Мъжът на моите мечти

успее да попита какво има, лейди Макгрегър стана свидетел на изумителна гледка: красивата млада съпруга на племенника й се нахвърли върху него с всевъзможни грозни обиди и го срита в пищяла, при това доста ожесточено.

Девлин извика, хвана се за наранения глезен и заподскача на един крак. Погълнат от това си занимание, той дори не забеляза, че съпругата му не дочака да чуе нито оправданията, нито упреците му.

— Виж, Девлин, сигурен ли си, че тя би трябвало да язди това животно? — попита предпазливо Маргарет.

— Какво животно? — Девлин се обърна, но Мегън вече пришпорваше Цезар в галоп. — Проклятие, Мегън, върни се веднага!

Не очакваше да му се подчини. Тя не го и стори.

34

Мегън препускаше напред без да обръща внимание на посоката, но не след дълго пътят я отведе до друг непознат град, или по-скоро село, не по-голямо от Тийдейл. Но сградата на странноприемницата — единственото място в селцето, където се предлагаше храна — й напомни, че няма нито пари, нито каквото и да било друго, с което да си купи нещо за ядене. Малкото пари, с които бе тръгнала от къщи, бяха останали в чантичката й, а тя лежеше захвърлена във файтона, заедно с шапката й и с останалия й багаж.

И тъй, нямаше пари нито за храна, нито за подслон. Как тогава да се прибере у дома? Но не можеше да става и дума да се върне при своя съпруг. По-скоро би гладувала. Пък и нали беше с Цезар? С него щеше да вземе разстоянието два пъти по-бързо, вероятно за не повече от три дни. Нямаше да умре от глад само за три дни, нали?

Но какъв бе смисълът? След няколко дни Девлин така или иначе щеше да цъфне в Девъншър и тя щеше да е гладувала напразно. Тогава просто отново ще замина някъде, каза си Мегън. А после отново и отново.

Проблемът бе там, че стига да пожелаеше, той имаше пълното право да дойде да си я прибере отвсякъде. Можеше дори да я затвори под ключ, ако му дойдеше до гуша да я преследва из цялата страна. Тя сама му бе дала това право, като се бе омъжила за него.

Не, не се бе омъжила за него, беше се омъжила за Девлин коняря… Може би той не се бе подписал в брачните документи с истинското си име, може би все пак не бяха женени наистина? Не, това бяха напразни надежди и Мегън го знаеше. Девлин бе убеден, че почтеността и благородството го задължават да се ожени за нея, така че със сигурност се бе погрижил да го стори както трябва.

Само че сега тя не искаше да бъде негова съпруга. Мразеше го, и то този път наистина. Той я беше излъгал, беше я измамил, беше се представил за друг човек и бог знае какво още.

Не би ли трябвало всичко това да го кажеш на него?

Да, за бога!

Мегън обърна коня си и потегли обратно. Беше толкова вглъбена в мрачните си, гневни мисли, че отново препускаше без да обръща никакво внимание на посоката. Цезар обаче си бе избрал един широк път и се придържаше неотклонно към него. И ето че не след дълго каретата се появи, нещо повече — едва не връхлетя върху Мегън, която дори не бе забелязала приближаването й.

Мегън спря, Девлин също. Тя не слезе от седлото. Той обаче скочи от каретата и за по-сигурно я свали от гърба на Цезар, за да й попречи да побегне отново с единствения жребец, когото не бе в състояние да настигне. Мегън дори не забеляза тази проява на предпазливост от негова страна. Беше твърде погълната от собствената си ярост.

— Имам да ви казвам едно-две неща, Ваша светлост — поде тя, натъртвайки на титлата му с цялото презрение, на което бе способна, докато Девлин я носеше на ръце към каретата.

— Можеш да ми ги кажеш и в каретата — каза той спокойно, но внезапно избухна: — Никога повече недей да яздиш коня ми, когато не съм с теб! Чуваш ли ме, Мегън?

— Твоят кон? Това е…

— Моят кон.

— Разбирам — сърдито каза Мегън. — Поредната лъжа, в която си въвлякъл дори и баща ми.

— В действителност баща ти ми призна, че не умее да лъже, затова сключихме нещо като краткосрочна, безвъзмездна продажба на коня ми за срока на моето пребиваване у вас. Така че той наистина стана собственик на Цезар, с уговорката, че ще ми го върне, когато си тръгна — а аз си тръгнах.

— Не ме интересува как си изопачил нещата заради честността на баща ми. Това си остава поредната ти лъжа, Амброуз Сейнт Джеймз.

— Амброуз Девлин Сейнт Джеймз — поправи я той и я метна не съвсем нежно в каретата. — Никой не ме нарича Амброуз, зверче, така че и ти няма да ме наричаш така.

Сетне й обърна гръб и отиде да завърже Цезар зад каретата. Мегън се видя принудена да крещи, за да е сигурна, че ще я чуе.

— Не ми пука как те наричат останалите! Аз имам за теб няколко отбрани имена. Искаш ли да ги чуеш?

— Не!

Резкият му тон я накара да млъкне за момент. В това време Девлин се върна, за да се качи в каретата и Мегън едва сега забеляза, че той накуцва. Вперила поглед в крака му, тя каза:

— Ако си мислиш, че така ще ме накараш да съжалявам, задето те ритнах, няма да стане. Напротив, в момента тъкмо обмислям дали да не го направя отново, на същото място… Само че по-силно.

— Много съм ти признателен, че ме предупреди, затова ще ти върна услугата. Ако ме ритнеш още веднъж с тези твои островърхи обувчици, ще пътуваш през цяла Англия боса.

— Не би дръзнал!

Девлин вдигна насмешливо вежди.

— Смятах, че вече сме се разбрали по въпроса за степента на моята дързост.

— Ти си точно такъв, какъвто сам се описа — може би единствените верни думи, които някога си казвал — негодник, мерзавец; и аз няма да разговарям с теб до края на живота си!

— Обещаваш ли?

Очевидно не, защото не беше свършила с хулите.

— Ти си най-жалкото същество, което се е раждало някога. Най-презреният човек в цяла Англия… не, в целия свят. Убедена съм, че и като дук си не по-малко ужасен.

— Може би ще е по-добре първо да се запознаеш с него, вместо да правиш прибързани изявления.

— С кого?

— С Негова светлост дук Ротстън.

В зениците й пламна гневен огън.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не съм чула добре; че Маргарет Макгрегър не е твоя пралеля и че не каза, че очаква от теб правнуци и правнучки, които да продължат тради…

— Да, да, чула си съвсем добре — прекъсна я раздразнено Девлин. — Аз съм четвъртия дук Ротстън. Но бъди така добра да си припомниш, че по време на цялото ни познанство аз играех роля, заради което, впрочем, си толкова разлютена. Естествено, поведението ми трябваше да съответства на тази роля и аз се стараех да се превъплътя в нея. Това, което се опитвам да ти кажа, Мегън, е че начинът, по който се отнасях с теб, няма нищо общо с истинския дук Ротстън. В действителност обикновено се държа много разумно и напълно благоприлично. Някои хора дори ме намират за задръстен, макар че не мога да си обясня защо.

Но това не беше мъжът, в когото тя се беше влю… Не исках да кажа това.

Напротив, точно това искаше да кажеш.

Недей да се бъркаш.

— Значи твърдиш, че изобщо не си арогантен, деспотичен и надут? — попита Мегън.

Девлин леко се изчерви.

— Това се нарича аристократизъм, а не деспотичност. Добре де, някои от собствените ми черти се