полупотънала, а С — обърната с дъното нагоре. След това падащият комин изхвърли двете лодки настрани. Сега най-силните и щастливи плувци се събираха около тях.
След около двадесет минути Олаус Абелзет изскочи до лодка А. Около дузина други вече лежаха полумъртви в безпомощно мятащата се лодка. Те нито му помогнаха, нито му попречиха, докато се мъчеше да се прекатури през планшира. Само предъвкаха:
— Да не обърнеш лодката!
Един по един пристигаха и други, докато в дъното се наблъскаха около две дузини хора. Бяха безразборна смесица — тенис-звездата Р. Норис Уилямс младши, който лежеше до подгизналото си кожено палто… няколко шведи… огнярят Джон Томпсън със силно изгорели ръце… пътник от първа класа по долни гащи… стюардът Едуард Браун… пасажерката от трета класа г-жа Роза Абът.
Полека-лека лодка А, дрейфувайки, се отдалечи и плуващи хора идваха на все по-големи интервали. После съвсем престанаха и полупотъналата лодка се понесе тихо сама в пустата нощ.
В същото време други плувци се бяха отправили към лодка С. Тя беше по-близо до мястото на потъването. Много хора се държаха на заобления бял кил и разговаряха високо и оживено.
— Спасете един живот! Спасете един живот! — чу вик Уолтър Хърст, докато се опитваше заедно с другите мъже да се качи на борда.
Радиооператорът Харълд Брайд всъщност беше там от самото начало, но под лодката. Преди да потъне „Титаник“, пристигна и Лайтолър. Той бе вече до борда, когато падна предният комин. Вълната почти го изхвърли и в същото време притисна младия Джек Тейър към лодката. В това време Хърст и трима-четирима други се бяха хванали с крака да кила на лодката. Лайтолър и Тейър също се претърколиха върху борда. Брайд беше все още под лодката — лежеше по гръб и подпираше главата си в седалките, като се опитваше да си поеме въздух в задушната тъмнина. След малко пристигна А. Х. Баркуърт — мирови съдия от Йоркшир. Той носеше върху спасителната си жилетка кожух и това безразсъдно облекло за учудване на всички го държеше над водата. С кожуха и всичко останало додрапа до обърнатата лодка като прогизнал космат звяр.
По-късно пристигна и полковник Грейси. Първоначално увлечен към дъното от „Титаник“, той се залови за една дъска, после за голяма дървена каса и тогава забеляза обърнатата лодка. Като доплува до нея, той видя дузина лежащи или коленичили на дъното ѝ мъже.
Никой не му подаде ръка за помощ. С всеки новопристигнал лодката потъваше по-дълбоко; водата вече се плискаше върху кила. Но Грейси не бе загубил толкова сили да плува за нищо. Той сграбчи ръката на лежащ върху лодката мъж и се изтегли до кила. Малко след това доплува помощник-готвачът Джон Колинс и също се издърпа отгоре. Следващият бе изплувалия изпод лодката Брайд, който се задържа върху кърмата.
Когато пристигна стюардът Томас Уайтли, лодката вече се огъваше под тежестта на трийсет души. Докато се опитваше да се издърпа върху нея, някой го удари с весло, но въпреки това той успя. Огнярят Хари Синиър бе също отблъснат с весло, но той обиколи лодката от другата страна и накрая склони околните да пуснат и него.
През цялото време мъжете, които бяха яхнали носовата и кърмовата част на лодката, се опитваха да гребат със случайно попаднали им дъски, за да се отдалечат от мястото на събитието, където нямаше да има вече други плувци.
— Дръж се за това, което имаш, приятелю. Само още един човек и всички ще потънем — викаха хората от лодката към околните плувци.
— О кей, момчета, не се нервирайте! — отговори един от плуващите, когато го помолиха да не приближава. След това той отплува настрана, провиквайки се:
— Пожелавам ви успех! Господ да ви благослови.
Друг плувец ги ободряваше:
— Браво! Така, момчета! — Имаше властен глас и не попита дали може да се качи върху лодката. Въпреки грозящата ги от пренаселеността опасност Уолтър Хърст не можа да се въздържи да не протегне весло за помощ. Но мъжът бе вече доста далеч. Когато хвърленото весло го докосна, той отскочи като коркова тапа и не каза нищо. И до ден днешен Хърст си мисли, че това беше капитан Смит.
