Мъжът на моите мечти

— Колко удобно — да се събудиш точно когато пристигаме.

— Какво мога да отговоря на това? Имам чудесен биологичен часовник.

Мегън изсумтя.

— Не, не съм притеснена. Нито пък съм мълчалива. Забравяш, че обичам да разговарям със себе си.

— Права си, бях забравил. Човек, който разговаря със себе си, никога не страда от липса на приятна компания, нали? Трябва някой път да ми позволиш да послушам поне един от тези разговори. Сигурно са много интересни.

Тя долови присмеха в тона му, но реши, че той е за предпочитане пред гнева, който бе предизвикало предишното споменаване на тази тема.

— Предполагам, че наистина биха ти се сторили интересни, защото обикновено се отнасят до теб. Но се боя, че трябва да се откажеш от идеята да ги подслушаш. Моите разговори са тайни… и безмълвни.

— Искаш да кажеш, че не разговаряш със себе си на висок глас?

— Разбира се.

Девлин се намръщи.

— Не бях останал с такова впечатление, Мегън.

Мегън сви рамене. Едва сега си спомни как го бе накарала да смята, че може да е малко луда, за да му даде оправдание да отмени сватбата — и как той беше побеснял.

— Не съм виновна, че разбираш погрешно онова, което ти казвам.

— Нима?

Файтонът спря и спаси Мегън от необходимостта да отговаря на този изобличителен въпрос. Обикновено Девлин отваряше вратата, но сега не успя да изпревари ратаите, които се спуснаха към тях като ято пъстри птици. Когато се разбра, че това не е обикновен гостенин, а самият дук, откъм къщата започнаха да се изсипват нови и нови слуги и преди още Мегън да успее да се добере до имението, ушите й бяха пропищяли от титлата, която се бе надявала да не чуе вече никога през живота си. Но това бе нищо в сравнение с гълчавата, която ги посрещна веднага щом прекрачиха прага на гигантското фоайе на къщата. Очевидно в цялото имение не бе останал нито един слуга, който да не е зарязал работата си, за да поздрави своя господар с добре дошъл. По едно време Девлин все пак успя да надвика тълпата, за да представи съпругата си и „Ваша светлост“ — ите избухнаха с нова сила.

Мегън не знаеше откъде намира сили да издържи — изглежда икономът Джон, и икономката, госпожа Бритън, бяха твърдо решени да й съобщят името и длъжността на всеки от присъстващите, — но всички се държаха толкова сърдечно и мило с нея, че тя бързо се отърси от притеснението, което бе отказала да признае, че изпитва.

Девлин, който наблюдаваше цялата сцена отстрани, остана като гръмнат от тази нова, напълно непозната Мегън. Беше направил немислимото — бе довел в къщи невеста, без въобще да уведоми домашните си, за да се подготвят да я посрещнат както подобава, а ето че тя проявяваше пълно разбиране към смущението на горките хора и ги успокояваше, обяснявайки, че предпочита първо да разгледа двора и чак тогава къщата — което несъмнено бе истина, защото конюшните бяха в двора, — като по този начин им даваше нужното време наистина да се приготвят.

Неочакваната поява на Маргарет в Шотландия го бе притеснила достатъчно, за да не обърне никакво внимание на поведението на Мегън и дори да не чуе нищичко от онова, което бе казала на леля му. Но сега Девлин слушаше всяка нейна дума и гледаше всеки неин жест с растящо изумление. Тя се държеше грациозно, съвършено, като истинска лейди. Накрая изумлението му премина всички граници и думите сами се изплъзнаха от устата му:

— Мили боже, къде остана моето зверче?

Светкавично осъзна, че е направил грешка, когато видя как Мегън се вцепени и се извърна с лице към него, когато почувства пронизващата болка в пищяла си, когато съзря как зениците й се разшириха от ужас при мисълта какво я бе предизвикал да стори току-що пред очите на цялата прислуга. Не се изненада, че тя избухна в сълзи и побягна навън. Самият той имаше желание да направи същото.

