Последната нощ на „Титаник“

до края на покрива и плъзната по няколко весла до палубата. Приземи се с дъното нагоре.

На десния борд имаха подобна разправия с лодка А. Някой подложи дъски, като ги подпря на стената на офицерските кабини, и те спуснаха лодката от покрива с носа надолу. Бяха далеч от успеха, тъй като „Титаник“ имаше силен крен на левия борд и те не можеха да изблъскат лодката нагоре по стръмното до края на палубата.

Мъжете теглеха двете лодки, когато в 02:15 мостикът се гмурна под водата и морето се втурна назад до лодъчната палуба. Полковник Грейси и Клинч Смит се обърнаха и се насочиха към кърмата. Само след няколко крачки бяха внезапно шокирани от неочакваната тълпа мъже и жени, които сякаш извираха отдолу. Изглеждаха на пътници от трета класа.

В този момент капелмайсторът Хартли вдигна лъка на цигулката си. Рагтаймът престана и звуците на един от химните на англиканската църква — „Есен“ — потекоха по палубата и отлитнаха далеч в тихата нощ над водата.

В лодките жените слушаха и се чудеха. От далеч всичко това изглеждаше момент на величествена агония. От близо беше различно. Мъжете чуваха музиката, но не ѝ обръщаха внимание. Събитията бяха твърде драматични.

— Спасете ме! Спасете ме — извика една жена на Питър Дейли — представител на лондонската фирма „Хез енд Сонс“ в Лима, който наблюдаваше как водата нахлува върху палубата, където стоеше.

— Уважаема госпожо — отговори той, — сама се спасете. Сега само господ може да ви спаси.

Тя го молеше да ѝ помогне да скочи във водата и като се замисли още веднъж, той реши, че трябва да направи нещо. Бързо я хвана за ръката и ѝ помогна да се прехвърли през борда. Самият той също скочи и голяма вълна, която премина над лодъчната палуба, го изхвърли далеч от кораба.

Водата се пенеше и завихряше около краката на стюарда Браун, който с пот на челото се мъчеше да придърпа лодка А до края на палубата. После разбра, че повече опити не са необходими — лодката бе изплавала. Той скочи вътре… преряза кърмовите въжета… извика някой да освободи носа… и в следващия момент бе отнесен от същата вълна, която изхвърли Питър Дейли.

Носът на „Титаник“ потъваше все по-надолу и надолу, а кърмата му бавно се извисяваше нагоре. Но той се движеше и напред. Това движение образува вълната, която повали Дейли, Браун и дузина други.

Лайтолър наблюдаваше вълната от покрива на офицерските кабини. Той видя тълпите, които се изтеглиха нагоре по палубата. Забеляза и как по-пъргавите се спасиха незасегнати, а по-тромавите бяха настигнати и погълнати. Знаеше, че този вид отстъпление само продължава агонията. Той се обърна с лице към носа и се гмурна във водата. Като излезе на повърхността видя точно пред него коша за наблюдение наравно с водата. Бе обхванат от сляп инстинкт и за момент се насочи към него като диреше безопасност. След това се опомни и се опита да се отдалечи от кораба. Но водата се изля във вентилационните тръби до предния комин и го засмука, притискайки го към замрежения отвор на въздушната шахта. Молеше се мрежата да издържи. И се чудеше колко дълго сам ще изтърпи в това състояние.

Той никога не научи отговора. Гореща въздушна вълна някъде дълбоко от долу изригна от вентилатора и го изхвърли на повърхността. Задъхан и плюещ, накрая се отскубна настрана.

Харолд Брайд си правеше сметката. Когато го блъсна вълната, той сграбчи ключ за весло в лодката С — обърната с дъното нагоре върху лодъчната палуба, в близост до първия комин. Брайд, лодката и дузина други хора бяха пометени заедно. Сгъваемата лодка остана преобърната и Брайд започна да се бори с нея.

Полковник Грейси нямаше същия усет към морето. Той остана в навалицата и скочи едновременно с вълната — беше почти както в Нюпорт. Издигайки се върху гребена ѝ, той се залови за основата на железния леер върху покрива на офицерските кабини. Повдигна се нагоре и легна по корем в основата на втория комин. Преди да се изправи покривът също се скри под водата. Грейси се завъртя продължително в образувалия се водовъртеж. Опита се да се прилепи до леера, но разбра, че той го дърпа надолу. С мощно ритване се отблъсна и се отдалечи под водата на безопасна дистанция.

