за ръце и да образува широк кръг около лодка G. Имаха право да минават само жени.
Две бебета от мъжки полковник Грейси бяха донесени от бащата, подадени през живата преграда и поставени в лодката. Баща им се отдръпна в навалицата. Той се назова „г-н Хофман“ и каза на всеослушание, че е повел децата при близки в Америка. Истинското му име бе Наватрил и бе отвлякъл децата от жената, която го бе изоставила.
Хенри Б. Харис — театрален продуцент, придружи г-жа Харис до кръга. Казаха му, че не може по- нататък.
— Знам — въздъхна той, — ще остана.
Полковник Грейси долетя с г-н Джон Мъри Браун и г-ца Едит Ивънс — две от
— Тръгнете първа. В къщи ви очакват деца!
Тя помогна на г-жа Браун да прескочи бързо леерите. Някой изкрещя да спускат и в 02:05 сгъваемата G — последната от всички лодки — се заспуска към морето. Без Едит Ивънс.
Точно отдолу, на палубата, Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон стояха самотни до перилата. Беше тежка нощ — помогнаха на г-жа Кенеди… опитаха се да спасят семейство Строс… издърпаха онези страхливци от лодка В. Тук, на палуба А, те също търсеха да помогнат на някого, но палубата бе напълно безлюдна. Светлините имаха червеникав отблясък.
— Този ъгъл става доста опасен — отбеляза Уилър, — нека да минем зад вратата в края.
Те тръгнаха напред, към отворената част на палубата за разходка. Още с влизането върху тях се изля от палубата вода, която покри вечерните им обувки и достигна до коленете им. Подпряха се на перилата. Само на девет фута по-надолу видяха спускащата се лодка G. Сега или никога.
— Да скочим в нея — извика Улнър, — на носа ѝ има много място.
Стефансон се прекатури, падайки на кълбо някъде отпред в носовата част. В следващата секунда Улнър го последва и падна в лодката, като половината от тялото му стърчеше навън. Още миг и сгъваемата G се удари във водата, отдаде въжетата. Като я отблъскваше, морякът Уилям Лукас викна на стоящата на палубата госпожица Ивънс:
— За вас ще спуснат специална лодка!
„Сега така трябва“
Със заминаването на всички лодки на „Титаник“ настана странна тишина. Възбудата и объркването отшумяха и стотиците останали хора тихо стояха на горните палуби. Те се скупчиха в средата, опитвайки се да бъдат колкото е възможно по-далеч от леерите.
Джек Тейър стоеше с Милтън Лонг на десния борд на лодъчната палуба. Те гледаха празната лодбалка, ползвайки я като жалон на фона на небето, за да измерят бързината на потъване на кораба. Наблюдаваха и безплодните опити за освобождаване на двете сгъваеми лодки, вързани върху покрива на офицерските кабини. Размениха си бележки до семействата. Понякога просто мълчаха.
Тейър си спомняше всичко хубаво, което бе преживял, и си представяше удоволствията, които никога нямаше да изпита. Мислеше за майка си и баща си, сестрите си и брат си. Чувстваше се толкова далече. Изпитваше жалост към себе си.
Полковник Грейси, който бе малко по-нататък, се чувстваше странно бездиханен. По-късно той доста натруфено обясняваше своето чувство — по неговите думи, присъщо често и за стария герой от Троя: „VOX FAUCIBUS HAESIT“. Но сега просто си каза: „Сбогом на всички в къщи.“
В радиорубката нямаше време за самосъжаление или Vox faucibus haesit.
Филипс все още работеше с радиостанцията, но напрежението на тока бе паднало много. Брайд стоеше наблизо и наблюдаваше как хората преобръщаха офицерските кабини и гимнастическия салон да търсят останали спасителни жилетки.
В 02:05 часа капитан Смит влезе в радиостанцията за последен път:
— Приятели, вие изпълнихте достойно дълга си. Повече не сте в състояние да направите нищо. Напуснете кабината. Вече всеки трябва да се грижи за себе си.
