нещо като неприязън. Но тя постигна един малък успех, от което следваше, че Ранулф има угризения на съвестта, макар и да не се издаваше външно.
Този път тя хвана бика направо за рогата.
— Ейлмър харесва котката ви. Той работи в кухнята, но му се иска да се занимава и с котката ви, да я храни и изобщо да се грижи за нея.
— Той да не някой като вашия Тео? — попита Ранулф.
— Винаги съм го мислела и съм се тревожела за него, ако това имате предвид. Сирак е.
Той огледа момчето отгоре до долу, а тя го наблюдаваше отстрани. Обзе я несигурност, която нарастваше с всяка изминала секунда, макар лицето на Ранулф да не издаваше никакво чувство. Не, не биваше да рискува. Трябваше да скрие момчето от мъжа си, вместо да го показва така открито. А ако Ранулф го изпъди? Какво да стори в такъв случай?
Клетият Ейлмър буквално примираше от ужас и не посмя нито веднъж да погледне нагоре. Рейна забеляза, че трепери неудържимо. Внезапно страхът и я напусна и се превърна в гняв. Как си позволява Ранулф да плаши момчето със страховитото си мълчание?
Рейна понечи да срита мъжа си, но в този миг той заговори със сравнително благ глас.
— Значи обичаш котката ми, така ли?
— Да, господарю — прошепна едва чуто момчето.
— И не й позволявай да преяжда.
В първия момент Ейлмър не можа да осъзнае, че желанието му се сбъдва и вдигна учуден поглед. Но веднага след това широка усмивка озари лицето му.
— Ще бъде изпълнено, господарю.
На Рейна също й бе необходима секунда, за да разбере какво става, след което спусна крака си обратно на земята. Прасе такова — да държи и двамата толкова време в напрежение! Чувство за вина ли? Няма що! Само дето не си е посипал още главата с пепел! Трябваше на спокойствие да си помисли как да му отмъсти.
— А сега занеси лейди Ела в кухнята, Ейлмър. Цял ден е била навън с лорд Ранулф и сигурно умира от глад. — Изчака момчето да вдигне грижовно котката на ръце и да се оттегли, накуцвайки от стаята, след което се обърна към мъжа си.
— Докато…
— Трябваше да ме осведомите още преди да го доведете тук.
Тя зае защитна позиция.
— Защо? Може би не искате хромият да оцапа котката ви, така ли?
— Не. Защото това бе задача на Лензо. Няма да му се понрави, че го е изместило някакво си кухненско ратайче.
— Ейлмър не е ратай. Родителите му бяха свободни собственици на земя, но починаха и никой не пожела да приеме момчето или да му помогне по някакъв начин. Хората се отнасяха с него, сякаш недъгът му е заразен. Беше слаб и болен — на два пъти почти го бяхме отписали, и то в резултат на болести, които не биха нанесли вреда на никое по-яко дете. Той може да е дребен и безпомощен, но си има своята гордост. Не приема никакви благодеяния и се труди за насъщния си. Обичам го, защото си няма никого другиго.
— Не му и трябва друг, след като генерал го закриля.
Рейна не обърна внимание на шегата му.
— Така и така стана дума за вашата котка, та…
— Така ли? А аз си мислех, че говорим за момчето.
— Момчето си е мой проблем, а котката ваш, особено що се отнася до мястото, където спи. Не ми се нрави да си тика муцуната в лицето ми, когато се събудя от сън, както се случи тази сутрин. Изобщо не биваше да я пускаме тук горе.
— Котката ще ходи, където ходя и аз и ще спи там, където спя и аз. Така е било винаги.
— По палатките, където сте живели, това може и да е било нормално, милорд, но спалнята не е място за животни.
— Като ви слушам, ми мина през ума, че май и мен причислявате към животните. Кога ще благоволите да изхвърлите и мен от стаята?
Тя изпръхтя.
— Сякаш ще си тръгнете, ако взема да опитам.
— Вярно е, няма да си тръгна! А това се отнася и за лейди Ела.
— Пак ще си говорим по този въпрос.
— Смятайте въпроса за решен, Рейна — изрече той с решителен тон. — А сега разпоредете, моля, да приготвят банята ми. Ако желаете, можете да се присъедините към мен. В противен случай ще се видим на вечеря.
Стисна здраво зъби, за да не го повика обратно, когато той пое към вратата. Длъжен бе да изпълни всяко нейно желание, а не да отхвърли последното. Трябваше все пак да признае пред себе си, че две от три съвсем не е лош резултат. Но ако този мъж все пак си мислеше, че вече е изкупил вината се, значи много се е лъгал.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
— Ще се почувствате по-добре, ако поговорим.
Рейна не отговори. Седеше със затворени очи, а застанал зад нея, Тео решеше нежно косите й. Прииска й се да не е толкова податлива на настроенията си. Не бе споменала нито дума за посещението на мъжа си при Червената Алма, нито пък възнамеряваше да го стори. По-късно клюката сигурно щеше да достигне до слуха на Тео, но може би той нямаше да свърже нейната потиснатост с този слух. Изповедта е, разбира се, благо за душата, мина й през ума, но същото не се отнасяше и за унижението.
— Да не ви се е наложило отново да си разтваряте краката по пътя от тук до селото?
— Не се дръж като простак, Тео.
— Е, случи ли ви се?
— Не — процеди тя.
Той я затегли за косата — най-накрая главата й се изви назад и тя го погледна.
— На кого се сърдите тогава, ако не на великана.
— Тео…
— Кажете ми веднага. В противен случай отивам долу и ще му пошушна в ушенцето, че го очаквате и леглото и се топите по него.
— Ще заплатиш с живота си, ако ми изиграеш този номер — възкликна тя раздразнено и издърпа рязко главата си.
Думите й оказаха влияние и Тео не продума повече. Но последвалото мълчание започна да я изнервя и тя реши да му разкаже поне половината.
— Ти беше прав за мъжа ми, но не и за причината. Мислех си, че Ранулф ще се съгласи да оженим сър Арнулф за Луиз дьо Бърг. Докато вечеряхме, той накара обаче Сърл, Ерик, че дори и Уолтър да се отправят на коне към вдовицата, за да се запознаели с нея.
— Така ли?
— Сега вече ми е ясно, че смята да я даде на един от тримата; и то след като следобеда почти ми обеща да я вземе Арнулф.
— Рейна, той не ми прилича на човек, който нарушава лекомислено обещанията си.
— Е, не е обещал направо — призна тя навъсено. — Но знаеше много добре, че желая този брак да се осъществи и каза още, че ще има предвид Арнулф.
— Да имаш някого предвид все още не означава да обещаеш. На мен пък ми се струва, че просто се подсигурява, в случай че не одобри сър Арнулф.
— Ти изобщо не разбираш за какво става въпрос, Тео. Той просто е длъжен да даде съгласието си.
— Как така?
— Ах, да не говорим за това. Повярвай обаче, че ти казвам истината — обясни Рейна с нетърпелив глас. — Арнулф е най-добрият избор за вдовицата. Винаги ни е служил чудесно и е доказал, че на него може
