обраха през нощта. (На другия ден при лодките бяха изпратени мъже, които заличиха с шкурка името „Титаник“).
В 21:35 „Карпатия“ бе шквартована, сходнята спусната и първите спасени се заизсипваха на брега. След малко под митническо наблюдение бе поставена кафява брезентова чанта, издута отстрани. Митническите власти заявиха, че това е единствения багаж, спасен от „Титаник“. Собственикът му Семюъл Голдънбърг, отричаше подобен факт. Той твърдеше, че е купил чантата на борда на „Карпатия“. Според него тя съдържаше само някои дрехи, които той бе носил при напускането на „Титаник“ и няколко дребни неща, купени на борда на кораба-спасител — пижама, палто, панталони, халат, дъждобран, чехли, две парчета плат, яки за ризи, тоалетни принадлежности и обувки за жена му и него.
С пристигането на „Карпатия“ стана ясно кой е оцелял, но не се разкри какво се е случило. Спасените пътници добавяха към съчинените на брега измислици собствени митични преживявания и версии. За някои сърцераздирателното завръщане бе достатъчно. Други бяха просто като отнесени от преживяното. Най- богатите разкрасяваха и без това добрите разкази. Преживяванията на най-лаконичните бяха обогатявани от репортерите. Някои бяха много потресени, други твърде засрамени. Вестникарски интервюта съобщиха, че пътникът от втора класа Емилио Порталупи е бил върху леден блок с часове… мис Мери Янг е видяла айсберга един час преди сблъскването… морякът Джек Уилямс и Уилям Френч са наблюдавали как шест души са били застреляни като кучета… филаделфийският банкер Робърт У. Даниъл е завладял радиостанцията на „Карпатия“ по време на връщането. Всички доказателства сочеха неверността на тези измислици, но обществеността бе твърде възбудена, за да обръща внимание.
Измишльотините нямаха граници. На 19 април „Сън“ цитира думите на пътника от първа класа Джордж Брейтън:
„Луната блестеше и някои от нас, като се наслаждаваха на свежия въздух, се разхождаха по палубата. Когато дойде първия вик на наблюдателя, че отпред има айсберг, капитан Смит беше на мостика. Тогава го видях — беше висок около 300 фута и се намираше на около 200 ярда точно пред носа. Капитан Смит изкрещя някакви разпореждания… много от нас се затичаха към носа на кораба. Като разбрахме, че ще се блъснем, побягнахме към кърмата. След това дойде сблъскването и пасажерите бяха обхванати от паника… Това се случи около 22:30 часа… според мен около полунощ експлодира първият котел. Едва тогава, струва ми се, капитан Смит започна да се безпокои…“
Интервюто с моряка от „Карпатия“ Джонас Бригс разказваше за красивото черно нюфаундленско куче Ригел, което скочило от палубата на потъващия „Титаник“ и придружило с плуване една спасителна лодка чак до „Карпатия“, сигнализирайки на капитан Рострън с весел лай тяхното местонахождение.
Имаше твърде много лични приумици. Наблюдателят Реджиналд Ли: от ужасния момент, в който неговият колега Флийт забелязал айсберга, до съобщението изминал сякаш цял век; той разказва за някаква омара на хоризонта, спомняйки си как Флийт казал: „Ако можем да видим нещо в такава омара, ще сме щастливи“. Флийт не си спомня въобще да е казвал такова нещо.
Едно интервю с мъж от първа класа подробно обяснява присъствието му в лодка № 7 — първата напуснала кораба лодка:
„По един въпрос всички жени бяха единодушни. Няма да влязат в спасителните лодки преди мъжете. Страхуваха се да се предадат на изненадите на морето. Да пристъпиш в крехкия плавателен съд, приспускан от скърцащи лодбалки — за това се иска кураж. Малко мъже бяха готови на това. Един офицер ме блъсна отзад и изкрещя:
— Вие сте достатъчно голям да държите весло в ръцете. Скачайте в лодката, иначе никога няма да накараме жените да влязат в нея. Бях принуден да се подчиня, въпреки че корабът ми изглеждаше по- сигурно място, отколкото малката лодка“.
Постепенно истината излезе наяве, но остана нещо от тези първородни измислици, което може да се чуе и до днес: дамата, която отказва да се разделя със своя датски дог… свирещият „По-близо до теб, господи“ оркестър… капитан Смит и първият помощник Мърдок се самоубиват… г-жа Браун командва лодка № 6 с револвер в ръка.
