Последната нощ на „Титаник“

За „Титаник“ това правеше 9 625 кубофута. Съгласно правилата той трябваше да има спасителни лодки само за 962 души. В действителност лодките бяха за 1 178 души — „Уайт Стар Лайн“ даже се оплакаха, че никой не е оценил тяхната предвидливост. Простата сметка показва, че спасителните средства са могли да поемат само 52 процента от намиращите се на борда 2 207 души или само 30 процента от пълния капацитет на кораба. Отсега нататък правилата и формулите бяха прости — място в спасителните лодки за всеки.

Това бе краят на едно класово разделение при пълненето на лодките. „Уайт Стар“ винаги го отричаше и следователите подкрепяха. Сега има неоспорими доказателства, че най-потърпевши бяха пътниците от трета класа: Даниел Бъкли не можеше да отиде в първа класа… Олаус Абелзет можа да напусне юта чак след отплаването на последната лодка… стюардът Харт съпроводи две малки групи жени до лодките, докато стотици други бяха затворени долу… едни пълзяха по крана от долната задна палуба… други се катереха по отвесни трапове, за да се измъкнат от предната част на кораба.

Ами хората, които полковник Грейси, Лайтолър и останалите видяха да бликат отдолу точно преди края! До този момент Грейси беше сигурен, че всички жени са заминали — в последните лодки те бяха съвсем малко. Сега, виждайки внезапната поява на дузини от тях, съвсем се слиса. Статистиката показва какви бяха те: В списъка на загиналите от „Титаник“ се намират четири от 143-те жени в първа класа, 15 от 93 жени във втора класа… и 81 от 179-те жени от трета класа (три жени от първа класа остават по желание).

Да не споменаваме за децата. С изключение на Лорейн Алисън, всичките 29 от първа и втора класа са спасени, но от децата на третокласните пътници — 23 от общо 76.

Кавалерството в трета класа не вървеше.

Във втора класа не беше идеално, но все пак беше по-добре, Лорънс Бизли си спомня офицер, спрял две дами, преминаващи през вратата за първа класа.

— Може ли да минем от тук за лодките? — го попитали те.

— Не, госпожо, вашите лодки са долу, на вашата палуба!

За да бъдем справедливи към „Уайт Стар Лайн“, трябва да кажем, че подобни случаи не са били политика на Компанията, такава просто е липсвала. На някои места екипажът е преграждал пътя за лодъчната палуба; другаде е отварял проходите, но не е казвал на никого за това; има и случаи на добронамерени опити да се изведат пътници от трета класа до лодките. Но като цяло, трета класа е била изоставена да се грижи сама за себе си. Малко по-предприемчивите се опитаха да направят нещо, но повечето се въртяха безпомощно около своите помещения — игнорирани, изоставени, забравени.

„Уайт Стар Лайн“ бе индиферентна, но така се държаха и останалите. Никой не го бе грижа за трета класа — нито пресата, нито официалното разследване, нито дори самите пътници от тази класа.

В статиите за „Титаник“ само няколко репортери се погрижиха да зададат въпроси на пътници от трета класа. Нюйоркският „Таймс“ бе горд с начина, по който отрази ужаса. Известният брой, описващ пристигането на „Карпатия“ в Ню Йорк, съдържаше само две интервюта с пътници от трета класа. Това очевидно бе типично — от описаните в нюйоркския „Хералд“ истории на 43-ма спасили се само две бяха за обитателите на най-евтините помещения.

Естествено, техните преживявания не бяха толкова драматични, както на лейди Космо Дъф Гордън (един нюйоркски вестник цитира думите ѝ: „Последният глас, който чух, беше на крещящ мъж — господи, господи!?“). Но един факт заслужава внимание. Нощта бе чудесно потвърждение на принципа първо жените и децата, но някак си процентът на загиналите деца от трета класа се оказа по-висок от този на мъжете от първа класа. Това бе контраст, който не би убягнал от вниманието на лакомата за социални теми (или сензации) днешна преса.

Конгресът въобще не се заинтересува от събитията в трета класа. Разследването на сенатора Смит обхвана всичко под слънцето, дори от какво е направен айсбергът („От лед“ — обясни петия помощник- капитан Лоу), но на най-пострадалите бе отделено малко внимание. Само трима свидетели бяха от трета класа. Двама от тях казаха, че не са ги пуснали на лодъчната палуба, но съдебните власти не им обърнаха внимание. Протоколът не показа проява на злонамереност от страна на властите — просто липса на интерес.

