Мъжът на моите мечти

надяваше да не става нужда, защото се надяваше повече никога да не й се налага да разговаря с него за каквото й да било. В края на краищата, той вероятно бе останал с впечатлението, че Мегън няма да каже нищо на баща си — нали не беше казала нищо, когато бе поискала да бъде уволнен и Девлин знаеше това, защото бе подслушал разговора им. Може би ако му даде да разбере, че не я ли остави на мира, ще разкрие всичко пред ескуайъра, той най-после ще я остави на мира, дяволите да го вземат.

Макар да бе уверена в правилността на решението си, Мегън все пак беше доста изнервена, когато след закуска, както обикновено, слезе в конюшнята. Но се успокои, щом видя, че наоколо няма никого, нито дори Тими, който поначало трябваше да е там. Откъм дъното на конюшнята долитаха звуци, прилични на удари с чук, но тя нямаше намерение да проверява какво става. Вместо това се отправи направо към обора на Сър Амброуз.

Винаги разресваше набързо коня си, преди да го изведе на езда, а после, след завръщането си, го почистваше и разресваше старателно. Но днес бе решила да пропусне първото разресване, защото искаше да излезе, преди Девлин да се е появил.

— Добрутро, госпожице Мегън.

Мегън се сепна, но веднага въздъхна облекчено.

— Добро да е и за теб, Тими.

— Страшен е тоя Цезар, нали? — каза Тими, като се качи на оградата на обора и се настани до седлото, преметнато през нея.

Мегън никога не караше Тими да й помага, затова обикновено той просто сядаше до нея, за да й прави компания, докато тя се грижи за коня си. Това, че момчето и днес бе спазило традицията, й подейства толкова успокояващо, че Мегън дори се поколеба дали да не се откаже от първоначалното си намерение и все пак да разреше Сър Амброуз, както правеше всеки път.

— Дадох ти работа, Тими. Заеми се веднага с нея.

Мегън изохка наум при звука на този глас. Вероятно Тими стори същото, защото скочи от оградата и хукна през глава навън.

— Нямаш право да му говориш така — каза тя, като се обърна към Девлин, застанал пред обора. — Тими просто ми правеше компания.

— Не може да ти прави компания, когато съм му дал работа. В случай, че още не си наясно, сега той е мой подчинен.

Мегън понечи да му разясни кой е истинският работодател на момчето, но осъзна, че пак се е вторачила в него. Затова затвори уста и му обърна гръб.

— Какво?! Отказваш се да спориш?

— Махай се — бе единственото, което успя да промълви тя, и то едва чуто.

— Не мисля, че можеш да ме накараш да се махна — отговори Девлин просто така, от любов към спора, сигурна бе в това. — В края на краищата, аз живея тук. На практика, може да се каже, че към настоящия момент това е моят дом.

Насмешливият му тон я раздразни дяволски много, но Мегън се въздържа да отбележи, че домът и стопанинът му си пасват напълно. Нямаше да разговаря повече с този мъж. Просто нямаше да му обръща внимание и той щеше да си отиде.

Тя пристъпи напред, за да свали седлото си от оградата, но Девлин, неизвестно как, изведнъж се озова зад нея, протегна се и го взе. Мегън се завъртя, дръпна седлото от ръцете му и успя да го получи единствено благодарение на факта, че той изобщо не очакваше тя да се опита да го вземе. Но бе дръпнала прекалено рязко и поради това, както и поради тежестта на седлото и липсата на всякаква съпротива от страна на коняря, Мегън политна назад. Неспособна да се подпре на ръце — нали бяха заети, — тя се стовари по гръб върху една малка купчина слама.

Девлин й протегна услужливо ръка, но Мегън изсумтя гневно и я отблъсна. За кой ли път се орезиляваше пред този мъж? Вече бе престанала да ги брои.

— Само се опитвах да помогна — каза той. — Нали отпратих Тими.

В гласа му нямаше и помен от насмешка, но Мегън бе уверена, че е засмян до уши, въпреки че упорито продължаваше да не го поглежда. Кога най-после този негодник щеше да забележи това?

Тя се изправи, изтупа сламата от полата си, сетне се наведе и вдигна седлото. После се зае да приготвя Сър Амбоуз за езда. Пълна тишина. Дори не беше сигурна дали Девлин въобще е още тук, но все пак не искаше да поглеж…

— Добре, откакто се появих, не си ме погледнала нито веднъж. — Тонът му бе станал остър и раздразнен. — Да не би внезапно да съм се превърнал в грозен дявол?

На това вече не можеше да не отговори.

— Винаги си бил такъв.

— Гледай ме в очите, когато ме обиждаш!

Мегън не се подчини, но благоволи да даде обяснение на този глупак.

— Ти може и да си забравил своето предупреждение, господин Джефрис, но аз не съм. Нямам намерение пак да те предизвиквам с погледа си.

— Ти и така ме предизвикваш — изръмжа Девлин, но после добави не чак толкова гневно: — Има погледи и погледи, и ти дяволски добре знаеш кой от двата вида имах предвид. Освен това, когато го казах, бях ядосан. Напълно е възможно следващия път, когато ме погледнеш така, да не се случи нищо. Искаш ли да опиташ?

— Не.

— Няма значение. Онова проклето езеро беше по-студено, отколкото предполагах.

Сега вече Мегън го погледна, и то сърдито.

— Онова „проклето“ езеро, господин Джефрис, случайно е моето езеро. Ще ти бъда благодарна, ако стоиш настрана от него.

— Тогава недей да разгорещяваш тялото ми. Защото тогава не ми остава бог знае какъв избор — трябва или да се топна в студена вода, или незабавно да те отнеса в леглото си.

Лицето й пламна.

— Можеш да използваш езерото.

— Предполагах, че ще го кажеш.

Разярена от самонадеяния му тон, Мегън изведе Сър Амброуз от обора и го спря до камъка, който й служеше като стъпало при възсядането му.

— Твърдоглаво зверче — дочу тя зад гърба си тихото мърморене на Девлин, което явно не бе предназначено за нейните уши, защото след това той каза високо: — Трябваше да ме помолиш да ти помогна със седлото.

— За какъв дявол ще те моля? Аз се грижа за своя кон сама — както за почистването, така и за оседлаването му.

— Твоя кон?

Изненаданото му изражение я накара да присвие очи.

— Да не би да намираш нещо необичайно в това?

— Не, просто се чудя как си се сдобила с такъв първокласен кон.

— Сър Амброуз ми е подарък за дванадесетия рожден ден.

Девлин избухна в смях.

— Това ли е Сър Амброуз?

Мегън усети, че е стиснала здраво зъби.

— Какво толкова смешно има, по дяволите?

— Не ми е приятно точно аз да изтъквам този факт, госпожице Пенуърти, но твоят кон е кобила.

— Прекрасно знам това.

Усмивката му се стопи.

— Тогава защо, дявол да го вземе, си я кръстила Сър Амброуз?

— Кръстих я на предишния й собственик, Амброуз Сейнт Джеймз.

— Защо? — остро попита той. Лицето му изведнъж се беше смръщило като буреносен облак. — Да не би