— Моля ви, господарке… Ако не дойдете с мен, този звяр ще ми извие гръкляна, преди да кажа и гък. Нека идем заедно при него.
Тя въздъхна примирително, но, изпълнена с презрение, не пропусна да забележи, че двамата й „закрилници“ отляво и отдясно поизостанаха на крачка зад нея. Положително щеше да се почувства в по- голяма безопасност, ако я придружаваха нейните госпожици, макар повечето от тях да бяха все още деца.
Смазана от изтощение и с ужасно главоболие, Рейна пристъпи към своя „освободител“. Тъкмо се канеше да направи реверанс — макар и да не й бе съвсем ясно как ще се изправи след него — когато почувства, че неведома сила я издига във въздуха.
— Писна ми вече от всичките тези извъртания, извинения, бавения и оглушки. Не ми ли кажеш тук и сега къде се намира господарката на този замък, ще те пречукам като едното нищо.
Рейна понечи да каже нещо, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Рицарят я държеше във въздуха, а юмрукът му бе сграбчил ризницата точно на равнището на гърдите. Този единствен юмрук я повдигна заедно с проклетите й рицарски доспехи на половин метър от пода и тя се взря право в лицето на мъжа. Погледна бързо надолу и установи, че той не бе стъпил на нищо. Обер го бе нарекъл чудовище. Боже мили, та този тип бе истински великан, колкото висок, толкова и широк; е, не съвсем, но раменете и гърдите му наистина бяха с невъобразими размери. Положението, в което се озова, й предостави отлична възможност да се увери в този факт отблизо. В случая не ставаше дума за човек-тръстика, а за истинска мечка, която освен всичко останало и ръмжеше като звяр.
Рейна не бе единственият човек, временно парализиран от ужас. Теодрик и Обер буквално онемяха от възмущение, виждайки как този изверг се отнася с господарката им. Но де да беше само това! Той дори се осмели да я разтърси във въздуха, когато тя не успя да отговори достатъчно бързо на въпроса му!
Обер възвърна първи разума си, но го изгуби веднага при мисълта, че е единственият, който може да стори нещо в тази ситуация. Вместо да разсее заблудата на гиганта по словесен път, глупчото реши тъкмо в този момент да докаже, че е смелчага. Той скочи върху гърба на великана, но последният го отърси от себе си като някаква досадна катерица. Единственият резултат от този инцидент бе, че гостът залюля Рейна още по-сърдито.
В този миг до слуха й достигна един разумен глас.
— Може би все пак трябва да пуснеш момъка, Ранулф. Убеден съм, че по този начин ще успее да възвърне своя дар слово.
Но човекът, който пръв успя да проговори, бе Теодрик.
— Това е лейди Рейна, господарю. За малко да я удушите.
По дяволите това момче. Не можеше ли да се изрази малко по-деликатно! Великанът бе толкова стъписан от чутото, че просто я изпусна на пода и тя се строполи с трясък в краката му.
Тримата рицари стояха вцепенени около нея като три безсловесни стълба от сол и я зяпаха глупаво. Ако не изпитваше толкова силни болки, щеше сигурно да се разсмее на глас, защото тази ситуация наистина представляваше венецът на един ден, изпълнен с нещастия; а и тя все още не се чувстваше унизена. В момента унижението си оставаше за сметка на пришълците.
— Е, поне ще проверя дали някоя от плочите не е за смяна.
При думите й великанът се смути и лицето му почервеня. Рейна се почувства по-добре, но само до мига, в който опита да стане. Успя единствено да се опре на ръце и колене. Боже милостиви, трябваше да се измъкне от бронята, и то веднага! В тези доспехи изглеждаше неописуемо тромава и недодялана! Веднъж само да се измъкне от тях и незабавно ще ги хвърли в огъня.
В този миг две ръце я подхванаха под мишница и я вдигнаха на крака. Очите й се впериха в огромния гръден кош пред нея. Тя отстъпи няколко крачки назад и едва тогава погледна нагоре, тъй като не желаеше да си изкриви врата. Видяното я изненада.
