Мъжът на моите мечти

да си виждала този човек? Да не би да ти е заприличал на кон, по дяволите?

Внезапният му гняв я смая.

— Не, още не съм го виждала, нито пък знам как изглежда. Но какво значение има? И какво те интересува как съм кръстила коня си?

— Не ме интересува. Естествено, че не ме интересува — отвърна Девлин сърдито. — Просто това е дяволски глупаво име за кон, а да не говорим за кобила.

— Ако питаш мен, и Девлин е глупаво име за мъж. Навява асоциации с дявола6 и други подобни. Но пък, от друга страна, на теб много ти отива, не смяташ ли?

Вместо отговор Девлин я сграбчи през кръста и я вдигна до височината на очите си.

— Помниш ли какво ти казах, че правя с конете и с жените, когато станат прекалено проклети? — попита той с тих, но заплашителен глас. Онемяла, Мегън успя само да кимне. — Търсиш си го, госпожице Пенуърти.

Внезапно тя се озова върху седлото. Не очакваше Девлин да я метне така рязко отгоре му и ударът й причини болка. Но в същото време й помогна да се отърси от моментната уплаха, която я бе обзела при последните му думи. Девлин обаче не изчака яростта й да се върне, а побърза да се отправи към стаята си, Мегън се загледа след него, кипнала от гняв.

Нямаше да се осмели да вдигне ръка срещу нея. За самия него щеше да е най-добре да не се осмелява. Трябваше да го настигне и да му го каже. Но заплашителният му глас още звънеше в ушите й. Може би ще му го каже друг път. Да, някой друг път, когато не е толкова… обезумяла.

9

— Розово? — възкликна Девлин, вторачил взор в завесите, които Мортимър току-що бе закачил на единствения прозорец в новата му спалня. — Това ли беше най-доброто, което можахте да намерите? Розово?

— Имате късмет, че въобще намерих готови завеси в селце като Тийдейл. И не разбирам защо се оплаквате. Тази стая и без това имаше нужда от освежаване.

Стаята имаше нужда от подпалване, по мнението на Девлин, но той не го каза гласно.

— Поправиха ли резето на вратата?

— Да. По-късно днес ще ви донесат и няколко рогозки.

— Нямаше ли никакви килими?

— В Тийдейл?

Девлин въздъхна. Чувстваше се ужасно подтиснат. Това ще ти бъде от огромна полза, беше го уверила Дъчи. Може дори да ти помогне да се научиш на малко скромност, каквато засега, за съжаление, ти липсва, скъпо момче. Но Дъчи не беше виждала конюшнята на ескуайъра, която не бе обитавана от човешко същество от дяволски много години. Дори Тими предпочиташе всяка вечер да се прибира в схлупената къща на майка си, вместо да спи в двете малки стаи, които някога бяха служили за подслон на конярите, но сега се използваха само за склад. Девлин още не можеше да повярва, че човек с положението на ескуайър Пенуърти има само един ратай в конюшнята и едва четири коня.

— Малко боя никак няма да се отрази зле на тези стени — отбеляза той. — Не розова.

— Но ще ви мирише ужасно — предупреди Мортимър.

— Спя в една шибана конюшня, дявол да го вземе — изруга Девлин.

Мортимър се изкиска.

— Прав сте. Една противна миризма повече или по-малко няма никакво значение.

Девлин не виждаше в това нищо забавно. По едно време дори бе решил да зареже всякаква предпазливост и да отиде в странноприемницата при Браун. Но го спря предупреждението на Дъчи да стои далеч от обществени места. Кога, по дяволите, щеше да се научи да казва „не“ на баба си?

— Ще ми трябват още ризи — каза той, като хвърли погнусен поглед към белия ръкав на ризата си, който вече беше изцапан. — Поне дузина.

— Нали ви предупредих, че белият цвят, който носят благородниците, изобщо не е подходящ за конюшня?

— Просто ми ги набавете, господин Браун. И, между другото, проверете дали в района има жени на разположение.

— На разположение за какво? — невинно попита Мортимър, но при острия поглед на Девлин побърза да каже „О!“ и после: — Хм, вижте сега, аз нямам право…

— Спестете ми излишните драматизации, господин Браун. В противен случай ще се наложи…

— … да страдате както страдаме всички.

Девлин вдигна вежди.

— Отрязаха ли ви?

— Това е едно приятно и тихо кътче. Ако тук човек иска да се позабавлява с жена, трябва първо да се ожени за нея.

— Нима няма даже проститутки в кръчмите? — недоверчиво попита Девлин.

— Няма дори и кръчми, като изключим оня опушен салон в странноприемницата — заяви Мортимър с видимо задоволство.

— Какво, да не би да трябва да ходя до Лондон?

— Не бихте посмял, освен ако не сте готов да излезете на дуел. — Събеседникът му не отвърна нищо, само се намръщи. Окуражен, Мортимър скри усмивката си и услужливо подметна: — Говори се, че наблизо имало хубаво езерце.

— Вече се запознах с проклетото езерце — изсумтя Девлин. При споменаването на леденостудените води, в които се бе потопил, в съзнанието му нахлу образът на Мегън, възседнала нейния Сър Амброуз. Сър Амброуз, за бога!

Първоначалният му порив бе да препусне след нея, за да я предпази от нараняване — в крайна сметка, това беше буйно животно. Но разумът го възпря, като му изтъкна, че ако тя наистина притежава кобилата от толкова време, вероятно умее да я язди достатъчно добре. Ала разумът нямаше нищо общо с порива да я последва.

— Наредете да ми донесат и каса бренди — недоволно изръмжа Девлин. После попита: — Няма ли поне една паднала гълъбица в цялата област?

— Нито една.

— Нека бъдат две каси.

Мегън бе в толкова ужасно настроение, че се поколеба дали днес да не пропусне ездата през ливадата. Това беше мястото, където поне два-три пъти седмично по традиция я очакваше Тифани, за да се присъедини към нея. Въпреки че бе добра ездачка, Тифани не беше чак такава любителка на ездата като своята приятелка и не излизаше всяка сутрин.

Нямаха уговорена среща за днес. Тифани и без това винаги вземаше решенията си дали да дойде или не спонтанно, затова Мегън неизменно включваше за всеки случай в маршрута си ливадата, която се простираше между именията на Пенуърти и Робъртс.

Все пак в крайна сметка тя отиде до там и с изненада откри, че Тифани вече я очаква. Това бе доста необичайно, като се има предвид, че самата Мегън беше излязла много по-рано от обикновено в желанието си да завари конюшнята празна.

— Сигурно у вас днес е ден за чистене, след като си се измъкнала от леглото в толкова ранна утрин — каза Мегън, когато стигна до приятелката си. — Или майка ти е обзета от поредната си мания за премебелиране на стаите?

— Нито едното, нито другото. Просто имам новина, която нямах търпение да споделя с теб. Освен това умирам от любопитство.

— Предполагам, че любопитството е на първо място?