Мъжът на моите мечти

поне…

— Нямах намерение да стигаме толкова далеч и ти го знаеш! — изсъска тя.

Той се надигна, все още наведен над нея и Мегън най-после имаше щастието да го види разстроен. Собствените му угризения го разкъсваха по-жестоко и от нейните оскърбителни обвинения, а и беше прекалено пиян, за да е способен да се овладее.

— Тогава трябваше да си отидеш, когато те предупредих да го направиш!

— Точно така! — възкликна Мегън. — Прехвърли цялата вина върху мен!

— Ако исках да го сторя, нямаше да ти предлагам да се омъжиш за мен.

— Много добре знаеш, че не мога да се омъжа за коняр! Пък и баща ми никога не би го допуснал.

— Напротив — заяви Девлин вече с тъй добре познатата й арогантност. — Когато разбере какво е станало, баща ти ще се съгласи на драго сърце, уверявам те. Така че недей да оправдаваш отказа си с него.

— Да не си посмял да му кажеш какво ми причини! Да не си посмял да кажеш на когото и да било. Това просто не се е случило и толкова.

— Мегън, не можеш да се преструваш, че…

— Мога да правя каквото си искам и ако искам да продължа живота си все едно, че нищо не се е случило, ще го сторя, по дяволите.

— Чудесно! Стори го!

Той се отдръпна от нея и се изправи, вече без да залита. Мегън също стана. От устните й се отрони тихо, поразено възклицание пред доказателствата за ужасното му престъпление, които виждаше… и усещаше по тялото си. Бяха правили любов, а тя беше напълно облечена — е, почти. Мегън вдигна долните си гащи, отправи се към вратата и отмахна рязко резето, без да благоволи дори да погледне към Девлин. Той обаче я наблюдаваше мрачно.

— Когато ти дойде умът в главата, зверче — извика негодникът зад гърба й, — знаеш къде съм.

— Ще бъдеш в ада, преди да дойда да те потърся за каквото и да било — отвърна Мегън и напусна конюшнята без изобщо да се обръща назад.

Девлин изръмжа и стовари юмрука си с все сила върху най-близката стена. После се върна в стаята си и строши всички останали пълни бутилки с бренди.

25

Мегън прекара в стаята си цели три дни, потънала в мрачни мисли, като обяви пред домашните си, че не се чувства добре. Но за човек с нейната темпераментна натура дори три дни лошо настроение и горчиви размисли бяха твърде много. Да, беше направила грешка. Но това не означаваше, че е дошъл краят на света, поне не още. Съдбата не би могла да се окаже тъй жестока, че да я опозори завинаги заради едничкото прегрешение, което бе извършила в живота си. Мегън вярваше в това с цялото си сърце… но все пак трябваше да изчака, докато се увери напълно, преди да си позволи да се успокоява.

Затова тя се върна към обичайните си всекидневни занимания. С едно голямо изключение: отказа се временно от ездата и от всичко, което би я накарало да припари до конюшнята. Разбира се, по този повод бе принудена да си стои в къщи, а това също не беше нещо, на което Мегън можеше да издържи дълго.

Най-накрая тя събра малко багаж и отиде да погостува на Тифани, като обясни на баща си, че се налага да планират безброй неща във връзка с предстоящото си заминаване за Лондон и че би им било много по- лесно, ако са заедно. А и в това нямаше нищо необичайно. Момичетата се познаваха от години и често прекарваха по цели седмици заедно в едната или другата къща. Затова решението й не можеше да предизвика подозрения, още по-малко пък — да накара някого да се усъмни, че Мегън бяга от нещо. С такова впечатление би могъл да остане само един нагъл коняр, но тя изобщо не се интересуваше от това.

Поне докато той не се появи в дома на семейство Робъртс още на втория ден от визитата й и не поиска да разговаря с нея. Очевидно отсъствието й от конюшнята не го бе разтревожило особено, но сега, когато Мегън не си беше в къщи и следователно не му беше под ръка, Девлин бе променил мнението си.

