Мъжът на моите мечти

отразиха и върху образа, който се опитвах да си изградя. Не казвам, че успях да изиграя ролята си на коняр безупречно.

— О, тук съм напълно съгласна с теб. Ако беше успял, може би нямаше да се държиш толкова предизвикателно.

— Всъщност, нашите словесни схватки ми доставяха удоволствие… понякога — защото иначе твърде рядко имам възможност да се отпусна толкова. Струва ми се, че на теб също ти доставяха удоволствие. Не съм ли прав?

Щеше да излъже, ако кажеше „не“.

— Това няма никакво значение — решително отвърна Мегън. — Фактът си е факт: ти не си този, за когото се представяше. Аз не се омъжих за дук.

— Но искаше — напомни й той подигравателно. Лицето й пламна от ужас, когато се сети за деня, в който му бе казала — на него — че ще се омъжи за дук Ротстън. Колко ли се е смял на глупостта й и на…

— Божичко! — възкликна тя, когато си спомни и останалото. — И ти дойде чак до Хампшър само за да ме унижиш с неприличното си предложение и да ме откажеш от идеята да се омъжа за теб! Нямах представа, че ме презираш чак толкова.

Сега вече не беше сърдита, беше дълбоко наранена и Девлин с ужас осъзна, че вината е у него.

— По дяволите, не за това дойдох в Хампшър. Просто се ядосах на проклетата ти увереност, че ще се омъжиш за мен. Мислех, че си подла малка користолюбка, която отчаяно се домогва до титлата, без да се интересува от това колко отблъскващ може да е нейният притежател. Исках само да ти дам урок. Но изобщо не смятах, че ще успея напълно да ти избия тази идея от главата.

— Колко ли си бил доволен, че успя — горчиво отвърна Мегън. — И колко ли си бил ужасен, когато все пак се наложи да се ожениш за мен. Предполагам сега смяташ, че нарочно съм забременяла?

— Не ставай смешна — троснато каза Девлин. — За това трябват двама души.

— Но тогава ти беше пиян, а аз, естествено, съм подла малка користолюбка, която с удоволствие би се възползвала от това.

— Дявол да те вземе, не чуваш ли какво ти говоря? Казах, че преди те мислех за такава. Сега вече не мисля така.

— Вие сте много изкусен лъжец, Ваша светлост. Току-що отново го доказахте.

— Не ми ли вярваш? — изумено възкликна той.

— Разбира се, че не. Или се опитваш да ми кажеш, че би ме помолил да се омъжа за теб, ако го нямаше бебето?

Тази жена наистина го вбесяваше. Както обикновено, впрочем.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам какво съм щял да направя, ако не е било това или онова? Сега вече няма никакво значение. Ти си бременна. Ние сме женени. А ти продължаваш да не разсъждаваш трезво.

— Не се изненадвам, че ти мислиш така. Всеки път, когато съм права, се оказва, че не разсъждавам трезво.

— Не си права, по дяволите!

Мегън вирна надменно глава и извърна поглед настрана.

— Не желая повече да разговарям с теб.

— И слава богу!

35

Мегън не познаваше Англия достатъчно добре, за да разбере кога точно файтонът, който най-после бяха измъкнали от канавката в Шотландия и с който пътуваха обратно, е променил посоката си. Дълго време тя беше напълно убедена, че се връща у дома в Сътън Манър. Едва когато забеляза, че пейзажът, който се разкриваше през прозорчето, й е съвсем смътно познат, й хрумна, че може би го е виждала преди доста години, а не само преди седмица. Съмненията й се разсеяха окончателно, когато на хоризонта внезапно изникнаха очертанията на величествена сграда. Мегън я разпозна без усилие. Беше Шеринг Крос.

Гледката на необятното имение на дуковете Ротстън, което се простираше докъдето поглед стига, я слиса не по-малко, отколкото при първото й идване тук, но този път по различна причина. Това наистина беше разкошен дворец, достоен за кралска особа. Проблемът бе, че принадлежеше на нейния съпруг, а той не биваше да е неин съпруг.

Девлин спеше на отсрещната седалка — или поне се преструваше, че спи. Беше прекарал почти цялото пътуване в дрямка, но Мегън предполагаше, че просто иска да избегне сърдития й поглед. Той й бе обяснил накратко защо е бил принуден да се прави на коняр, но имената „Фреди“ и „Сабрина“ не й говореха нищо и тя така и не остана с впечатлението, че това е било крайно наложително.

Но се бе досетила за друго.

— Ти си казал на баща ми, че си дук, нали? Затова татко беше толкова щастлив, че ще се омъжа за теб, нали?

— Да, казах му, но само за да ускоря нещата.

— Но на мен не можа да кажеш?

— Ти беше толкова искрено разярена, задето трябва да се омъжиш за коняр. Защо да ти развалям удоволствието?

Отговори като този бяха свели разговорите им по време на пътуването до минимум, но Мегън не бе свикнала да таи лошото настроение в себе си, а вече го бе правила достатъчно дълго време. Тя се наведе напред, за да събуди Девлин. Но се поколеба.

Недей. Виж си настроението. Нима искаш пак да започнете да се карате и то точно сега, когато след броени минути ще бъдете наобиколени от цялата му прислуга?

Хм, сигурно няма да им направим много добро впечатление, нали?

Определено. Достатъчно е, че окайваш Девлин, задето се ожени за теб; остави поне слугите му да се зарадват на новината… преди да са те опознали.

Днес си просто отвратителна. А той наистина е достоен за окайване. Аз му съсипах живота.

Ами собствения ти живот? Той е не по-малко съсипан.

Но вината беше моя…

А-ха. Време беше да си го припомниш.

Не съм го забравяла нито за миг. Но преди ставаше въпрос само за живота на Девлин, а в него нямаше какво толкова да се съсипва. Напротив, имаше всички шансове да се подобри, въпреки че самият той не бе на същото мнение. Но сега се оказа, че съм разбила живота на един дук, а това е вече съвсем друго. Нищо чудно, че ме мрази.

Виж, не е ли по-добре да потърсиш и добрите страни на цялата тази бъркотия, вместо упорито да се ровиш в мрачните?

Напразно бих търсила. Няма никакви добри страни.

Ами това, че получи тъкмо онова, което искаше още от самото начало — дук?

Първоначалният план включваше и една малка подробност: той да ме обича.

Добре, това го зачеркваме. Ами фактът, че ще живееш в Шеринг Крос?

Вече не искам да живея в него.

Лъжкиня. Ти си влюбена в това имение.

То е един проклет мавзолей, както правилно изтъкна Тифани.

Но е по-добро от конюшня.

Виж, тук си права.

Гласът на Девлин прекъсна мислите й.

— Ужасно си мълчалива — каза той меко. — Да не би да си притеснена?

Тя му хвърли бърз поглед и веднага се извърна отново към прозореца.