Той бе добър плувец. Лонг, не толкова добър, бе против и убеждаваше Тейър да не опитва.
В по-предната част полковник Грейси даде джобното си ножче на групата, която се бореше с вързаните за офицерските кабини сгъваеми лодки. Тя имаше големи затруднения и Грейси се чудеше защо.
Някои от третокласните пасажери вече си бяха пробили път до лодъчната палуба, а други се носеха към постепенно издигащата се кърма. Ютът, обикновено зона за трета класа, изведнъж бе станал привлекателен за всички категории хора.
Олаус Абелзет бе един от стигналите до лодъчната палуба. През по-голямата част от вечерта той бе на кърмата, заедно със своя братовчед, зет и две норвежки. Те наедно с другите мъже и жени, обитаващи бордеите на кораба, безцелно чакаха някой да им каже какво да правят.
Около 01:30 един офицер отвори порталната врата към първа класа и поведе жените към лодъчната палуба. Към 02:00 бяха пуснати и мъжете. Много от тях предпочетоха да останат където бяха — очевидно бе, че тази част ще потъне последна. Но Абелзет, братовчедът и зет му тръгнаха да проверят дали няма останала спасителна лодка. Когато стигнаха, видяха, че последната отблъсва от борда. Сега стояха смутени, че се намират в първа класа, и объркани от обстоятелствата, които ги доведоха до тук. Абелзет наблюдаваше екипажа, който се опитваше да освободи сгъваемите лодки. Един офицер, търсещ помощници, се провикна:
— Има ли сред вас моряци?
Абелзет бе прекарал шестнадесет от своите двадесет и седем години на море и почувства, че трябва да се обади, но братовчед му и зет му го помолиха:
— Не отивай. Нека останем тук заедно!
Така и направиха. Чувстваха се неловко и повечето време мълчаха. Още по-неловко им стана, когато г-н и г-жа Строс дойдоха близо до тях.
— Моля те — казваше старият джентълмен — влез в спасителната лодка и ще бъдеш спасена.
— Не, остави ме да бъда с теб — отговори тя.
Абелзет се обърна настрани.
Угнетената тишина в безлюдните корабни помещения сякаш преживяваше собствена драма. Кристалните полилеи на ресторанта „А ла Карт“ висяха под невероятен ъгъл, но все още ярко горяха, осветявайки бежовите панели от френски орех и оцветения в розово килим. Някои от малките настолни лампи се бяха преобърнали върху абажурите от розова коприна, а в кухнята ровеше човек, навярно за да се подкрепи с нещо.
Салонът с голямата камина в стил Людовик XIV беше тих и пуст. Палм Корт бе също тъй безлюден — един пасажер откри, че е трудно да се повярва в следното: само преди четири часа тук бе пълно със скъпо облечени дами и господа, пиещи вечерното си кафе и слушащи камерна музика, изпълнявана от същите музиканти, които сега свиреха весели песни горе, на лодъчната палуба.
Пушалният салон не бе съвсем празен. Един стюард надникна в него към 02:10 и учудено видя самотно стоящия Томас Андрюз. Спасителната му жилетка бе небрежно захвърлена върху зеленото сукно на масата за карти, ръцете му бяха скръстени върху гърдите; погледът безжизнен, стойката и енергията му бяха изчезнали. Момент почтително мълчание и стюардът плахо се намеси:
— Няма ли да направите опит да се спасите, г-н Андрюз?
Нямаше отговор, дори следа, че е чул какво му се казва. Строителят на „Титаник“ просто се взираше отсреща. Върху облицованата с махагон стена срещу него висеше голяма картина, наречена „Приближаването към Новия свят“.
На палубите отвън тълпата още чакаше; оркестърът още свиреше. Една шепа хора се молеха заедно със свещеника Томас Р. Байлз — пътник от втора класа, други изглеждаха унесени в мисли.
Имаше върху какво да се мисли. За капитан Смит това бяха четирите ледови предупреждения, получени през деня — петото, което той може би не видя, казваше точно къде да се очаква айсберг. Също така термометърът, показващ в 07:00 часа 43 градуса по Фаренхайт, и неговия спад на 32 градуса в 10:00 часа. Или температурата на водата, която в 10:30 часа спадна на 31 градуса.
