Мъжът на моите мечти

когато решиш да се правиш на член на работническата класа, по-добре остави белите си ризи у дома, заедно с арогантността си.

Сетне си легна, обзета от съжаление заради жлъчните си думи, които дори не бяха предизвикали отговор от негова страна, с изключение на едно снизходително повдигане на веждите, несъмнено целящо да я ядоса. Не, едва ли. Може би баба му беше права. Мегън й бе доверила, че онзи Девлин, когото познава, е свадлив, начумерен и непочтителен, но в отговор бе научила, че това просто не е бил Девлин Сейнт Джеймз, че поведението му трябва да е било част от ролята на коняря.

Искрено се надяваше да не е така, защото благовъзпитаният, строг Девлин, с когото бе вечеряла снощи, беше истинска досада. И бе твърдо решена да се опита да се погоди с него и да престане да го кара да се чувства толкова зле, колкото се чувстваше самата тя. Затова беше много доволна, че е намерила извинение, за да го заговори. Щеше да се държи мило. Щеше да му протегне маслинената клонка. Той бе неин съпруг, за добро или за лошо. А от лошото на Мегън вече й беше дошло до гуша.

Тя влезе в къщата през един от страничните входове и едва не се загуби сред лабиринта от коридори, но в крайна сметка стигна до централната част на имението, където се намираше кабинетът на Девлин. Но докато се приближаваше към него, дочу гневен глас, който й беше смътно познат:

— … не те очаква нищо добро, ако ми кажеш, че го няма, защото дяволски добре знам, че е тук. Изпратил съм шпиони да наблюдават къщата денонощно и да ме информират за пристигането му, така че се махни от пътя ми, Джон!

Мегън зави по коридора, водещ към кабинета на съпруга й точно навреме, за да види как Девлин отваря вратата и да чуе как пита меко:

— Мен ли търсиш, Фреди?

— Значи най-после престана да се криеш, а? — разярено извика Фредерик Ричардсън. — И къде, по дяволите, беше, Дев, та никой от проклетите преследвачи, които пратих по петите ти, не можа да те открие? В Америка?

— Би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не бих се подложил отново на кошмара на морската болест за нищо на света — дори и за да спася скапаната ти кожа.

— Моята кожа? — възкликна маркиз Хемпдън с очевидно възмущение. — Да не забравяме кой кого смята да застреля.

— В такъв случай, носиш ли си пистолета? — Девлин продължаваше да демонстрира подчертана липса на интерес към проблема, което караше Мегън да изпитва подчертана тревога.

— Да, за бога… Трябва да е някъде тук…

Докато Фреди претърсваше джобовете си, Девлин пристъпи напред и го цапардоса толкова внезапно и силно, че маркизът се просна на земята.

— Струва ми се ти го дължах — каза Девлин и в тона му най-после се долови някакво чувство, в случая — задоволство.

— Как не!

— Как да! И нямам предвид оня жалък удар, който ми нанесе с юмрук. Не можеш дори да си представиш какво ми костваха обвиненията на сестра ти и твоят тъпоумен инат. Ако не беше проклетият ти нрав, ако не трябваше да мине малко време, за да се укротиш, никога нямаше да отида в Девъншър. Ти си виновен, задето сега съм толкова нещастен. Хиляди благодарности! — И след като вече бе демонстрирал предостатъчно чувства, Девлин се върна в кабинета, като затръшна вратата зад гърба си.

— Какво, по дяволите, искаше да каже? — попита Фреди, като се изправи на крака.

— Не бих могъл да знам, милорд — отвърна Джон, но си позволи да изкаже предположение: — Може би има предвид затрудненията, които изпитва във връзка с приспособяването си към семейния начин на живот.

— Семеен начин на живот? — шокирано възкликна Фреди.

— Семеен?! Не е възможно!

— Уверявам ви, че…

Фреди не дочака икономът да довърши. Вместо това връхлетя в кабинета на Девлин без дори да почука. Мегън, от своя страна, се обърна и се отдалечи незабелязано, изпаднала в ужас. Значи на съвестта й тежеше не само провалянето на живота на Девлин. Току-що бе узнала, че освен това го е направила нещастен.

— Как смееш да се жениш за друга, когато сестра ми…

— Е лъжкиня, Фреди — рязко го прекъсна Девлин, който тъкмо си сипваше в една чаша солидно количество бренди. — Кога най-после дебелата ти глава ще го проумее? Мили боже, минаха вече два месеца! — Той явно размисли, защото остави чашата и взе бутилката със себе си на бюрото. — Сабрина още ли не си е признала?

— Какво да си признае? — извика Фреди, зачервен от гняв.

— Тя продължава да твърди, че си я прелъстил.

— Защо тази малка… От Дъчи разбрах, че още не се е омъжила. Ако ми кажеш, че си чакал да се появя и да проявя почтеност, мисля, че отново ще те ударя.

Фреди трепна, потърка челюстта си и се отпусна в едно от креслата срещу бюрото на Девлин.

— По-добре недей. Не, не съм чакал това. Дори й намерих жених. Карлтън е затънал до гуша в дългове и затова на драго сърце се съгласи да се ожени за нея. Сватбата щеше да се състои в тесен кръг другата седмица.

— Щеше?

— Миналата седмица тя пометна и затова отмени годежа.

— Пометна ли? — Девлин се намръщи. — Значи наистина е била… Почакай, Фреди — каза той подозрително. — Ти видя ли как стана това или тя просто ти каза, че е пометнала?

— Хм, в действителност тя ми го каза, но беше много разстроена по този повод.

— Те всички владеят до съвършенство изкуството да плачат за щяло и нещяло. Още ли не си го разбрал?

— Не ставай циничен, дяволите да те вземат — възнегодува Фреди. — Нямам причина да се съмнявам в нея, Дев.

— Освен тази, че аз съм най-добрият ти приятел и че ти казах, че никога не съм я докосвал.

— Проклятие, тя ми е сестра. Ти какво би направил на мое място?

— Нямаше да повярвам толкова прибързано на една отявлена и изпечена мошеничка, каквато, както дяволски добре знаеш, е Сабрина. И щях да имам малко повече вяра в приятеля си, който няма навика да прелъстява невинни девици… по-точно нямаше — измърмори накрая под носа си Девлин.

Фреди скочи на крака.

— Чух те. Кого още си прелъстил?

— Нямах предвид проклетата ти сестра, на която, между другото, ще извия врата, ако само ми се мерне пред очите. А ти… Най-сериозно обмислям дали да не пратя моите секунданти при теб.

— Струва ми се, че за втори път ме обвиняваш в нещо, от което нямам ни най-малка представа.

— Тогава ми позволи да те осведомя — каза Девлин. — Заради теб бях принуден да се погреба в глухата провинция и там срещнах най-красивото момиче, което съм виждал някога. От тогава насетне животът ми се превърна в истински ад.

— Моля, моля — самодоволно го прекъсна Фреди. — Аз наскоро срещнах най-красивото момиче, което някога би могъл да видиш. Не мога да престана да мисля за нея. Нямам нищо против да ти призная, че най- сериозно възнамерявам да се върна в Хампшър, за да поискам ръката й.

— Хампшър? Да не би случайно да има червена коса и тъмносини като нощ очи?

— От къде, по дяволите, знаеш?

— Забрави за намеренията си — почти изръмжа Девлин. — И най-добре въобще си ги избий от главата. Вече се ожених за нея.

— Не се шегувам, Дев.

— Да не би да се смея?