Джон Колинс не можеше да се противопостави на вълната. Държеше бебе в ръцете си. Пет минути вече той и палубният стюард се опитваха да помогнат на пътничка от трета класа с две деца. Отначало чуха, че на левия борд има лодка. Затичаха натам, но този път им посочиха десния борд. Стигайки до него, някой им каза, че най-големия шанс за тях е кърмата. Объркани, те се спряха нерешително — Колинс, държеше едно от бебетата — когато вълна ги отнесе през борда. Той никога вече не видя другите, а детето бе изтръгнато от ръцете му.

Джек Тейър и Милтън Лонг също видяха приближаването на вълната. Те стояха до леерите на десния борд, срещу втория комин, опитвайки се да се запазят от увличане в бягащата към кърмата тълпа. Вместо да се отправят към по-високо място, те почувстваха, че е дошло времето да скочат във водата и да отплуват. Стиснаха си ръцете и си пожелаха щастие. Лонг стъпи върху леера, а Тейър го прекрачи с единия си крак и започна да разкопчава палтото си. Лонг, вече от другата страна, като държеше леерите с ръце, погледна към Тейър и го попита:

— Идваш ли, приятелю!?

— Давай напред! — успокои го Тейър — Идвам веднага.

Лонг се плъзна надолу с лице към кораба. Десет секунди по-късно Тейър прехвърли и другия си крак през перилата и седна с лице навън. Намираше се на около десет фута над водата — след това с рязко отблъскване скочи колкото се може по-далеч.

От двата способа за напускане на кораба успешен беше този на Тейър.

Вълната въобще не стигна до Олаус Абелзет. Той стоеше твърде назад, до четвъртия комин. Вместо надолу тази част на кораба се издигаше по-високо и по-високо. С издигането му Абелзет дочу избухвания и гърмежи… серии приглушени трясъци… чупене на стъкло… тракането на плъзгащите се по палубата столове.

Наклонът на палубата стана толкова стръмен, че хората повече не можеха да стоят изправени. Те падаха и Абелзет ги наблюдаваше как се плъзгаха във водата. Абелзет и роднините му увиснаха вкопчени в едно въже от лодбалките.

— По-добре да скочим, иначе ще ни засмуче — подканяше зетят.

— Не още. Шоуто не бе достатъчно, така че да погледаме още.

— Трябва да скачаме — дойде нов вик, но Абелзет бе твърд.

— Не, не още.

След няколко минути водата бе само на пет фута и най-после тримата скочиха, държейки се за ръце. Те се появиха, пръхтейки на повърхността — Аблезет безнадеждно омотан в някакво въже. Трябваше да си освободи ръцете, за да размотае въжето, а братовчед му и зет му бяха отнесени от водата, но си каза: „Загубен съм.“

Във въртележката от въжета, палубни столове и диво завихрена вода, никой не знаеше какво се случи с повечето от хората. От лодките те изглеждаха вкопчени като малки рояци пчели за палубни помещения, винтове и вентилатори. Отблизо бе трудно да се разбере какво става, макар че — невероятно — лампите все още горяха, хвърляйки мъглива светлина.

В историите, които се разказваха по-късно, поведението на Арчи Бът бе описано в дузина различни варианта — всички галантни, но нито един не отговарящ на истината.

Според един вестник г-ца Мари Янг — учителка на децата на Мари Рузвелт, си спомня как той ѝ извикал:

— Сбогом, мис Янг, поздравете близките ми в къщи.

Същият вестник цитира думите на г-ца Янг, според която тя е видяла айсберга един час преди сблъскването.

В интервю с г-жа Хенри Б. Харис Арчи Бът е описан като непоклатим стълб — използващ юмруците си на едно място, държащ се като по-голям брат на друго, имащ през цялото време за цел да ликвидира неуредиците. Въпреки това работещите с лодките Лайтолър, Грейси и другите въобще не го видяха. Г-жа Уолтър Дъглас си го спомня към 01:45 часа настрана, близо до лодка № 2.

Подобен бе случаят с Джон Джейкъб Астор.

Бръснарят Огъст Х. Вейкмън описва последните мигове с големия милионер. Според него те са разговаряли за дребни, прости неща, както това обикновено става на бръснарския стол. А има неща, които звучат още по-изтъркано.