Филипс го погледна за миг и отново се надвеси над апаратурата.
Капитан Смит опита отново:
— Погрижете се за себе си. Снемам ви от вахта — пауза, и той меко добави — сега така трябва…
Филипс продължи да работи. Брайд започна да събира документите. Капитан Смит се върна на лодъчната палуба и минавайки от човек на човек простичко им казваше нещо. На огняря Джеймс Макган:
— Хайде момчета, сега всеки е сам за себе си!
Същото каза и на машиниста Алфред Уайт.
На стюарда Едуард Браун:
— Хайде, момчета, помогнете на жените и децата и помислете после и за себе си.
На мъжете върху покрива на офицерските кабини:
— Вие изпълнихте дълга си, момчета. Сега всеки за себе си!
След това се върна на мостика.
Някои послушаха капитана и скочиха зад борда. Нощният пекар Уолтър Белфорд се изхвърли колкото може по-надалеч и в седящо положение цопна във водата, като оръдейно гюлле. Той винаги потръпва и си поема рязко въздух, като си спомни за унищожителния студ на онази вечер.
Смазочникът Фред Скот, току-що излязъл от котелно отделение № 4, се опита да се спусне по едно от висящите празни въжета от лодките, но го изпусна и се просна по корем във водата. Прибра го лодка № 4, която бе до кораба и с гребане се мъчеше да излезе от обсега на летящите от кораба варели и палубни столове.
Стюардът Кънингъм направи мощен скок и също успя да стигне до № 4. Но по-голямата част от екипажа остана на кораба. На покрива на офицерските кабини Лайтолър забеляза настройчика Хеминг, който работеше нещо по сгъваемите лодки, макар че той отдавна трябваше да е заминал като част от екипажа на лодка № 6.
— Защо си тук, Хеминг?
— О, има още много време, сър!
Недалеч двама млади стюарди безгрижно наблюдаваха как работят Лайтолър, Хеминг и другите. В избледняващата светлина на лодъчната палуба техните колосани бели сака се открояваха на фона на леерите. Те обсъждаха колко дълго ще издържи корабът. Петнайсетина разносвачи от първа класа, пръснати около лодъчната палуба, също се чувстваха добре — беше им приятно, че никой не им пречеше да пушат свободно. Наблизо инструкторът по гимнастика Т. У. Макколи — жизнен малък мъж в бял фланелен костюм, обясняваше защо не носи спасителна жилетка — тя държеше над водата, но забавяше движенията; той чувстваше, че ще може да плува по-далеч без нея.
Край предния вход до голямото стълбище, между първия и втория комин, оркестърът — в спасителни жилетки над палтата стържеше в ритъма на рагтайма.
Пътниците бяха съвсем спокойни със своите жилетки. Фредерик Хойт проводи жена си в лодка G, гмурна се във водата и заплува към мястото, където очакваше да премине лодката. И не сбърка. След няколко минути лодка G се приближи и той бе изтеглен вътре.
През остатъка от нощта, мокър до кости, той упорито гребеше, за да не замръзне.
Но по-голямата част от пътниците просто чакаше или спокойна се разхождаше по лодъчната палуба. Високопоставените членове на нюйоркското и филаделфийското общество се държаха един за друг — Джон Б. Тейър, Джордж и Хари Уайдънър, Дон Уилямс, а по-малките светила като Клинч Смит и полковник Грейси обикаляха наоколо. Астор повечето време се усамотяваше, а семейство Строс стоеше на палубни столове.
Джек Тейър и Милтън Лонг спореха дали да скочат. Използваната като мерител лодбалка показваше, че „Титаник“ вече потъва бързо. Тейър искаше да скочи и хване висящото крепително въже от спасителна лодка, за да се спусне по него и след това да доплува до лодките, които се мержелееха на 500 или 600 ярда.
