столовете към камината и се строполи върху друг стол. — Лензо, огледай се за трапезника… или изобщо за някой, който да ни поднесе по едно пиво. Днес се пораздвижихме малко и мисля, че едно питие ще ми дойде добре. Само че, както обикновено, всички се стряскат от нашия предводител и не смеят да ни донесат нещо освежително. — Ранулф го изгледа кисело и Уолтър се усмихна. — Не е ли така, побратиме? Жените плъзват покрай теб едва щом разберат, че не си толкова опасен, колкото изглеждаш… но не и преди това.
— Защо го дразниш? Да не си полудял? — прошепна Сърл.
— О, не — отвърна Уолтър. — Ако го оставя на мира, ще загуби търпение и тогава лошо се пише на младата лейди.
— Така, както го гледам, търпението му вече се е изчерпало.
— Не, не още — възрази Уолтър развеселен. — Но все пак вече й е време да се появи.
За нещастие в този миг се завърна Кенрик и съобщи, че откакто се е здрачило, никой не е виждал Рейна дьо Шампани. Ранулф буквално избухна.
— Триста дяволи! Изчезнала е още преди началото на битката. Изплъзнала се е!
— По-леко, Ранулф — зауспокоява го Уолтър. — Може пък просто да се е скрила и никой да не й е казал, че не я заплашва нищо.
Сърл кимна утвърдително.
— Нейните госпожици сигурно знаят къде се намира. Тях трябва да питаме! Ще ида да намеря някоя от тях и… Слава на Божията майка! Ето я и господарката, Ранулф!
Ранулф извърна глава и видя Обер Малфед, следван от млада жена с наистина господарска осанка. Бе облечена в пищно синьо кадифе, а медночервените й коси бяха покрити с бял воал.
Бе много по-млада, отколкото смяташе, може би тринадесет-четиринадесет годишна. Повечето наследнички на тази възраст вече бяха омъжени и му стана неприятно, че трябва да я открадне за Ротуел — още повече, че бе тъй мъничка и очарователна.
Бе обичайна практика възрастните лордове да взимат за жени деца и затова вече не го измъчваха угризения, че се налага да отвлече момиче за човек като Ротуел. Бе стигнал до извода, че в неговото положение не може да си позволи да дава оценки кое е справедливо и кое не. Ако
Въпреки че бе нервна и излъчваше сладка невинност, може би и тази дама бе като всички останали, които познаваше — злобна и жестока. Той скръцна със зъби, спомняйки си, че като капак на всичко ще му се наложи и да разговаря с нея. От чист инат не се изправи вежливо, докато тя се приближаваше. Или поведението му може би се дължеше на простата причина, че тази полужена-полудете стоеше много над него в обществото? Благородните дами постоянно го наричаха недодялан грубиян, тъй като ни за миг не криеше своето презрение към съсловието им. В този случай обаче се налагаше да общува с една от тях и лицето му прие равнодушно изражение, тъй като не биваше да издава истинските си чувства.
Девойката взе че наистина направи реверанс пред него! Всъщност защо не? Вече бе свикнал слугите да го наричат лорд; същото се отнасяше и за онези, което не знаеха, че е само един безимотен рицар, който дори не заслужава напълно тази титла.
— Приветствам ви с добре дошли в Клайдън — произнесе тя и се изправи. Гласът й звучеше нежно и дори потреперваше от притеснение. — Простете ни, че не ви поздравихме по-рано, но ние всички мислехме, че нашата господарка вече е…
— Вашата господарка ли? Не сте ли вие Рейна дьо Шампани?
— О, не, господарю. Аз съм Илейн Фиц Осбърн от Фортуик. Тук, в Клайдън, имам честта да се намирам под закрилата на лейди Рейна — сюзерен на моя баща.
— Виж, Ранулф… — започна Уолтър, виждайки, че гневът залива приятеля му, но намесата му закъсня.
