Мъжът на моите мечти

когато той се изправи, думите замряха в гърлото й. Беше зашеметена от огромния му ръст и от смайващо красивата му външност.

Мъжът имаше светлозелени очи и тъмнокестенява коса, която на слънчевите лъчи имаше червеникав оттенък. Добре скроеният морскосин жакет прилепваше изрядно към раменете му, които бяха около два пъти по-широки от нейните собствени, и въпреки това по тях като че ли нямаше и грам тлъстина, а само здрави, силни мускули. Краката му, дълги и мощни като дървесни дънери, бяха обути в бежови панталони и високи до коленете ботуши за езда. Около шията му бе завързано старомодно копринено шалче с богато надиплена дантела. Беше вторият по хубост мъж от всички, които Мегън бе срещала през живота си, и на това отгоре се взираше в нея като омагьосан.

— Гръм и мъл… Такова огнено великолепие, че и придружено с ангелско лице! — възкликна мъжът. Погледът му поглъщаше жадно всеки сантиметър от косата и лицето й.

Мегън несъзнателно вдигна ръка, за да оправи несъществуващата си шапка. Изпита смущение, но приятно смущение. Този мъж беше необичайно дързък, но очевидно я намираше за привлекателна, включително и червената й коса. Тя почувства неудържим порив да се обърне към Девлин и да извика: „Чу ли това? Огнено великолепие, ха!“, но съумя да го овладее.

— Локлан Макдуъл, на вашите услуги — представи се шотландецът. — Мога ли да ви предложа да ви закарам до… Гретна Грийн навярно?

— Ами, да… искам да кажа, точно натам пътуваме.

Той се усмихна широко и закачливо.

— Казват, че много двойки така и не стигат до Гретна Грийн, защото пътуването до там отнема повече време, отколкото някога въобще са прекарвали заедно, поради което още преди да са преминали границата, те вече не могат да се понасят един друг. Мога ли да се надявам, че и вашият случай е такъв, скъпа?

Беше дяволски проницателен, но Мегън нямаше намерение да споделя мъките си с напълно непознат човек.

— Не можете. И бих ви била признателна, ако…

— Замириса ли ти вече на капан, Локлан? — извика единият от шотландците.

— Не още, Гилиън — отвърна Локлан с очевидно раздразнение. — Не виждаш ли, че съм зает с ухажване на една дама?

Мегън зяпна, но преди да успее да каже каквото и да било, Гилиън се обади отново:

— Не, оттук не ми се вижда да е така.

При което Локлан падна на коляно пред нея.

— А сега?

— О, да, сега наистина виждам. Много ли ще се бавиш?

— Колкото е необхо…

— Изобщо няма да се бави — намеси се Девлин, като заобиколи коня и застана до Локлан.

Шотландецът въздъхна, но пренебрегна присъствието му и продължи да гледа Мегън втренчено, сякаш не бе в състояние да откъсне очи от нея. Тя се смути още повече, но не можеше да отрече, че е поласкана.

— Моля ви станете, господин Макдуъл.

— Не мога, не и преди да ти кажа, че ти открадна сърцето ми, скъпа.

— О, не съм искала.

Той й се усмихна.

— Да, знам, че не си виновна, но ето, то е тук, в твоите ръце. Така че ще трябва да чуеш моето обяснение в любов, а то ще бъде толкова пламенно, че после със сигурност ще ми дадеш отговора, който се надявам да получа.

Този човек беше невероятен. Мегън не можа да сдържи усмивката си.

— Нима?

— Да, убеден съм. Ами че виж само какъв избор имаш, скъпа: един задръстен англичанин или един гиздав шотландец, който ще ти донесе смях и радост и с когото никога няма да скучаеш.

Мегън се засмя.

— Не може сериозно да ми предлагате брак.

— Напротив — увери я Локлан. — Нали си дошла тук, за да се омъжиш?

— Е, да, но…

— Омъжи се за мен. Кълна се, че няма да съжаляваш.

Тя нямаше желание да наскърбява този очарователен мъж, но се налагаше.

— Аз…

— Този абсурд продължи прекалено дълго — решително се намеси Девлин. — Дамата ще се омъжи за мен, господин Макдуъл, и то с благословията на баща си.

Локлан бавно се изправи на крака. Девлин беше висок, но шотландецът бе с около десет сантиметра по-висок и много по-як. Вероятно смяташе, че исполинската му фигура ще сплаши Девлин. И би трябвало, но Девлин не даваше никакви признаци на уплаха.

— Внимавай, когато разговаряш с лорд Макдуъл, англичанино. Нека чуем какво ще каже дамата.

Мегън скочи между двама им преди Девлин да е отговорил вместо нея.

— Той е прав, господин Макдуъл. Ние с него сключихме нещо като сделка, от която не мога да се отметна.

— А обичаш ли го?

— Това, сър, не е ваша работа — високомерно заяви тя.

Локлан се засмя от все сърце.

— Вече е моя работа, скъпа, защото аз искам да е така. Ще ти кажа как тълкувам твоя отговор: трябва ти малко време, за да размислиш над предложението ми. И аз ще ти дам това време.

Мегън се намръщи.

— Простете, не ви разбрах.

— Не, несъмнено ти ще трябва да ми простиш, защото ще те отвлека. Сега, Гилиън!

29

Мегън онемя от възмущение и ярост. Тези хора бяха крадци, разбойници. Шотландски рийвъри, както сами се назоваваха. Това, което се случи след последните шокиращи думи на Локлан Макдуъл, го доказваше извън всякакво съмнение: мъжете извадиха пистолети и наредиха на Девлин да им предаде портфейла си.

Но Локлан изненада съучастниците си.

— Зарежете останалото — заповяда той, като метна упорито съпротивляващата се Мегън на коня си. — Аз намерих своето съкровище. Днес не се нуждая от нищо друго.

— Ами коня? — запротестира онзи, когото наричаха Гилиън. — Това животно може да ни донесе цяло състояние.

Локлан огледа изпитателно Цезар, но накрая се засмя.

— Оставете го. Днес съм в щедро настроение. Но разпръснете пясък на пътя, Раналд. Не искам и други карети да попаднат в капана ми, след като няма да съм тук, за да ги ограбя.

Девлин бе очаквал всичко това, беше се опитал да предпази Мегън от надвисналата беда още преди бандитите да разкрият истинските си намерения. Но тя не го бе послушала, бе дошла да спори с него, а сетне вече беше твърде късно, вече бе възбудила апетитите на разбойническия главатар. Лорд Макдуъл, как не! Титлата несъмнено беше чиста измислица, но това нямаше значение. Мегън беше отвлечена. Девлин и кочияшът бяха завързани здраво през ръцете и краката и бяха търкулнати в канавката.

С единствената съпротива, която оказа на разбойниците, стоварвайки юмрука си в лицето на младия Гилиън, Девлин не успя да си изпроси куршум, слава богу, но получи от Раналд здрав удар по тила с дръжката на пистолета му. Явно имаше корава глава, защото ударът само го зашемети, вместо да го прати в безсъзнание, както се опасяваше Мегън, и силните му ругатни и клетви за отмъщение продължиха да достигат до ушите на разбойниците дълго след като се беше изгубил от поглед. Но това също нямаше