Радиооператорът Джек Филипс можеше да изрови от паметта си шестото ледово предупреждение — когато „Калифорниън“ се намеси в 23:00 часа и Филипс му каза да млъкне. То даже не стигна до мостика.
Джордж К. Клифърд от Бостън изпитваше скръбно задоволство, спомняйки си за направената допълнителна застраховка живот преди рейса на стойност 50 000 долара.
Мисълта на Айсидор Строс бе насочена към иронията на неговото завещание. Специално изречение приканваше г-жа Строс да бъде „малко егоистична, да не мисли винаги само за другите“. През всичките тези години тя беше толкова самопожертвувателна, че той специално искаше тя да се наслади на живота след неговата смърт. Сега качествата ѝ, на които той се възхищаваше толкова много, попречиха на сбъдването на последното му желание.
Някои малки неща чак сега изплуваха в съзнанието на хората.
Едит Ивънс си спомни гадателя, който веднъж ѝ предсказа „да се пази от водата“. Уилям Т. Стед бе обхванат от мисълта за някой, който хвърляше котки през прозореца на последния етаж. Чарлз Хейс само преди няколко часа проповядваше, че скоро ще дойде времето на „най-голямата и най-страхотна морска катастрофа“.
Двама мъже се чудеха какво правят тук. Арчи Бът не искаше да заминава за чужбина, но се нуждаеше от почивка и Франк Милет подтикна президента на САЩ Тафт да изпрати Бът с послание до папата — хем официален бизнес, хем цяла пролет в Рим. Старши помощникът Уайлд също не възнамеряваше да бъде тук. Той беше титуляр на „Олимпик“, но „Уайт Стар Лайн“ го прехвърли в последната минута, само за този рейс. Считаха, че неговия опит ще бъде полезен при усвояването на новия кораб. Уайлд го прие като щастлива почивка.
В радиорубката Филипс се мъчеше да продължи работата си с радиостанцията. В 02:10 той предаде два пъти буквата „В“, за да настрои по-добре антената — сигналът бе едва чут от „Вирджиниън“. Брайд направи последната си обиколка. Като се върна, намери в рубката припадаща дама. Брайд ѝ даде стол и чаша вода и тя седна задъхана, докато нейният съпруг ѝ правеше вятър. Дойде на себе си и мъжът ѝ я отведе.
Брайд влезе зад пердето, където той и Филипс спяха. Събра всички дребни пари, хвърли поглед към неоправената койка и се върна обратно. Филипс, напълно погълнат от работата, още стоеше прегърбен над радиостанцията. Но в стаята имаше огняр, който предпазливо отвързваше спасителната жилетка на Филипс.
Брайд се нахвърли върху огняря, Филипс мигновено се изправи и тримата мъже се сборичкаха в рубката. Накрая Брайд обви ръце около кръста на огняря, а Филипс замахваше и замахваше, докато мъжът се свлече безжизнен в ръцете на Брайд.
Минута по-късно те чуха морето да клокочи по коридора на палуба А и да плиска по мостика. Филипс извика:
— Хайде, да се махаме!
Брайд пусна огняря и двамата мъже изтичаха на лодъчната палуба. Огнярят остана да лежи, където беше паднал.
Филипс изчезна назад. Брайд закрачи напред и се присъедини към мъжете на покрива на офицерските кабини, които се опитваха да освободят сгъваемите лодки А и С. Беше смешно тук да се държат лодки, особено когато бяха само двайсет за 2207 души. При наклонена палуба като тези бе така трудно да спуснат В и G, които бяха поставени редом до предните лодбалки. Докато с А и С бе въобще невъзможно да се направи нещо.
Но екипажът не загуби кураж. Ако лодките не могат да се спуснат с лебедки, може да се създадат условия поне да изплават. Работеха изнурително — Лайтолър, Мърдок, настройчикът Хеминг, стюардът Браун, смазочникът Хърст и дузина други.
На левия борд Хеминг се бореше с окачващия блок на лодка С. Само ако можеше да изглади една гънка във въжето, той беше сигурен, че ще може да я пусне. Накрая оправи въжето, подаде блока на шестия помощник Муди, който стоеше на покрива, но Муди извика:
— Не искаме блока; ще оставим лодката на палубата.
Хеминг не виждаше тогава как ще освободят С, скочи и отплува. В същото време лодката бе избутана