По-рано тя възприе този мъж като през мъгла, в този миг обаче успя да запечати в съзнанието си всяка черта на лицето му. Златисти вежди, прави и гъсти, малко по-тъмни от светлорусата коса, разпиляна по могъщите му рамене; красиво оформен нос между широките, опалени от слънцето скули; плътни устни над четвъртита брадичка, по която бе набола брада с бронзов цвят. Лицето на този мъж изглеждаше непреклонно, много мъжествено и необичайно хубаво. В този миг забеляза и очите — виолетови очи, които се присвиха и направо я пронизваха. Нима наистина бе възможно мъж да притежава очи с цвета на теменужка?
Ранулф почувства, че гневът отново взема власт над него и този гняв се съсредоточи върху благородната дама, ако тя наистина бе такава, разбира се. Бе я сметнал за мъж, макар и доста нисък. Всъщност нямаше нищо за чудене — безформената ризница стигаше до коленете й, краката й също бяха бронирани, а под металната качулка на ризницата се подаваше само тясна овална част от лицето. Дори веждите и брадичката бяха скрити под шлема, а по ръкавите и ръцете й лепнеше съсирена кръв.
Вярно, че не носеше меч или някакво друго оръжие, но все пак не приличаше никак на жена; единствено гласът й бе нежен и мелодичен. За съжаление дочу този глас твърде късно и не успя да поправи своевременно грешката си. Нещо повече — в нея не се прояви и онази реакция, която предизвикваше винаги при запознанството си с някоя жена. Единственото, което забеляза, бе проблесналото в очите й учудване, но то трая не повече от секунда. Големите й сини очи, бледи като утринно небе, се взираха в него и не издаваха никакво възхищение; просто го гледаха открито, безстрашно и сякаш с известна доза любопитство.
— Благодаря — рече Рейна, когато застана твърдо на краката си.
— Няма нужда да ми благодарите — възрази той пряко волята си. — Аз трябва да ви помоля за извинение. — Прииска му се да дръпне качулката от главата й, за да разбере с кого си има работа — с момиченце или с истинска жена. Не понасяше неясните неща.
В този миг обаче Рейна го изненада, поемайки вината за недоразумението, макар че с основание можеше и да го упрекне.
— Не, милорд, аз съм тази, която трябва да се извини — оказах ви недостоен прием и създадох пълна бъркотия. Всъщност исках само да се преоблека, но после Обер ми съобщи, че, загрижен за моята безопасност, проявявате известно… нетърпение.
Внезапно тъмнокосият мъж, застанал до великана със златистата коса, се разсмя с пълен глас.
— Следователно вие сте били в безопасност и преди да се появите пред погледа на приятеля ми? А сега позволете да ви представя угрижения момък, който в момента безспорно се ругае наум: Ранулф Фиц Хю, както и нашия млад приятел Сърл от Тотнес.
— А вашето име?
— Уолтър дьо Брьот, на вашите услуги.
Тя кимна на всекиго поотделно и изчака великанът да продължи. Той обаче мълчеше, впил мрачен поглед в Уолтър, защото последният бе разкрил смущението му пред непознатата дама.
Вярно, че гостите казаха имената си, но така и не се разбра кои са всъщност. Учтивостта обаче налагаше тя да наруши мълчанието.
— Аз съм Рейна дьо Шампани и ви приветствам с добре дошли в Клайдън. Не може да не сте забелязали, че се появихте точно, когато бе необходимо.
Уолтър реши да пресече последващите благодарствени слова.
— Колко време продължи обсадата?
— Обсада нямаше. Нападнаха ни на зазоряване. Техен съгледвач, който прекара нощта при нас, им е отворил външната порта.
— И вие сте излезли, за да се биете лично, така ли? — Във въпроса на великана се долавяше недвусмислено презрение; Рейна си каза, че е по-добре този мъж да си държи устата затворена.
— Да се бия ли? О, не. Закрилникът ми, сър Уилям, е прикован към леглото и нямаше кой друг да поеме отбраната.
— А вие изпратихте ли някого да доведе помощ?
— Нямахме време — отвърна Рейна необмислено, но — в същия миг пребледня при мисълта, че е постъпила глупаво. Не биваше да издава нищо, преди да узнае какви са намеренията им. Защото не бе изключено от нечестивците да ги е спасил друг нечестивец. Можеше да се закълне, че отговорът й го успокои и той се отпусна.