— Смаян съм, че изобщо изпитвате тревога за мен, милейди.
— Нима мислите, че искам отново да изживея всички мъки, свързани с избора на нов съпруг? — отвърна тя.
— Значи смятате сегашния си съпруг за добър избор, така ли?
— Е, по-скоро ме задоволява.
Той се разсмя гръмогласно.
— Да, понякога думите имат толкова много значения.
Рейна скръцна със зъби.
— Отклонихте се от темата, милорд. Ерик не ми съобщи какво възнамерявате да правите с лейди Луиз.
Той приседна на своята страна на леглото. За миг Рейна се загледа в широкия му, силен гръб — през тялото й премина сладка тръпка, която накара мислите й да се отклонят в съвсем друга посока. Ранулф се облегна на лакти до сами бедрата й и Рейна установи с изненада, че лицето му бе станало извънредно сериозно.
— Вдовицата ще си остане затворена в стаята, докато Сърл оздравее и се ожени за нея — ако, разбира се, все още държи на този брак, след като е опознал нейния коварен характер.
Рейна се вцепени.
— Значи изобщо не сте взели под внимание сър Арнулф, така ли?
— Не. За него съм предвидил Бъркънхем.
— Но това е твърде много! — възкликна тя учудено.
— Защо? Нали сама казахте, че може да му се вярва. Все пак първо ще поговоря с него и чак след това ще го одобря.
— Смятах, че ще дадете Бъркънхем на Уолтър.
— Да, но той не го иска.
— Вярно, така каза, но реших, че се шегува.
Ранулф се усмихна.
— Говореше напълно сериозно. Той знае отлично, че при мен винаги ще има място за него, и то без да го претрупвам с отговорности. Ако го натоваря твърде много, той ще си иде просто у дома, където винаги е добре дошъл и не ще му се налага да върши друго, освен при нужда да води понякога битки.
— В такъв случай защо го изпратихте в Кейф Менър?
Той вдигна рамене.
— За да предотврати евентуалния сблъсък между младоците, ако и двамата пожелаят да спечелят лейди Луиз.
— А ако той самият се бе влюбил в нея?
— Малко вероятно! Защото в последно време Уолтър се интересува твърде много от една от вашите дами. Не сте ли забелязали още?
— Едуина не е никаква дама.
Той се изсмя на пръхтенето, с което тя изрази своето възмущение.
— Не е тя. Интересът му към Едуина се дължи единствено на чисто природни потребности. Все пак един мъж трябва да удовлетвори тези потребности, когато е решил да се жени. Ще одобрите ли, ако се намъкне в леглото на госпожа Флорет?
— Не мога да одобря нито едно от тези действия, щом искате да знаете. Не разбирам защо един мъж да не може да овладее прищевките си за известно време. Щом като Уолтър държи на Флорет — а трябва да ви уверя, че тя ще го приеме с отворени обятия — защо тогава да не почака, докато се оженят? Вие например почакахте. — При тези думи тя го видя да се изчервява за втори път в нейно присъствие. Реакцията му я подлъга да направи заключение, което я нарани дълбоко. — Или може би не сте изчакали?
Той долови болката в нейния глас и я погали по страната.
— Щях ли да бъда толкова нетърпелив след нашата втора сватба, ако бях спал с някоя от вашите женски тук? Трябва да призная обаче, че когато ми хлопнахте вратата под носа, не бях далеч от тази мисъл. А ако сега ми кажете, че помислите са толкова лоши, колкото и делата, направо ще взема да ви напердаша.
Тя се усмихна безпомощно, разбирайки, че той не говори сериозно.
— Не, няма да кажа подобно нещо. Защото в противен случай ще трябва да заклеймим всеки жив мъж на този свят.
— Радвам се, че можете да се държите разумно — похвали я той и отново се изправи.
Ранулф също бе наясно, че в момента тя не се страхува от телесно наказание, но все пак не бе напълно сигурен дали това е добре или зле. Защото как да държиш жената в покорство, ако не се страхува от наказание? Ако някой ден се наложеше да я набие, тя сигурно щеше да се почувства предадена и нямаше да му прости никога. Нещо, което тежеше значително повече и от най-справедливия пердах. В този миг обаче Ранулф се запита защо ли възприема нещата точно по този начин.
— Всичко наред ли е, Ранулф?
— Мислех си за пленниците — навъси се той. Бе объркан от собствените си мисли и реши да смени темата. — Къде ги заведоха?
— В една от кулите. Трябва да ти кажа, че не очаквах да заловите тези мъже.
— Защо?
— Не вярвах, че вашият замисъл ще успее, след като вместо вестоносец изпратихте в Уорхърст писмо, което не носеше вашия личен знак. Само някой кръгъл глупак би се задействал въз основа на такива непълни и несигурни сведения.
— Разчитах на глупостта на кастелана.
— Защо изобщо постъпихте по подобен начин?
— Нямах никакво желание да гледат на мен като на малоумен, в случай, че планът пропадне.
Тя едва успя да прикрие усмивката си, когато чу тези думи, изпълнени със суетност.
— О, много мъдро от ваша страна, милорд!
Той я изгледа мрачно, тъй като долови насмешката.
— Мъдро или не, но всичко премина според замисъла. И понеже изпратих само едно послание без подпис, сега онези в Уорхърст дори не знаят, че съм участвал в гонитбата и разбойниците са пленени от мен.
— Вие не искахте ли всъщност да ги закарате в Уорхърст? Да не би и по този въпрос да сте променили мнението си?
— На първо време да!
— Не се каните да ги обесите собственоръчно, нали?
— Не се вълнувайте чак толкова, милейди. Ако заслужават, ще увиснат на бесилката. Ако обаче сведенията, които получих от тях за Уорхърст, се окажат верни, те ще получат по-меко наказание, а може дори и да ги освободя. Утре вече ще знам как стоят нещата.
— Как може да вярвате на един разбойник — запротестира тя.
— По същия начин разсъждавах и аз, но сведенията на техния главатар за Кейф Менър се оказаха истина.
— И какво са казали тези хора за Уорхърст?
— Ами това, че тъй цененият от вас лорд Ричард е бил тук в продължение на три седмици, че е напуснал Уорхърст с многобройна войска точно в онази сутрин, в която се натъкнах на многобройна група въоръжени мъже, атакуващи замъка Клайдън, и че пак в онази сутрин се е завърнал ранен в своя град. Човекът спомена и други неща, но… Вие смеете ли се? Какво толкова смешно казах?
Рейна се опита да се овладее, но така и не успя да сподави звънкия си смях. Все пак мрачното изражение на Ранулф я накара да спре, макар и не напълно.
— Само не казвайте, че сте повярвали на тази смешна история.
— И защо да е смешна?
— Каква е според вас причината за нападението на Ричард?
— Ами същата, поради която ви бил нападнал и Рошфор.
— За да ме направи своя жена ли? — Тя се усмихна снизходително. — Забравяте, че бях готова да се