Както се носеха в самотната нощ все по-далеч от развалините на кораба и плуващите хора, един лежащ върху кила моряк колебливо попита:
— Не мислите ли, че е добре да се помолим?
Всички се съгласиха. Бързо допитване установи, че разнородното малцинство се състои от католици, презвитерианци, епископяни и методисти, така че те компромисно избраха молитвата до всевишния и заповтаряха в хор след избрания от тях водач.
Това не бяха единствените гласове, които се носеха над водата. Докато двете лодки А и С се пълнеха с хора и с голяма мъка се отдалечаваха от мястото на събитието, стотици плувци викаха за помощ. Отделните гласове се губеха в неспирния, доминиращ вик. На огняря Джордж Кемищ, който натискаше веслото в лодка № 9, му се струваше, че викат сто хиляди запалянковци на финалния мач за британското футболно първенство. Лежащият върху кила на лодка С Джек Тейър имаше чувството, че слуша високия писък на скакалците в лятна нощ, характерен за родното му място в Пенсилвания.
„Това ми напомня на истински пикник“
Виковете в нощта караха винаги жизнения и импулсивен пети помощник-капитан Лоу да обърне лодката и да се притече на помощ. Той се намираше в най-благоприятна позиция да окаже помощ. След напускането на „Титаник“ с лодка № 14 той бе събрал лодки 4, 10, 12 и G и сега петте стояха вързани заедно на около 150 ярда от кораба.
— Считайте се под моя команда — разпореди се той и започна да организира флотилията си за извършване на спасителни работи.
Да се отиде на помощ с всичките лодки бе безумие — нямаше достатъчно мъже, подготвени за борба с настъпилия хаос, но една лодка с подбран екипаж можеше да свърши добра работа. Лоу разпредели своите 55 пасажери в другите четири лодки и събра опитни гребци доброволци за лодка № 14.
Да прегрупираш хора в гребни лодки в средата на Атлантическия океан в 2:30 сутринта бе нервна работа, дори повече, отколкото Лоу можеше да издържи:
— Скачайте, по дяволите! Скачайте — изкрещя той нетърпеливо на мис Дейзи Минъхън. Друга — възрастна дама, загърната в шал — изрази неподозирана готовност. Лоу дръпна шала и пред него се появи лице на уплашен млад мъж, чиито очи бяха пълни с ужас. Този път Лоу не каза нищо, но захвърли мъжа в лодка № 10 с всичка сила.
Прехвърлянето отне време. Мина време, докато плувците почнаха да се пръскат и пътят на лодката стана безопасен. Бе необходимо време и за прехода до там. Когато лодка № 14 се добра до мястото на потъването, минаваше 3 часът — повече от час след потъването на кораба.
Почти нямаше останали хора — стюардът Джон Стюарт… първокласният пътник У. Ф. Хойт… японец от трета класа, който се бе завързал за една врата. Повече от час лодка № 14 се мяташе безнадеждно като сляпа в нощта, следвайки виковете за помощ, но не можа да достигне никой от давещите се.
Спасиха само четирима, но г-н Хойт след един час умря. Лоу бе направил грешно сметка за времето, необходимо му да стигне до мястото на произшествието… колко време ще му трябва да открие викащите за помощ в тъмнината… и най-вече колко дълго може да живее човек във вода с температура 28 градуса по Фаренхайт. Той разбра, че е било безсмислено да се чака разпръсването на плувците. Но Лоу поне се върна.
Третият помощник Питмън, който бе в № 5, също чу виковете. Той развъртя лодката и извика:
— Връщаме се обратно към кораба!
— Накарайте офицера да не се връщаме обратно — помоли една жена стюарда Ечиз, който усилено натискаше веслото си, — защо трябва да загинем и ние, правейки безполезен опит да спасяваме останалите…
Запротестираха и другите жени. Питмън бе разкъсан от дилемата. Накрая той промени нареждането си и накара гребците да натиснат веслата. В следващия един час лодка № 5, с 40 души на борда при наличие на 65 места, се поклащаше леко над спокойния дъх на океана, а пътниците се вслушваха във виковете на