— Триста дяволи! — изрева Ранулф. — Искам да знам най-сетне защо вашата господарка не ме приема. Ще ми кажете, и то незабавно! Вие, Малфед, щяхте да…
— Моля ви, господарю! — извика Обер и отскочи ужасен назад, точно както и Илейн Фиц Осбърн. — Не открих господарката там, където предполагах. Заклевам се обаче, че тя наистина възнамерява да ви поздрави!
— Давам ви пет минути. Или, Бог ми е свидетел, ще…
Не бе нужно да заплашва повече. Обер се извъртя на място и за втори път излетя от залата, този път обаче в посока на двора. Ранулф се втренчи в лицето на лейди Илейн и тя започна да заеква.
— Мога ли… да ви… предложа нещо… — Тя обаче не успя да продължи, изстена тихо и също побягна.
— Така-а, значи пивото отиде по дяволите — измърмори сърдито Уолтър. — А патардията, която вдигна, разгони и всички останали. Мога, разбира се, да потърся килера с храната, но в тази огромна сграда това начинание ще ми отнеме сигурно дни.
Ответът на Ранулф бе кратък и недвусмислен:
— Сърл, ако каже само още една дума, затъкни му човката с каквото ти падне.
ГЛАВА ПЕТА
Обер щеше да отнесе Рейна, която се качваше с Теодрик по стълбището. Ако Тео не я бе прихванал, щеше да падне. Момчето обаче бе тъй развълнувано, че и през ум не му мина да се извини.
— Слава на Всевишния, ето ви най-сетне и вас, господарке! Лордът се чувства доста засегнат, защото не сте го поздравили. Той изплаши лейди Илейн до смърт и…
— Както виждам, теб също — прекъсна го Рейна нетърпеливо. — Нали ти заръчах да поздравиш хората. Предложи ли им нещо освежително? Погрижи ли се за тяхното удобство?
— Аз… мислех, че няма да се забавите толкова и… той е чудовище, господарке. Никога не съм виждал човек, който…
— Глупак такъв! Значи ли това, че досега никой не е обслужил нашите спасители?
— Мислех, че
— Изобщо не съм била горе. Има ранени — трябваше незабавно да се погрижа за тях и… е, все едно. Обер, направо ме вбесяваш. Ще ми се да не ми се мяркаш поне седмица пред очите. Направи нещо де, подай ми ръка! Уморена съм до смърт и заради твоята недосетливост не мога дори да се отбия до стаята си, каквото бе първоначалното ми намерение. Тео, не се хили като ненормален, а ми помогни да се изправя.
— Трябва да признаете, господарке, че рядко сте била така кисела. — Тео се подсмихна, двамата с Обер я подхванаха за ръцете и я затеглиха. Преживяването бе ново, непознато и твърде поучително. — А сега ще се справите ли сама? — попита той, когато преодоляха и последното стъпало.
— Да, и ако продължаваш все така да ми се присмиваш, ще те заточа в кухнята. Отиваш твърде далеч, а не ти е за пръв път. Никак не ми е до шеги. Къде, по дяволите, е отишъл народът?
Погледът й обходи залата. Единствените хора, които я населяваха, бяха мъжете, застанали до камината в отсрещния край.
— Нали ви казах, че е страшилище — обади се Обер.
— Ти използва думата „чудовище“. Да разбирам ли, че този лорд така е наплашил всички, че са се изпокрили в миши дупки?
— Лично не съм видял нищо, тъй като самият аз светкавично си плюх на петите. Все пак ще ви посъветвам да се скриете и вие. Този човек не е нормален, лейди Рейна. Най-добре е да побързате.
— А имам ли сериозни основания да се страхувам? — попита тя.
— Не, той желае само да се увери, че се чувствате добре. Не благоволи да повярва на моите думи. Очевидно храни някакви подозрения, тъй като до този момент все още не сте се появили.
— Като е така, изтичай и съобщи за пристигането ми. Не мога да се движа по-бързо, дори от това да зависи спасението на душата ми. Не и с тази броня на гърба си, която тежи колкото цял кон.
