да се разчита. Заслужил е тази награда. А освен това харесва госпожата. Смятам, че двамата си подхождат чудесно.
— Добре, но какво мисли тя по този въпрос? Може пък да й е приятно, ако й се разреши да избира, нали?
— Тези работи нямат значение. Та госпожата е още съвсем млада.
— Да ви напомням ли, че вие не бяхте много по-възрастна, когато избирахте между Джон дьо Ласел и Ричард дьо Аркур? Нещо повече — в последния момент дори се отметнахте от тях.
— Да, но ако една седемнадесетгодишна жена е убедена в правилността на последния си избор, това не означава, че е непременно глупачка, нали? — отвърна Рейна раздразнено.
— Е, значи разбирате, че великанът е най-доброто решение за вас; независимо от първата ви караница. Не бива да очаквате от него винаги да се съгласява с вас, Рейна. Според мен… дори и баща ви… нямаше да…
Тео се умълча и Рейна вдигна очи. В стаята бе влязъл Ранулф и погледът му, отправен към Рейна, с всеки изминал миг ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Точно зад него стоеше Лензо. Той извъртя очи към тавана и всички видяха врата му, зачервен от притеснение.
Тео се прокашля, за да привлече вниманието на Рейна, но когато опитът му се оказа безуспешен, той я побутна леко по рамото. Едва в този миг тя осъзна какво е предизвикало реакцията на двамата новодошли — нощницата й се бе разтворила и откриваше пъпа, както и една разголена гръд.
Тя пое дълбоко въздух, притвори одеждата си и, разгневена, впи поглед в съпруга си. Не стига, че същото се бе случило вече веднъж, ами трябваше да се повтори и сега!
— Нямаше да е зле, ако ни бяхте известили за присъствието си, милорд — процеди тя през зъби. — На това му казват почукване.
— На моята собствена врата? О, не, едва ли.
— Разбирам да бяхте сам, обаче вие не сте.
— Вие също, милейди… и настоявам да ми обясните защо!
Тя забеляза със закъснение, че той не я гледа просто мрачно, какъвто си му бе навикът, о, не, Ранулф буквално вреше и кипеше от гняв. Доказваха го както подутата вена на врата му, така и изпепеляващият поглед. Но Рейна бе също разгневена, и то не само заради факта, че се е изложила повторно. Тя се изправи рязко от мястото си.
— За какво намеквате, сър? Вие отлично знаете, че Теодрик е моят личен прислужник. Нима не виждате, че е тук, за да изпълни своите задължения.
— А задълженията му свързани ли са с факта, че сте полугола?
— Не ставайте глупав — възкликна тя сърдито. — Той ме гледа така, както гледа и вас… нещо повече, вас би ви гледал много по-охотно. Той просто не ми обръща внимание; все едно Лензо да се впечатли от голотата ви, докато например ви къпе или облича.
— Да разбирам ли, че тъкмо в това се състоят задълженията му?
— Естествено.
— Но не и сега, по дяволите! — изрева Ранулф. После се обърна към Тео. — Хайде, чиба!
Рейна се вцепени от възмущение и задържа младежа за ръката.
— Не е необходимо да тръгваш, Тео.
— За Бога, Рейна — отвърна прислужникът с подрезгавял глас. — Да не искате да загина?
— Той няма да те докосне дори.
— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен, момиче — прекъсна я Ранулф с тих глас, който вещаеше беда. — Спомнете си, че му дължа един пердах и ще си го получи, ако до секунда не…
Нямаше нужда да продължава, тъй като Тео излетя като стрела от стаята. Лензо се разсмя и преди да се обърна с гръб и към двамата, Рейна го дари с унищожителен поглед. Идеше й се да се разкрещи като някоя ненормална глупачка.
— Ти също можеш да тръгваш, Лензо — обади се отново Ранулф и в гласа му нямаше и следа от предишния гняв. — Моята лейди ще ми помогне да се разсъблека.
— Да, а после пак ще ме обвините, че го лишавам от обичайните му задължения, нали? — Рейна го погледна сърдито през рамо. — Хич не се и надявайте, милорд.
— Вие нямате ли задължението да помагате на съпруга си винаги, когато има нужда от вас?
— Само не ми говорете за задължения след детинската сцена, която ми разиграхте преди малко.
— Значи ми отказвате, така ли?
— О, Боже — рече тя с поглед, вперен в тавана. — Той разбра какво му казвам. Благодаря ти, Господи.
— Опасявам се, че Тео не е единственият, комуто се полага съответната порция пердах.
Тя не го усети кога се е приближил — застана плътно зад нея и дъхът му раздвижи косите й. Не бе чула и кога е заключил вратата. Бяха останали сами.
— С тази заплаха сигурно ще изплашите Тео до смърт, мен обаче не можете, защото не съм толкова страхлива.
— Каква заплаха? Реша ли, че заслужавате бой, мога да ви уверя, че после поне две седмици ще стоите само права. — Той я хвана за тила и я извърна към себе си. — Дали обаче наистина се налага да ви пердаша?
— Разрешение ли искате от мен?
Той се усмихна широко.
— Не съм чак толкова глупав. Само питам дали наистина е необходимо. Възнамерявате ли и занапред да проявявате опърничавостта си толкова открито?
— Не — прошепна тя малодушно, макар и все още сърдито.
— Добре. Но нека ви призная, че когато влязох тук, си мислех за всичко друго, само не и да ви бия.
Тя се отдръпна от него и го стрелна подозрително с поглед.
— Не, не е възможно… нима искате да… след всичко, което… одързостявате се значи да ме…
— О, просто имахме известни несъгласия — прекъсна я той, вдигайки рамене. — Сега обаче всичко това е минало.
— Минало ли? Известни несъгласия ли? — Рейна задиша тежко. — Значи, така гледате на тези неща? Прекрасно, няма що! То може ли и да се очаква нещо друго от невъзпитан простак като вас! Само че от мен няма да получите вашето „всичко друго“; не и в деня, в който сте си го взели от Червената Алма!
— От Червената… Настоявам да изразите мисълта си по-ясно, и то веднага, милейди.
— Кой, аз ли? — Рейна буквално не можеше да си поеме дъх. — Вие посещавате проститутка, а
— А-а, такава била значи работата. — Той се усмихна, а последвалият смях я вбеси окончателно. — А аз й казах, че не сте чак толкова глупава.
— Не… толкова… глупава? — заекна тя. — Наистина съм била глупава, щом съм си мислела, че съпругът ми никога няма да ме изложи пред толкова много хора.
Все още усмихнат, той поклати глава някъде високо над нея.
— Милейди, изобщо не съм ви излагал!
— Да, а утре на свинчетата ще им поникнат крилца — просъска тя. — Кажете на соколаря да се подготви за предстоящото чудо.
— Вие нямате никакво основание да ми се сърдите.
— Значи всеки божи ден да се кося в чие легло се въргаляте и да нямам правото дори да се обадя, а? Това ли искате да кажете?
— Вие видяхте ли ме легнал с проститутката?
— Намерих ви с ръка върху гръдта й. Предполагам, че сте разговаряли за арендната вноска, нали?
Жлъчната ирония, скрита в думите й, го накара да се сепне. Бе забравил, че тя се появи на вратата точно в онзи момент.
— Истината е, че разговаряхме за вас.
— Естествено — потвърди тя сухо.
— Вероятно помните, че вратата бе отворена, нали?
— Което само потвърждава думите ви, че ви е съвършено безразлично дали ви наблюдават, или не,
