Мъжът на моите мечти

— Не… си… го… и… помисляй!

Нов изблик на смях. Мегън стисна зъби.

— Много добре, но да знаеш, че не бих го предложил на всяка жена.

— Да не би това да означава, че представлявам нещо по-особено за теб? — изсумтя тя. — След като се познаваме едва от няколко часа?

— Няколко секунди ми бяха напълно достатъчни. Предупредих те — ти открадна сърцето ми.

По-добре побързай да насочиш разговора в друга посока. Подобни думи като нищо ще ти завъртят главата.

Главата ми не е колело, че да се върти. И не се меси там, където не ти е работа.

— Не вярвам в любовта от пръв поглед, Макдуъл. — Това беше лъжа, защото случаят с Тифани доказваше, че такава любов е напълно възможна. — Виж, похотливостта…

— Думите ти ме обиждат, скъпа.

— Време беше.

Локлан избухна в смях.

— Иска ми се да можеш да осъзнаеш колко добре ще се разбираме, когато гневът ти поутихне.

— Кой казва, че съм разгневена? Не съм. Винаги съм си такава начумерена. Това е защото съм отвратително разглезена. Питай Девлин… Е, всъщност е малко късно да го попиташ, но той би потвърдил думите ми. Той даже ме нарича „зверче“.

— О, нищо чудно тогава, че не го харесваш — отвърна Локлан с тон, който казваше: „Това и очаквах от него.“

— Вече ти обясних — отчаяно възкликна Мегън, като се извърна към него в желанието си да му даде веднъж завинаги да се разбере. — Аз обичам…

В същия миг устните му се впиха в нейните. Беше забравила колко отблизо идваше гласът му, но разбойникът явно само бе изчаквал подходящия момент, за да я предизвика да се обърне с лице към него и да я целуне.

За момент Мегън изпадна в шок. Не защото се бе осмелил да я целува — от един проклет крадец можеше да се очаква всичко, — а защото беше толкова хубаво, почти колкото… не, не толкова хубаво. Не изпитваше онази тръпнеща, възбуждаща наслада, която чувстваше при целувките на Девлин. Което не означава, че не изпитваше нищо. Просто усещането не бе тъй прекрасно и опияняващо.

— Престани, Макдуъл — каза тя, като отблъсна шотландеца.

Той й се усмихна без капка разкаяние.

— Не можеш да отречеш, че ти хареса.

— Мога… но няма да го направя — чистосърдечно призна Мегън. — Това обаче няма никакво значение. Да не би да си забравил, че нося в утробата си дете от друг?

— Помня, че го каза, но може би ти си забравила, че аз не ти повярвах. Признай си, скъпа, че си невинна като всички останали девойки.

— Наивна — може, но вече не съм невинна — упорито настоя Мегън. — Виж, знам, че има мъже, които биха се оженили за мен въпреки моето положение, но се съмнявам, че ти спадаш към тази категория. Така че се откажи, Макдуъл. Бременността ми не е нещо, което ще изчезне след ден-два. Напротив, ще става все по-отблъскващо… забележима.

— Забележима — да, но не и отблъскваща, зверче.

При звука на този тъй добре познат глас от устните на Мегън се отрони тихо възклицание. Локлан, от своя страна, изруга доста неприлично. Сетне скочи на крака с пъргавина, която за огромните му размери беше направо изумителна. Мегън също се изправи, макар и по-бавно, но и двамата претърпяха неуспех в опитите си да съзрат Девлин. С изключение на бледата светлина на загасващия огън, наоколо цареше пълен мрак, в който смътно се различаваха само черните сенки на близкия храсталак.

— Ако очакваш покана да се присъединиш към нас, човече, няма да я получиш — каза Локлан. — Не бих казал, че се радвам на появата ти.

— Колко жалко — отговори Девлин. — А пък аз бях сигурен, че ме очакваш с нетърпение.

Мегън и шотландецът се извърнаха едновременно и го видяха да се приближава бавно откъм сенките — не от юг, както можеше да се предположи, а от север. Мегън впери поглед в него с разтуптяно сърце, примряла от радост. Наистина беше дошъл да я освободи. Искаше й се да се втурне към него, да го прегърне, да го обсипе с целувки. Но хладният поглед, който й хвърли Девлин, я възпря.

Локлан беше заинтересуван не толкова от думите, колкото от пистолета, който англичанинът бе насочил към гърдите му.

— Не вярвам, че би направил грешката да си послужиш с тази играчка.

— А ти на мое място би ли я направил?

Макдуъл има наглостта да се ухили.

— Не, не съм толкова глупав.

— И аз не съм — каза Девлин, като се наведе към Раналд, за да вземе пистолета, който шотландецът бе поставил до главата си и да го хвърли надалеч. Сетне стори същото и с оръжието на Гилиън.

— Сигурен ли си в това, човече? — попита подигравателно Локлан. — Доколкото виждам, дошъл си сам.

Девлин сви рамене.

— Наложи се, защото нито един кон не може да издържи на темпото на Цезар.

— А, да, жребецът. Значи все пак сгреших, като го оставих.

— Нима се разкайваш за това, че си проявил щедрост?

— Именно.

Мегън беше чула достатъчно.

— Дали вие двамата няма да престанете с тези дрънканици? Студено ми е, гладна съм и бих искала да си легна в прилично легло, преди отново да направя опит да заспя.

— А пък аз си мислех, че пазя гърба ти от вятъра, скъпа.

— Това ли правеше? — попита тя саркастично. — Никога нямаше да се досетя.

Но негодникът остана невъзмутим.

— Тя каза, че я наричаш „зверче“ — обърна се той към Девлин. — Започвам да те разбирам. Естествено, това престава да има значение, когато човек я погледне — довърши Локлан с драматична въздишка.

Мегън изсумтя презрително, демонстрирайки пълното си пренебрежение към неговото остроумие. Девлин я погледна предупредително. Едва сега тя забеляза, че разговорът е разбудил Гилиън и Раналд и че те наблюдават Девлин с изражения, които нямаха нищо общо с безгрижието, проявявано от Локлан. Колко глупаво от нейна страна — да забрави, че се намира в опасност и че двамата с Девлин трябваше тепърва да намерят начин да се измъкнат от нея.

— Не бих убил човек заради това, че е изгубил ума си при вида на едно хубаво лице — каза Девлин.

— Радвам се да го чуя.

— Но заслужаваш да получиш една-две синини, задето се осмели да посегнеш на онова, което е мое.

Мегън не можа да повярва на ушите си. Не, сигурно не бе чула добре. Локлан обаче изобщо не се усъмни в слуха си и избухна в гръмогласен смях, отметнал глава назад. Гилиън и Раналд също се усмихнаха. Нима само на нея й бе останал здрав разум?

— Девлин, всъщност ти нямаш никакво желание да правиш това — изтъкна Мегън със съвършено спокоен глас, или поне се надяваше да е такъв.

— Напротив, скъпа моя — отвърна той с решителност, която я накара да изохка наум. — Не мога да се сетя за нищо, което да бих имал по-голямо желание да направя в момента.

— Но…

— Знаеш ли как се стреля с пистолет?