рейс, стоеше самотен и неприветлив. Той връчи на една от влизащите в лодка жени откъсната страница от джобно тефтерче, на което бе написано: „Ако се спасите, уведомете сестра ми, г-жа Ф. Д. Адамс от Финлей, Охайо. Загинал: Д. Х. Роджърс (това бе един от неговите псевдоними)“.
Съобщението на Бенджамин Гъгенхайм съдържаше повече подробности: „Ако нещо ми се случи, кажете на съпругата ми, че съм направил всичко възможно да изпълня своя дълг“.
Гъгенхайм наистина бе надминал себе си. Нямаше го пуловера, който му бе облякъл стюардът Ечиз. Беше без спасителна жилетка. Вместо тях той и неговия камериер носеха вечерно облекло:
— Ние сме в най-хубавите си дрехи — обясни той — и сме готови да потънем като истински джентълмени.
До тях имаше и няколко семейства. Усмихнато, семейство Алисън стоеше на палубата за разходка. Г-жа Алисън бе хванала малката Лорейн с едната си ръка, а съпруга си — с другата. Семейство Строс — прегърнати през кръста — стояха подпрени на леерите. Младо семейство от Запад чакаше в съседство; когато Лайтолър попита момичето дали иска да замине с лодка, то му отговори жизнерадостно:
— За нищо на света! Ние започнахме заедно и ако се наложи, ще свършим заедно!
Арчибалд Грейси, Клинч Смит и дузина други пътници от първа класа помагаха на екипажа да попълнят и последните лодки. Като помогнаха на госпожица Констънс Уилърд от Дулут, Минесота, да се качи в лодката, те ѝ се усмихнаха и ѝ казаха да запази смелост. Тя забеляза, че по челата им се стичаха вадички от пот.
Лайтолър също се потеше. Той хвърли връхната си дреха. Дори само по пуловер и пижама, пак беше подгизнал от усилената работа. Изглеждаше толкова необикновено в тази щипеща, студена нощ, че помощник-лекарят — вечен шегобиец извика:
— Здравей, Светлина! Горещо ли ти е?
Помощник-лекарят бе със стария д-р О’Лафлин, ковчежника Макелрой и неговия помощник Баркър. За момент към тях се присъедини Лайтолър. Те си стиснаха ръцете и си казаха: „Сбогом.“
Нямаше време за повече. Поглед към аварийния трап и Лайтолър видя, че водата вече е до палуба В, като се издигаше бързо нагоре. Но светлините светеха все така ярко… музиката все още бе рагтайм… ритъмът все така жив.
Останаха само две лодки. Едната от тях, № 4, създаваше проблеми през цялата нощ. Преди повече от час Лайтолър я спусна до палуба А, правейки сметка да качва хората оттам, но всички прозорци се оказаха затворени. След това някой забеляза, че лотът на „Титаник“ стърчи директно под лодката. Морякът Семейство Паркс и огнярят Джек Фоли се спуснаха да го отчупят, но срещнаха трудности при намирането на лом. Времето течеше. Лайтолър затича към другите лодки, оставяйки тази за по-късно.
Пасажерите, които чакаха за №4, бяха забравени за дълго. А сред тях бяха най-изтъкнатите пътници. Семействата Астор, Уайдънър, Тейър, Картър и Райърсън стояха през цялото време едно до друго. Когато Лайтолър за пръв път разпореди пътниците да се качват, група от жени, деца, прислужници и дойки се спусна на палубата за разходка в очакване да се качат. Като разбраха, че е невъзможно, те останаха, където бяха.
Много от съпрузите се пръснаха наоколо и повече от час цветът на обществото от Ню Йорк и Филаделфия чакаше, докато отворят прозорците и изчоплят лота. След това им наредиха да се качат на лодъчната палуба, но вторият стюард Дод ги върна веднага обратно. Отчаяната г-жа Тейър възкликна:
— Само ни кажете къде да отидем и ние ще го изпълним. Веднъж ни пратиха тук, сега ни връщат обратно!
Лайтолър се върна в 01:45 часа. Беше се изправил, стъпил с единия крак в № 4, а с другия на перваза на отворения прозорец. Някой постави столове от палубата до леерите, за да служат като стъпала. Мъжете застанаха така, че да промушват жените и децата през прозорците.
Джон Джейкъб Астор помогна на г-жа Астор да премине през отвора и попита може ли да я придружи. „Тя — каза той — се намира в
— Не, господин е — отговори Лайтолър, — мъжете няма да влязат в лодките, докато не натоварим първо жените!
Астор попита за номера на лодката и Лайтолър каза:
— Номер 4!
Полковник Грейси бе уверен, че това е, за да намери жена си по-лесно след това. Лайтолър беше сигурен, че той замисля оплакване.
После дойде редът на семейство Райърсън. Артър Райърсън забеляза, че френската им прислужница Викторин е без спасителна жилетка. Той бързо свали своята и я закопча на нея. Г-жа Райърсън поведе сина си Джек към прозореца, но Лайтолър извика:
— Момчето не може да влезе!
Г-н Райърсън възмутено пристъпи напред:
— Разбира се, че момчето ще остане с майка си — то е само на тринайсет години.
Като го пусна да мине, Лайтолър изръмжа:
— Никакви други момчета!
В 01:55 часа №4 бе във водата — само петнадесет фута по-надолу. Г-жа Райърсън бе шокирана, виждайки колко дълбоко е потънал корабът. Тя видя как водата прелива в големите правоъгълни отвори на палуба В, като носеше незакрепени малки мебели от луксозните апартаменти. След това погледна към палубата за разходки. Г-н Райърсън и г-н Уайдънър стояха още до леерите и гледаха към лодката. Изглеждаха съвсем спокойни.
Остана само една лодка. Сгъваемата лодка G бе окачена в лодбалките на № 2 и приготвена да приема хора. Нямаше никакво време. Светлините започнаха да тлеят с червеникава светлина. Някъде долу се разнесе шум на счупен порцелан. Джек Тейър видя олюляващ се мъж, който държеше пълна бутилка джин „Гордънс“. Той я надигна и я пресуши.
— Ако някога се измъкна оттук — каза на себе си Тейър, — този сигурно никога няма да го срещна (в действителност той бе един от първите оцелели, които Тейър срещна).
Лайтолър взе всички предпазни мерки. Повечето от пътниците се бяха преместили към кърмата, но имаше една лодка… с 47 места… и 1600 души на борда на кораба. Той накара екипажа да се хване здраво