Знаеше не по-зле от всеки друг, че първите впечатления са най-трайни и че несъзнателно бе провалил представянето на Мегън пред домашните си, че вероятно бе подкопал авторитета й завинаги. Нямаше никакво извинение за постъпката си, освен това, че през последната седмица собствените му нерви бяха не по-малко изопнати от тези на Мегън… и че като цяло беше престанал да се държи нормално още откакто я бе срещнал.

За да успокои прислужниците, които бяха изпаднали в шок и смутено се споглеждаха един друг, Девлин все пак измърмори някакво обяснение.

— От две седмици насам пътуваме без прекъсване. Съпругата ми е много изтощена и не е съвсем на себе си.

— Сигурно самият вие сте не по-малко изтощен — вметна Джон и тъй като бе служил вярно на семейството му повече от тридесет години, намери смелост да добави: — Защото никога не съм ви виждал да правите нещо толкова глупаво… Ваша светлост.

Чу се одобрителен шепот и Девлин разбра, че за щастие всички обвиняват него — както и трябваше. Тогава той едва не се засмя от облекчение, но успя да кимне сериозно.

— Напълно си прав, Джон. Истината е, че аз не съм съвсем на себе си, откакто срещнах тази млада дама.

— Простете, че се намесвам, сър, но това се нарича любов — обади се госпожа Бритън.

— Нима? Тогава е по-добре да започна да свиквам с това положение, нали?

Слугите отново се разсмяха и Девлин реши, че моментът е достатъчно подходящ да ги остави и да потърси разярената си съпруга. Този път й дължеше искрено и разкаяно извинение, макар че щеше да е истински късмет, ако успееше да й го каже, преди да го е сритала отново. Определено трябваше да купи на това момиче по-меки обувки.

36

Девлин тръгна право към конюшните, уверен че ще я открие там. Знаеше колко обожава конете и се надяваше, че при вида на толкова много породисти животни, отгледани в прочутата ферма на Шеринг Крос, тя ще забрави яростта си — или поне част от нея — и ще може да го изслуша.

Но Мегън не беше в конюшните. Изглежда, никой от слугите не бе видял накъде е отишла, но накрая все пак се намери един градинар, който каза, че я е зърнал да се отправя към езерото. Девлин изпадна в паника при мисълта за състоянието, в което се намираше жена му, и дари мъжа с безпрецедентното удоволствие да види как четвъртият дук Ротстън хуква презглава по една обградена с дървета алея.

Съзря я още отдалеч. Мегън седеше на брега, близо до понтона, към който привързваха лодките. Беше махнала шапката си и косата й се спускаше като огненочервена мантия върху сивия й пътнически жакет. Полата й бе вдигната до коленете, а единият й крак беше потопен във водата.

Първоначално Девлин реши, че тъкмо ледената вода я е отказала от намерението да се хвърли в езерото, но веднага осъзна колко нелепо е било от негова страна да се страхува, че Мегън може да стори подобно нещо. Не бе в стила й да си изкарва лошото настроение на самата себе си. Беше достатъчно разглезена, за да предпочита противниците й да страдат заедно с нея. Не, може би тук не ставаше въпрос за разглезеност. Човешко бе да искаш да си върнеш за нанесеното оскърбление. Самият Девлин напоследък доста често се хващаше, че прави тъкмо това. Само дето нямаше и половината от нейната дарба.

Той се приближи предпазливо. Мегън го чу и трепна, но не се обърна да види кой нарушава усамотението й. Дали още плачеше? Божичко, надявам се, че не, помисли си Девлин. Хиляди пъти предпочиташе сприхавите й избухвания пред сълзите й, защото, както повечето мъже, се превръщаше в кръгъл идиот при вида на разплакана жена.

Затова реши, че е по-безопасно да я раздразни, да предизвика гнева й.

— Заболя те кракът, нали?

Но тихичкото „да“, което получи в отговор, го накара да изпъшка на себе си. Той коленичи на меката трева зад гърба й и протегна ръце да я притегли в прегръдките си, но се спря, когато си даде сметка, че Мегън може да падне във водата, опитвайки се да се дръпне от него.