Мъжът на моите мечти

трябвало да е дълбоко покрусена. Грижите бяха престанали да съществуват, способността й да разсъждава се бе изпарила. Цялото й внимание беше съсредоточено върху неизмеримото удоволствие, което изпитваше.

И което бе може би единственото нещо, на което обърна внимание. Внезапно усети, че лежи върху нещо меко. Преди малко бе напълно облечена; сега вече не беше. Но тя осъзна всичко това едва когато почувства горещия допир на тялото му върху своето, и то го осъзна съвсем смътно, защото през цялото време Девлин продължаваше да я обсипва с тези магически, опияняващи целувки, които не й позволяваха да мисли.

Ръцете му — до преди малко само утешаващи — се бяха превърнали в жарки главни, които разпалваха огньове навред, където я докосваха. А те я докосваха навсякъде — нежни, възбуждащи, предизвикващи тръпки на наслада по шията й, по гърдите й, по корема й…и най-после по мястото, което се бе превърнало в център на цялата й вселена, мястото, което болезнено жадуваше за неговия допир.

И той не я разочарова. Пръстите му се плъзнаха дълбоко в нея, изтръгвайки от гърдите й въздишка, сетне стон, сетне отново въздишка, и събуждайки у нея копнеж — огнен, неустоим копнеж, който Девлин разпозна безпогрешно. Точно в мига, в който Мегън бе сигурна, че няма да издържи повече, той проникна дълбоко в нея и цялото й същество бе погълнато от огромна, болезнено-сладка вълна. Но не се свърши с това. Тръпки на шеметно удоволствие продължиха да пробягват по тялото й, докато самият Девлин не достигна до оргазъм. Дори после, когато той притихна до нея, тя все още беше като омагьосана и тъй сладостно премаляла, че не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за това как да съхрани още малко това невероятно усещане. Ех, ако и първия път всичко беше толкова… Първия път ли?

Мегън рязко отвори очи, проумяла какво се е случило.

— По дяволите, Девлин, защо се любихме?

Въпросът беше толкова абсурден, че сухият му отговор бе напълно оправдан.

— Опитах се да те утеша по един много стар, много изпитан начин.

— Но ти развали всичко. Трябваше да поискаш анулиране на брака. А сега не можеш!

Той се надигна от нея и се изправи с резки, отсечени движения, които й показаха, че е ядосан. Но едва когато навлече халата си и се обърна с лице към нея, Мегън видя по изражението му, че е отгатнала правилно. Девлин определено беше ядосан.

Тя понечи да загърне тялото си с нещо, сякаш искаше да се скрие от яростта в погледа му, но нямаше с какво. Бяха се любили на дивана във всекидневната. Дрехите й бяха захвърлени на пода, достатъчно далеч от нея.

— Това ли се опитваше да постигнеш? — попита той. — Анулиране на брака?

— Разбира се — отговори смутено Мегън. — Това искаш и ти, нали?

— Точно в момента това би било най-голямото ми желание. Но както ти сама изтъкна, вече е твърде късно.

— Не е… ако забравиш, че това се е случило.

— О, не, скъпа моя, нямам намерение да го забравям — хладно отвърна Девлин. — Освен това, възможно е отново да си бременна.

— Не е много вероятно това да се случи два пъти подред — тросна се тя, но вътре в себе си простена, осъзнала, че ще трябва да му каже, че все още е бременна. Но не, не тази вечер.

— Тогава ми позволи да ти го кажа с други думи, зверче — думи, които би трябвало да ти прозвучат познато. Няма да се отървеш от мен, докато смъртта не ни раздели, а аз не възнамерявам да умирам, само за да ти доставя удоволствие. — И той се отправи към вратата.

— Това се казва мило отношение! — извика зад гърба му Мегън.

На прага Девлин се обърна, за да забие още една, последна стрела в сърцето й.

— Нямаше да можеш да запазиш титлата дукеса, ако бе получила проклетото си анулиране на брака.

— Знам това, глупако — отвърна тя, но той вече беше затръшнал вратата след себе си.

40

На следващата сутрин Девлин замина за Лондон. Но Мегън разбра това едва след отпътуването му, когато Дъчи дойде да закуси с нея в малката всекидневна, която бе много по-уютна от голямата. Светлолилавият цвят на тапетите и на тапицерията, обаче, трябваше да бъде променен. Мегън се замисли дали да не се заеме с това, след като бе станало ясно, че ще остане да живее тук. Но не искаше да харчи парите на Девлин.

— Но няма да сте разделени за дълго — информира я Дъчи, — защото ние също отиваме в Лондон.

— Така ли?

— Да. Казах на Девлин, че ще те заведа на пазар. Би трябвало да ни изчака, за да ни придружи, но когато му го споменах, той се начумери. Няма значение. Ще се присъединим към него в градската ни къща.

Горкият човек — бяга от собствения си дом и пак не може да се отърве от мене.

Това са празни предположения. Той беше откъснат от работата си в продължение на месеци. А знаеш колко много мъжете обичат своята работа.

И колко този мъж ме презира.

Снощи не те презираше.

Просто прави любов с мен. Без да иска. Просто така се случи. Тогава защо не направиш нещо, за да се случи отново „просто така“?

Защото това няма да разреши проблемите ми.

Но не би могло и да ти навреди.

— … поне тридесет рокли като за начало — казваше Дъчи. — И, естествено, новата ти бална рокля.

Мегън се надяваше да не е пропуснала много, защото и това й бе предостатъчно.

— Нямам нужда от нови дрехи, Дъчи. Вече изпратих да донесат от къщи всичките ми вещи, а гардеробът ми е доста голям.

Дъчи махна пренебрежително с ръка.

— Няма гардероб, който да е достатъчно голям. Освен това, след официалното обявяване на брака ви на бала, ще бъдеш засипана от посетители, а дукеса Ротстън трябва да бъде винаги на висота. Още ли не си видяла размерите на дрешника в апартамента си?

Беше го видяла и се бе учудила как е възможно тази стая да е толкова голяма.

— Щом настояваш — отстъпи тя недоволно.

— Настоявам. — Сетне вдовстващата дукеса сбърчи вежди. — Ще те оставя сама да избираш дрехите и дрънкулките. Напоследък това страшно ме отегчава. Надявам се, че знаеш кои цветове ти отиват. Имам предвид, нямаш предпочитания към розовото, нали?

Беше така разтревожена, че Мегън побърза да я увери:

— От розовото ми излизат лунички.

Възрастната дама ококори очи.

— Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Не е.

— Ама че си дявол — засмя се Дъчи.

Но сега беше ред на Мегън да се разтревожи.

— Това ще бъде проблем, нали? Косата ми, искам да кажа. Девлин я нарича „ужасяващо червена“. Веднъж ми каза, че дукът — имал е предвид себе си, но тогава не знаех това — не би се появил на обществено място с червенокоса жена. Струва ми се, че точните му думи бяха „жена с възможно най- немодерния цвят коса“.

Дъчи въздъхна. Любовта, изглежда, бе превърнала внука й в пълно магаре.

— Нищо й няма на косата ти, дете. Аз я намирам за невероятно хубава и нито за миг не се съмнявам, че Девлин също смята така. Ако ти е казал обратното, вероятно е искал да те ядоса. Обзалагам се, че ако му