навреме, за да види шестата ракета.
В 01:10 Стоун свирна в проговорната тръба и уведоми капитан Лорд. Той се заинтересува:
— Сигнали на Компанията ли са?
— Не знам — отговори Стоун, — но ми се струва, че ракетите са бели.
Капитанът му нареди да продължи да опитва с морза.
Малко по-късно Стоун подаде далекогледа на Гибсън и отбеляза:
— Погледни сега. Изглежда доста крив над водата — и светлините му са някак криви.
Гибсън внимателно разгледа кораба. Изглежда, че корабът бе накренен. Имаше, както той го наричаше, голям борд над водата. А Стоун, който стоеше редом с него, забеляза, че червената бордова светлина бе изчезнала.
„Убеден съм, че той загива, Харди“
Другите кораби като че ли не разбираха. В 01:25 часа „Олимпик“ попита:
— Поехте ли курс на юг, за да ни срещнете?
Филипс търпеливо обясни:
— В момента товарим жените в лодките.
След това „Франкфурт“:
— Има ли вече други кораби около вас?
Филипс игнорира въпроса. Отново се обади „Франкфурт“, за да иска допълнителни подробности. Това преля чашата. Той скочи, почти крещейки:
— По дяволите, глупак такъв!
Отново:
— Какво ти става старче?
Той сърдито изчука в отговор:
— Глупако, гледай си дежурството и не се меси.
От време на време идваше капитан Смит — веднъж да предупреди, че електричеството отслабва… отново, за да каже, че корабът няма да издържи дълго… по-късно — да съобщи, че водата е достигнала машинното отделение. В 01:45 часа Филипс помоли „Карпатия“:
— Идвайте колкото е възможно по-бързо, старче! Водата в машинното отделение е чак до котлите.
Междувременно Брайд намести палто върху раменете на Филипс, после успя да му върже спасителна жилетка. Да му обуе ботушите обаче бе по-сложно. Филипс попита дали има останали лодки — иначе ботушите нямаше да му трябват.
Веднъж даже предаде станцията на Брайд и отида да види какво става. Върна се, клатейки глава:
— Нещата вървят зле.
Те действително изглеждаха зле. Морето бе покрило вече носовата палуба на „Титаник“… гърчеше се около крановете, люковете, основата на мачтата… плискаше се в долната част на бялата надстройка. Грохотът на парата беше затихнал, изопващите нервите ракети спряха — но наклонът на палубата ставаше по-стръмен, а кренът наляво растеше.
В 01:40 старши помощник Уайлд изкрещя:
— Всички на десния борд да изправим кораба!
Пътниците и екипажа се струпаха и „Титаник“ тромаво застана отново на равен кил. Работата по лодките бе възобновена.
Лодка № 2 се приготви да отблъсне в 01:45. Стюардът Джонсън, чиито джобове бяха издути от портокали, се провикна към лодъчната палуба за бръснач, с който да среже въжетата. Морякът Мак Олиф му пусна един и извика:
— Потърси ме в Саутхемптън да ми го върнеш!
Мак Олиф бе вероятно последния човек на „Титаник“, сигурен в завръщането в Саутхемптън.
Първия помощник Мърдок знаеше повече. Вървейки заедно с главния стюард от втора класа Харди, той въздъхна:
— Убеден съм, че той загива, Харди!
Вече нямаше нужда хората да бъдат убеждавани в необходимостта да напуснат кораба. Пол Може — помощник-готвачът — скочи от десет фута височина в люлеещата се лодка. Някой от долната палуба се опита да го измъкне, но той се откопчи и бе в безопасност.
Пътникът от трета класа Даниел Бъкли, промъкнал се невредим през счупената врата и след това добрал се до лодъчната палуба, също реши да действа. Заедно с няколко други мъже той скочи в една лодка и плачейки, се сгуши в нея. Много от мъжете бяха измъкнати навън, но той намери отнякъде дамски шал и помоли г-жа Астор да го метне отгоре му. Маскировката „сработи“.
Друг млад мъж — почти момче — нямаше това щастие. Петия помощник го улови на една седалка на № 14 и той започна да се моли, убеждавайки го, че няма да заема много място. Лоу извади пистолета си, но момчето усили молбите си. Тогава Лоу смени тактиката, каза му да се държи като мъж и го измъкна навън. В този момент г-жа Шарлот Колйер и други жени от лодката започнаха да хлипат, а осемгодишната ѝ дъщеря Марджори усили шума, като се вкопчи в ръката на Лоу и зарева:
— О, господине! Не стреляйте! Моля ви, не убивайте бедния човечец!
На Лоу му трябваше доста дълга пауза, за да може да се усмихне и кимне успокоително. Момчето беше вече вън и лежеше по лице върху бухта въже.
Но неприятностите с № 14 не бяха свършили. Друга вълна мъже нападна лодката. Морякът Скарот отби нападението им с румпела. Този път Лоу измъкна пистолета си и изкрещя:
— Ако още някой се опита, ще получи това!
Той гръмна три пъти покрай борда на кораба, докато лодката се спускаше надолу.
Мърдок едва удържаше натиска върху № 15. Той извика срещу тълпата:
— Назад! Назад! Първо жените!
В сгъваемата лодка В, която беше закачена на лодбалките на № 1, имаше още по-големи неприятности. Върху нея се нахвърли голяма орда. Двама мъже скочиха вътре. Ковчежникът Хърбърт Макелрой гръмна два пъти във въздуха. Мърдок извика:
— Излезте оттам! Опразнете лодката!
Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон, привлечени от пистолетните изстрели, се втурнаха да помогнат. Измъквайки нахалниците за ръце, крака и каквото друго им попадне те освободиха лодката. Товаренето продължи.
Джек Тейър стоеше настрана заедно с Милтън Лонг — млад пътник от Спрингфийлд, Масачузетс. Бяха се запознали тази вечер на чаша кафе. След сблъскването Лонг, който пътуваше сам, се присъедини към семейство Тейър, но той и Джек загубиха старите в тълпата на палуба А. Сега тихо разговаряха какво да правят, предполагайки, че останалите членове на семейството бяха заминали вече с лодките. Те решиха да стоят настрана от лодка В. В тази суматоха бе невъзможно да се направи нещо. Но преценката им беше невярна. Постепенно нещата се изгладиха и накрая лодка В бе готова за спускане. Старши помощник Уайлд попита кой ще поеме командването. Чувайки това, капитан Смит се обърна към старши рулевия Роу, който още мигаше с морзовия прожектор, и му каза да поеме лодката. Роу скочи в нея и се приготви за спускане.
Президентът Брюс Исмей стоеше плътно до лодката и помагаше да я подготвят за спускане. Сега беше поуспокоен в сравнение с началото, когато Лоу го надвика — всъщност той вече се държеше като обикновен член на екипажа на „Титаник“.
Това бе обичайна роля за Исмей, но не и единствената. Понякога той предпочиташе роля на пасажер. От началото на рейса до сега се бе преобразявал вече няколко пъти. В Куинзтаун например беше нещо като суперкапитан. Определи на главният механик Бел скоростта, която искаше да поддържа през различните етапи на рейса. Премести времето за пристигане в Ню Йорк в сряда сутринта вместо във вторник вечерта. Даже не се посъветва с капитана.
След това, в открито море, Исмей беше предимно пътник, който се наслаждаваше на прекрасната кухня на ресторанта „А ла Карт“… шъфълборд… бридж… чай с кифли в неговия стол от лявата страна на палуба А.