Разбира се, тя отказа да се срещне с него. И той си отиде — какво друго би могъл да стори, — без да остави никакво съобщение за нея, което й подсказа, че поводът за пристигането му едва ли е бил важен. Но на следващия ден Девлин дойде отново, на по-следващия — също, и това вече й подсказа нещо друго: този човек нямаше да се предаде, докато не постигнеше своето. Но Мегън бе не по-малко упорита от него. Не желаеше да го вижда.

Проблемът бе, че тази нова, безмълвна война помежду им не можеше да остане незабелязана. Слугите у Тифани вече започваха да шушукат, самата Тифани умираше от любопитство, а икономът — нали е мъж — дори си позволяваше да хвърля на Мегън укорителни погледи.

Но тя можеше да понесе всичко това, и то без усилие. Твърдоглавието си има и положителни страни, а Мегън бе повече от твърдоглава. Онова, с което й беше трудно да се справи, бяха собствените й желания и копнежи. Защото колкото и да й се струваше нелепо, независимо от всичко, което се бе случило, тя усещаше, че Девлин й липсва. Липсваха й словесните схватки с него. Липсваха й красивото му лице и тяло, които толкова обичаше да съзерцава, независимо колко я бе разярил.

И въпреки това Мегън отказваше да го приеме. Отказваше и да се върне у дома, където той лесно можеше да се добере до нея, защото имаше достъп до къщата. Не и преди да е в състояние да го увери, че няма за какво да се безпокои, че прегрешението им няма да доведе до нежелани последствия.

Тя вече дори не го обвиняваше за случилото се. Обвиняваше собственото си любопитство. Обвиняваше тялото си, задето толкова харесваше всичко, което Девлин правеше с него. Обвиняваше и онази част от себе си, която въпреки съпротивата на здравия й разум я бе подмамила да го накара да я научи да се целува.

— Ще ми кажеш ли някога защо си му толкова ядосана? — попита един ден на обяд Тифани, малко след като Мегън за девети път бе наредила да кажат на Девлин, че я няма.

— Нима ти изглеждам ядосана?

— Е, не… но сигурно си. Защо иначе няма да искаш да разговаряш с него?

Мегън се опита да се измъкне.

— Не помниш ли, че самата ти ме посъветва да стоя настрана от него?

— И откога си започнала да се съобразяваш със съветите ми? — сопна се Тифани. — Хайде, стига, защо се криеш тук?

— Не се крия.

— Хей, разговаряш с най-добрата си приятелка.

Мегън въздъхна. Чудно как най-добрата й приятелка бе успяла да си мълчи толкова дълго. Слава богу, поне разполагаше с две позорни преживявания и можеше да избира кое да разкаже. А първото вече далеч не й се струваше толкова унизително.

— Този човек си мисли, че ми е баща.

— О, хайде — сърдито извика Тифани. — Интересът му към теб не може да е бащински.

— В дадения случай може — настоя Мегън. — Той твърди, че имам нужда от пазач и за да не е голословен, реши сам да поеме тази роля, като предприеме дисциплинарни мерки. Той… той…

— Какво той? — попита нетърпеливо Тифани.

Мегън сведе поглед към чинията си. Бузите й бяха станали тъмнорозови.

— Той ме напердаши.

— Какво направи?!

— Преметна ме през коленете си и…

— Знам как става! Но той е… той е само един… Как е могъл да се осмели?

— Лесно. Девлин не се държи така, както би трябвало да се държи. Никога не го е правил. Истината е, че у него няма и капчица чувство за подчинение или страхопочитание. Предполагам, че това е една от причините да е толкова привлекателен. Девлин просто не се вмества в стандартните човешки представи за нещата. Той е слуга, но слуга, който отказва да се подчинява на заповеди, който не може да бъде уволнен, който притежава повече високомерие и арогантност от десет надути лорда.