Но легендите са част от велики събития и ако те пазят непокътнат спомена за рицарската саможертва, то значи, че те са постигнали целта си. По онова време обаче нямаше нужда от трагедии. Хората бяха съсипани от трагедията. Навсякъде знамената бяха приспуснати. Театрите „Мейси“ и „Харис“ бяха затворени. Френската корабна линия отложи приема по случай спускането на новия кораб „Франс“. В Саутхемптън, където живееше болшинството от екипажа, цареше безкрайна мъка — само на една улица в траур бяха двадесет семейства. Монреал отложи своя военен парад. Крал Джордж и президентът Тафт си размениха съболезнования — същото направи и кайзерът. „Д. С. Бак и Сие“ не дадоха обичайното годишно парти. Д. П. Моргън отложи откриването на нов санаториум, който се строеше в Екс-ле-Бен.
Потресен бе дори „Социалният регистър“. По това време корабът, с който пътуваха хората бе важен измерител на тяхното благосъстояние и място във висшето общество и справочникът чинно водеше статистика на пътниците. Трагедията го постави пред неочакван проблем. Ако обяви, че регистрираните семейства са пресекли океана с
Това, което тревожеше хората, не бе просто трагедията — или дори нейната безсмисленост — а елементът на съдбовна предопределеност. Ако „Титаник“ беше обърнал внимание на шестте ледови предупреждения в неделя… ако ледовите условия бяха нормални… ако нощта бе бурна или озарена с луна… ако корабът бе видял айсберга 15 секунди по-рано или 15 секунди по-късно… ако ледът бе засегнал кораба в друга област на корпуса… ако водонепроницаемите прегради достигаха с една палуба по-нагоре… ако имаше достатъчно спасителни лодки… ако само беше дошъл „Калифорниън“. При условие, че се беше сбъднало само едно от тези „ако“, може би щеше да бъде спасен всеки един човешки живот. Но напук всичко бе обратно — като в класическа гръцка трагедия.
Когато „Карпатия“ се насочи към Ню Йорк в ярката, слънчева утрин на 15 април, тези мисли още не терзаеха човешката съвест. По това време спасените се бяха или отпуснали изнемощели в палубните кресла, или пиеха кафе в ресторанта, или се чудеха какво да облекат.
Пътниците от „Карпатия“ галантно им помагаха изравяйки допълнителни четки за зъби, давайки назаем дрехи, шиейки облекла за децата от корабните одеала, донесени със спасителните лодки. Пътуващ за Португалия търговец на вино от Мейси се превърна в ангел-хранител на тримата спасени закупчици на „Гимбълс“. Г-жа Луис Огден занесе по чаша кафе на две жени, които седяха самотни в един ъгъл.
— Идете си — казаха те, — ние току-що видяхме съпрузите си удавени.
За някои от спасените животът започна отново — Лорънс Бизли бързо надраска радиограма, че е жив и здрав. На други им беше необходимо по-дълго време. Полковник Грейси лежеше върху дивана в ресторанта под купчина одеала, докато дрехите му се сушаха във фурните на кухнята. Брюс Исмей седеше треперещ в кабината на доктора инжектиран с голяма доза опиати. Харълд Брайд дойде на себе си в някаква спалня; над него се бе надвесила жена и той почувства ръката й, докато тя го вчесваше и пипаше лицето му.
Джек Тейър беше в друга кабина наблизо. Любезен мъж му бе отстъпил пижамата си и своята койка. Сега Тейър си лягаше точно така, както и преди 10 часа. Той се мушна в хладните чаршафи и през главата му мина мисълта, че чашата бренди, която току-що бе погълнал, бе първата глътка концентриран алкохол в живота му. Той наистина бе започнал да възмъжава. Дълбоко долу машините на „Карпатия“ тракаха с бърз, успокоителен ритъм. Горе високо вятърът свиреше в мачтите. Отпред бе Ню Йорк и родният дом във Филаделфия. Отзад слънцето докосна с лъчите си червено-белия, на ленти, ръстомер от бръснарницата на „Титаник“, който се носеше в празното море. Но за Джек Тейър това нямаше значение. Брендито си бе свършило работата. Той бе дълбоко заспал.
Фактите за „Титаник“
„Няма вече да има друг кораб като него“ — казва хлебарят Чарлс Бърджис и с право. За 43 години работа в Атлантика той е видял кораби — „Олимпик“… „Маджестик“… „Мавритания“ и други. Днес, работещ