Британският следствен съд се отнесе още по-рицарски. Г-н У. Д. Харбинсън — официален представител на интересите на трета класа, заяви, че не е открил дори следа от дискриминация, и в доклада си лорд Мърси даде зелена улица на това заключение — при това не беше разпитан нито един пасажер от трета класа, а единственият оцелял стюард от третокласните помещения веднага потвърди, че хората са били държани долу до 01:15 часът.

Самите пътници от трета класа не се интересуваха от това. Те приемаха класовото разделение като нещо нормално. Олаус Абелзет даже приемаше качването на лодъчната палуба като обичайна привилегия на първа и втора класа… дори когато корабът потъваше. Той бе доволен, че го допуснаха да стои на палубата.

Изгряваше нова ера и от тази нощ нататък пътниците, които пътуваха в трета класа, никога не приемаха нещата така философски.

Напротив, специалното положение на първа класа се приемаше за последен път така безапелационно. Когато през 1908 година потъна лайнерът на „Уайт Стар“ „Рипъблик“, капитан Силби каза на влизащите в лодката пасажери: „Помнете! Жените и децата са първи, след това кабина № 1 и така нататък“. На „Титаник“ нямаше такова правило, но неговата концепция все още беше залегнала в ума на обществото и в самото начало пресата се стремеше да предпази пътника от първа класа от какъвто и да е критицизъм. Щом се разчу, че Исмей е спасен, нюйоркския „Сън“ побърза да обяви: „Исмей се държа като изключителен кавалер… никой не знае как г-н Исмей е попаднал в лодка; предполага се, че е искал лично да изложи случилото се пред своята Компания“.

Никога повече първа класа няма да бъде така добре защитавана. Всъщност почти мигновено махалото се завъртя на другата страна. След няколко дни Исмей бе подложен на публичен присмех. След една година изтъкната дама от спасените се разведе със своя съпруг, защото носещите се слухове той случайно бил спасен. Много ценно наследство от хората на „Титаник“ остана новосъздадения стандарт за поведението на изтъкнати личности в моменти на стрес.

До това време всичко бе по-просто. „Титаник“ за последен път стана център на преклонението на обикновените хора пред богатството и изтъкнатите личности. В 1912 година нямаше филмови, радио и телевизионни звезди; спортните светила бяха още бледи, събиранията в кафетата напълно непознати. Обществения живот зависеше от изтъкнати в социално отношение личности, които да предадат допълнителен блясък в сивото ежедневие.

Пресата активно подкрепяше и използваше този интерес към висшето общество.

Когато „Титаник“ отплава, нюйоркският „Таймс“ изброи именитите пътници на първа страница. На 16 април, след неговото потъване, нюйоркският „Америкън“ съобщи новината в уводна статия, посветена почти изцяло на Джон Джейкъб Астор; в края бе споменато, че са загинали още 1800 души.

В същия тон на 18 април „Сън“ отрази застрахователните аспекти на трагедията. По-голямата част от статията се отнасяше за бисерите на г-жа Уайдънър.

Никога вече утвърденото благосъстояние няма да занимава умовете на хората така щателно. От друга страна, голямото богатство няма да прави такова силно впечатление. За Джон Джейкъб Астор бе дребна работа да похарчи 800 долара за плетена риза, която един търговец в Куинзтаун продаваше на борда на „Титаник“ по време на неговия кратък престой. За семейство Райърсън нямаше нищо необикновено в това да пътуват с 16-те сандъка багаж. 190-те семейства в първа класа се обслужваха от 23 персонални прислужници, 8 пажа и многобройни дойки и гувернантки извън числото на стотиците стюарди и стюардеси. Тези лични прислужници си имаха собствен салон на палуба В, така че никой не беше застрашен от смущението да започне разговор с красив непознат само за да открие, че той е просто драгоманът на Хенри Слипър Харпър.

Или да вземем пристигането на спасените в Ню Йорк. Г-жа Астор бе посрещната от два автомобила, возещи двама доктори, опитна медицинска сестра, секретар и Винсент Астор. Г-жа Джордж Уайдънър не бе посрещната от автомобил, но за нея имаше специален влак, състоящ се от частен пулман, друг вагон за баласт и локомотив. Г-жа Чарлс Хейс също бе посрещната от специален влак, включващ два частни вагона и два фургона.

Посрещането бе в съответствие с начина на живот на хора, които могат да си позволят плащането на 4