Мъжът на моите мечти

— Съжалявам, Мегън.

— За какво?

— Задето си сложих крака на пътя на твоя.

Тя мълчаливо обу отново чорапа и обувката си, но накрая все пак отговори, и то с обнадеждаващо сърдит тон:

— Никога няма да ти простя.

— За необмислените ми думи ли?

— Не за това.

— Задето бях толкова изненадан от безупречното ти поведение?

— Може би за това.

Девлин прикри облекчената си усмивка, въпреки че Мегън и без това не можеше да я види.

— Между другото, ти наистина се справи прекрасно и никой не те обвинява за това, че… че си удари крака. Всички упреци се стовариха върху мен, както и трябваше. Икономът ми дори ме увери, че никога не съм се държал толкова глупаво.

— Не съм съгласна. Мога да си спомня още хиляди други пъти, когато…

— За днес свърших с извиненията, зверче.

При тези думи тя се изправи толкова рязко, че задникът й се удари в брадичката му. Мегън се извърна с едно стреснато „О!“, но веднага след това добави с тон, в който Девлин вече можеше да се закълне, че се долавяше по-развеселена нотка:

— Не смяташ ли, че е доста смело от твоя страна да се приближиш толкова много до мен?

— Съвсем не. Студената вода е подходяща не само за охлаждане на похотливи желания. Тя охлажда и гнева.

Сега вече тя наистина успя да го изненада, като се засмя.

— Ти не би ме хвърлил вътре.

— Вероятно не бих. Шлейфът на роклята ти е толкова тежък, че сигурно щеше да се наложи да скоча да те спасявам от удавяне, а аз нямам подобни намерения, защото мога да те уверя, че моето езеро е много по-студено от онази твоя локва.

— Изобщо не си спомнях, че имаш езеро.

— Едва ли си успяла да разгледаш цялото имение, като се има предвид, че несъмнено не си се откъснала от конюшнята.

Мегън долови мрачната нотка в гласа му, но реши да не й обръща внимание.

— Напротив, всъщност разгледах почти цялата къща. Една от твоите прислужници очевидно искаше да впечатли двете ни с Тифани, защото ни разведе навсякъде. Показа ни дори личния ти апартамент… е, всъщност ни позволи само да надникнем вътре.

— И остана ли впечатлена?

— О, да. Защо според теб исках да се омъжа за дук Ротстън?

Подигравателният й тон го жегна дълбоко. Трябваше да се досети, че тя няма да остави чудовищната му постъпка от преди малко неотмъстена, че ще си го върне тъпкано, по един или по друг начин. Ето че бе улучила най-болезненото място.

— Доколкото си спомням, ти каза, че било заради конюшните ми — отвърна той с престорена небрежност.

— Да, и за това — каза Мегън с усмивка и се отдалечи, без изобщо да предполага колко го е наранила.

Девлин не се и опита да я последва, защото се опасяваше от нещата, които би могъл да каже или направи в гнева си. Вместо това остана на брега и прекара доста дълго време, потънал в мрачни мисли за нещастието, което го бе сполетяло. И нито за миг не му хрумна, че Мегън може просто да се е шегувала. Темата бе прекалено болезнена за него и той, естествено, приемаше, че тя също би трябвало да знае това.

— Чух, че при пристигането ви си се държал като пълно магаре — каза без предисловия вдовстващата дукеса Ротстън, когато влезе в кабинета на Девлин без дори да почука. — Съжалявам, че съм го пропуснала, но… Божичко, Девлин, какво си направил със себе си? Изглеждаш отвратително. Веднага трябва да кажеш на камериера си да подстриже тази коса.

Девлин се облегна назад на стола зад бюрото си и небрежно уви около пръста си един дълъг кичур.

— Не ти ли харесва? Ето това се случва на хората, които водят тих селски живот. Искаш ли да чуеш какво друго може да им се случи?

— Правилно ли оставам с впечатлението, че ми се сърдиш за нещо, скъпо момче?

— Напълно е възможно.

— Много добре, така да бъде. — Тя седна срещу него, очевидно готова да понесе недоволството му. — Кажи ми какви други неща могат да им се случат.

— Човек може да се побърка.

— Това не ми беше дошло на ума, но предполагам, че е възможно. Какво друго?

— Човек може да се ожени.

— Значи Джон не се е занасял с мен? Наистина си се прибрал с невеста?

— Има доста начини, по които бих я нарекъл, но „невеста“ със сигурност не е един от тях.

Лусинда Сейнт Джеймз вдигна сребристобелите си вежди.

— Нима вече ти създава грижи?

Девлин изсумтя.

— Вече? Никога не ми е създавала нищо друго.

— Струва ми се, че предпочитам сама да си съставя мнение за момичето, след като ти си в такова кисело настроение. Къде е тя?

Той сви рамене.

— Не знам, но мога да предположа, че ще я намериш в конюшнята.

Веждите на Дъчи се вдигнаха още по-учудено, защото вече минаваше десет вечерта.

— Толкова късно?

— Часът, бил той дневен или нощен, няма никакво значение, когато тя иска да е в конюшнята.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Няма да те закачам на тази тема.

— Изобщо не те обвинявам — сухо отвърна Девлин.

— Много добре, достатъчно дълго ме държа в напрежение. Коя е тя?

— Дъщерята на ескуайър Пенъурти.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Дъчи с усмивка, която потвърди подозренията му.

— Би трябвало да те вземе. Как, за бога, хрумна на болния ти мозък, че ще харесам тази червенокоска?

— Как, за бога, бих могла да знам, че ще стане така? — отговори тя съвсем невинно.

— Но си се надявала.

— Предполагам.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Аз се запознах с нея преди няколко години…

— За мое най-голямо съжаление.

Скръбното изражение, с която я бе прекъснал, я накара да го изгледа недоволно.

— Тогава знаеш, че баща й я доведе тук, за да й избере една от нашите кобили.

— И познай как е кръстила въпросната кобила.

— Не се съмнявам, че с някакво глупаво име. В края на краищата, тогава тя беше дете.

— Да, самият аз винаги съм намирал това име за дяволски глупаво и тъкмо затова никога не го използвам. — Веждите й подскочиха смаяно нагоре.

— Да не искаш да кажеш… Не и Амброуз?!

— Сър Амброуз, ако трябва да бъда точен — отвърна той, при което баба му