Мъжът на моите мечти

— Не и за госпожица Пенуърти?!

— Същата.

— Ама че работа! — сърдито изсумтя Фреди. — И се оплакваш? Би трябвало да си ми благодарен.

— След като тя презира всичко в мен, освен титлата ми… и конете ми?

— Е, поне има добър вкус. Аз самият харесвам конете ти. — Когато видя, че Девлин се намръщва гневно, той побърза да добави: — Съжалявам, но положението не може да е чак толкова тежко.

— Не може ли? — И Девлин започна надълго и нашироко да му обяснява колко тежко бе положението в действителност.

39

А положението беше нетърпимо. Девлин очевидно я отбягваше. Мегън успя да го проумее преди още да е изтекла и седмица от пристигането й в Шеринг Крос. Ако изобщо се срещнеха, двамата се разминаваха почти като непознати.

Той дори не се бе появил повече да вечеря с нея след онази първа вечер. А и когато все пак се появяваше, се държеше толкова отблъскващо вежливо, че й се искаше да го халоса с нещо, за да провери дали старият Девлин все още съществува, или наистина е бил само маска за ролята, която бе играл. Но не го направи нито веднъж. Просто новият Девлин беше толкова страховит и тъй дяволски надменен и властен, че тя не можеше дори да си помисли да се кара с него, без да изпита детинска уплаха.

Положението наистина бе нетърпимо. Всяка нощ преди да заспи, Мегън плачеше с часове. При това напразно, защото Девлин нямаше и понятие, че е така. Но той бе не по-малко нещастен от нея — нали го бе чула със собствените си уши? И полагаше същите усилия, за да го прикрие.

Положението беше напълно нетърпимо, но Мегън най-накрая измисли как да го промени. Идеята й хрумна, когато чу Девлин да обяснява на Дъчи, че сестрата на Фреди, Сабрина, твърдяла, че е пометнала. Трябваше просто да каже на Девлин същото — че е загубила бебето си. Нямаше да й бъде лесно, защото при самата мисъл, че това би могло наистина да се случи, очите й се насълзяваха. Но така проблемите и на двама им щяха да се разрешат, защото това щеше да му даде възможност незабавно да анулира брака.

Дори съвестта й не успя да я накара да промени непоколебимото си решение. И тъй като Дъчи планираше голям бал за официално обявяване на брака им, се налагаше да не губи време. Бабата на Девлин твърдо възнамеряваше да организира такъв бал, защото бе крайно нещастна, че не е имала възможност да организира сватбата му. Така че Мегън трябваше да побърза и да изпълни решението си, преди да се е стигнало до изпращане на покани до гостите. Колкото по-малко хора знаеха за брака им, толкова по-лесно Девлин щеше да може да продължи да живее живота си. И толкова по-лесно тя щеше да забрави, че е имала глупостта да се влюби в несъществуващ човек.

Същата вечер Мегън обикаляше нервно из всекидневната, докато най-после чу, че Девлин влиза в апартамента си.

Тя почака вратата на стаята му да се отвори и затвори още веднъж — знак, че камериерът му си е отишъл. И тогава започна да плаче, или по-скоро — да вие. Силно. След секунди вратата, която свързваше двете помещения, се разтвори рязко и Девлин се спусна към нея.

— Защо плачеш?

— Аз… н-не плача — заекна Мегън, зашеметена от близостта му. — Аз… О, няма значение. Върви си.

— Мегън!

— Не знам как да ти го кажа — извика тя, скрила лице в шепите си. — Опитвах се да не мисля за това, защото всеки път избухвам в плач. Но предполагам, че трябва да знаеш.

— Какво?!

— Загубих бебето.

Думите й бяха посрещнати с гробно мълчание, затова Мегън захълца още по-силно. Но не можеше да го погледне. Ако й кажеше само една нежна дума, щеше да се разплаче наистина.

— Настоявам да ми го докажеш — каза той накрая, при това съвсем не нежно. — Кървиш ли още?

Мегън се изчерви. И за миг не й бе хрумвало, че Девлин може да се усъмни в думите й. За щастие, той не видя това, защото лицето й все още беше скрито в дланите й.

Но тя бързо се опомни и реши да импровизира.

— Не, това се случи още на връщане от Шотландия. Не ти казах по-рано, защото… защото бях изпаднала в шок. Нима си толкова нечувствителен, че дори не си забелязал?

— Ти беше необичайно… притихнала.

Хубаво обяснение на пълната й липса на настроение. Но бе произнесено толкова сухо, че Мегън разбра: нещо не беше наред. Девлин или не й вярваше, или… Възможно ли бе да си мисли, че го е лъгала от самото начало, че не е имало никакво бебе и следователно — никаква причина да се женят?

— Защо ме тормозиш? — попита тя. — Не виждаш ли, че съм нещастна?

— Странно, а аз си мислех, че изпитваш облекчение.

Мегън зяпна слисано, защото бе повече от явно за какво намекваше той, и вдигна глава, за да го изгледа сърдито.

— Аз исках това дете!

— Не, не го искаше.

— Не ми казвай, че не съм го искала, когато го исках!

Истеричният й тон го накара да въздъхне.

— Мегън, очевидно не е имало никакво бебе. Било е грешка.

— Не измествай въпроса.

— Ще си имаме други.

— Не, няма! — Сега вече наистина имаше повод да заплаче и сълзите не закъсняха да рукнат от очите й.

Изражението му моментално се промени от обидено в искрено загрижено.

— Мегън…

— Не ме докосвай! — възкликна Мегън, когато той протегна ръце и я придърпа без усилия към гърдите си.

— Мегън, недей… Моля те.

— Мразя те — извика тя, притиснала лице до шията му, и стисна в юмруци халата му. — Ти изобщо не знаеш какво искам. Преди може и да не съм искала това бебе, но сега го искам. — Дори не забеляза, че бе престанала да говори в минало време.

— Извинявай. Кажи ми какво мога да направя, за да ти помогна.

— Нищо. Нищо не можеш да напра… Прегърни ме, Девлин. — Мегън изумено почувства как опитите му да я утеши постепенно преминават от несръчно потупване по гърба в едва ли не болезнена прегръдка. И тя безсрамно се възползва от това, защото съзнаваше, че той вероятно никога повече нямаше да я държи в обятията си, и защото отчаяно копнееше да остане в тези обятия колкото може по-дълго, макар и за последен път.

Когато тихият му, ласкав шепот се превърна в целувки по слепоочията й, по челото й, по мокрите й бузи, Мегън разбра, че сега вече наистина се възползва от ситуацията, но не я беше грижа. Само още малко. Никога повече нямаше да иска нищичко от него.

Но внезапно тя почувства вкуса на собствените си сълзи — беше я докоснал с устни неволно, но веднага след това го стори още веднъж и още веднъж, и когато Мегън не се възпротиви, Девлин се престраши наистина да я целуне. Тя стисна халата му още по-здраво, за да не би да му хрумне да се опомни и да я отблъсне. Но той не направи нищо подобно. Напротив, плъзна език дълбоко в устата й с гърлен стон, който заглуши стона, изтръгнал се от собствените й гърди.

Ураганът от усещания, които Девлин успяваше с такава лекота да предизвика у нея, се разбушува отново, по-силен от всякога след толкова дълго затишие. Мегън забрави за плана си, забрави, че би