— Баща ви се намира долу в залата и желае да ви види.
По лицето на Ранулф се изписа изненада и за части от секундата сякаш и радост; но Рейна не бе сигурна дали не се е излъгала. Обаче независимо от първата реакция, скоро тя бе изместена от по-тъмни и тревожни чувства.
Ранулф се изправи на крака, но не се облече, а се заразхожда напред-назад из стаята като неспокоен звяр. Нощницата, ушита специално за него, си лежеше непокътната върху раклата, но в момента този факт не занимаваше ума на Рейна. Ранулф бе мъж, за когото срамът вероятно бе непознато чувство и по тази причина нощницата щеше да си остане необлечена. Великолепното му тяло и неговата сурова мъжественост предизвика в Рейна първични трепети. Тя съжали, че спомена за баща му, но вече бе късно. Не й се искаше да го прекъсва, но се налагаше.
— Ще идете ли при него?
— Как, по дяволите, е научил толкова бързо?
Той сякаш не бе чул въпроса й, сякаш не говореше на нея.
— Ако имате предвид сватбата ни, баща ви не знаеше за нея — отвърна тя.
Думите й привлякоха вниманието му.
— Защо тогава е тук?
— Няма никаква загадка, Ранулф. Колата му се е счупила на нашия път, затова е и тук. Джилбърт го доведе при мен и…
— И предположихте, че е той — продължи Ранулф изречението.
— Нищо подобно. Няма място за предположения. Вие обаче не сте ми казали, че е толкова млад и че буквално сте му одрали кожата.
— Да не мислите, че тази прилика ме радва? Нямате представа колко често ме бъркат с него. Срещал съм дори и хора, които така и не пожелаха да повярват, че аз не съм той. Знаете ли какво е да те бъркат с някого, когото ти…
Не пожела да довърши мисълта си и затова Рейна го стори вместо него.
— Презираш? Наистина ли го презирате толкова?
Той не отговори и я погледна мрачно.
— За какво ме търси?
— Може би желае да ви честити? — Лицето му потъмня още повече при тези думи. — Всъщност не знам — добави тя раздразнено. — Защо просто не слезете при него и не го попитате лично?
— Дръжте си по-добре езика зад зъбите, момиче!
Тя примига няколко пъти, а след това нацупи устни. По този начин разговаряше и с Уолтър, но тя вече бе доловила, че това е по-скоро израз на нежност, отколкото на яд.
— Значи не искате да го видите, така ли?
— Точно така. Не искам — избоботи той.
— Твърде жалко — отбеляза тя с безразличие, сякаш въпросът вече е приключен веднъж завинаги. — Защото се надявах да науча като как така той знае толкова много неща за вас.
— Какво искате да кажете?
— Ами сигурно по някакъв начин сте му дали повод да ви нарича с гордост свой син. Само че не ми е ясно как…
— Рейна!
— О, само се пошегувах — извика тя в мига, в който той бавно започна да се приближава към нея. Изправи се на крака и тръгна към вратата. — Трябваше обаче само да го чуете — добави тя, — каква хвалебствена ода ми изпя по ваш адрес, докато все още си мислеше, че съм ви наела на служба. Явно искаше да ме увери, че не съм си хвърлила парите на вятъра. Достави ми голямо удоволствие да разсея заблуждението му. Но трябва да си призная, че в началото се държах извънредно неучтиво с него. Просто не знам как стана така. Но съм убедена, че не ще ви е неприятно да узнаете следното: баща ви е същият като вас — дебелокож и нечувствителен спрямо обидите. Не се засяга от нищо.
— Аха. Е, грешката не е ваша. Защото иначе сте извънредно талантлива, що се отнася до това да захапете някого за гушата.
Тя се подсмихна неуловимо, решавайки, че с думите си той, така да се каже, изразява протест срещу нейната забележка. Пристъпи още по-близо до вратата, преди да се изповяда за последно.
— Все пак за мен той е чужд човек и, сам разбирате, нямах никакво основание да бъда неучтива спрямо него. Затова реших да поправя пропуска си и го поканих да се храни с нас.
Той буквално избухна.
— Какво… какво сте направили?
За нея думите му бяха знак да изчезне по-най бързия начин.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Докато тичаше към стълбите, Рейна притискаше устата си с ръка, за да сподави кискането си. Изражението на Ранулф бе толкова смешно — наполовина изненадан, наполовина разгневен. Всъщност не биваше да нанесе този удар на мъжа си. По-късно той щеше непременно да си отмъсти заради факта, че го бе поставила пред свършен факт. А и нямаше никакви гаранции, че намерението й ще успее. Вярно, Ранулф знаеше, че тя ще приеме охотно баща му, което обаче в никакъв случай не означаваше, че и самият той ще се присъедини към тях. Не беше за вярване, че двамата ще се срещнат ей така и нещата ще се оправят от само себе си. По принцип Рейна не желаеше тъкмо тя да е човекът, който ще изхвърли баща му от дома. Следователно Ранулф трябваше да ми бере грижата.
Рейна се спря на най-горната стълбищна площадка. Трябваше да измисли нещо за пред мъжа относно отсъствието на Ранулф. Не извинение, но може би някоя лъжа? Или да му каже направо истината? На кое ще повярва? Ако наистина познаваше Ранулф, както твърдеше, то тогава сигурно бе наясно какво да очаква от сина си.
Тя се замисли над новоизникналата трудност, когато неочаквано нечия ръка сграбчи рамото й. Рейна се изплаши ужасно, тъй като не чу никакви стъпки, но за миг осъзна на какво се дължи изненадата й: Ранулф стоеше до нея бос. Нещо повече, той бе и чисто гол. Рейна зяпна с широко отворена уста. В никакъв случай не би посмяла да подразни мъжа си, ако не съществуваше възможността да избяга по най-бързия начин. Та нали не бе облечен; следователно нямаше и да я подгони. Да, но ето на, настигна я.
— Да не сте полудели? — попита тя, останала без дъх и страните й се зачервиха от срам — срам, който всъщност трябваше да изпита Ранулф, а не тя. Внезапно пред вътрешния й взор изникна следната сцена: изведнъж отнякъде се появяват поне десет прислужника и прислужнички и те до един стават свидетели на безнравственото поведение на господаря си. — Божке, та вие сте
— Може и да съм гол, но най-вече съм вбесен. Чашата на търпението ми преля — отвърна той заплашително. — Сега вече сте заслужили наказанието, което трябваше да получите доста отдавна.
— Добре, но няма ли все пак преди това се облечете?
Веднага съжали за дръзките си думи. Ако в този миг имаше някой луд, то това бе тя — да вземе да разпалва още повече гнева му! Очакваше още в същия миг Ранулф да я завлече обратно в стаята и да я подложи на телесно наказание. А можеше да стори същото и тук, на стълбището, като я просне върху скута си и я напердаши както той си знае. След последната необмислена забележка тя дори и пред себе си би оправдала действията на своя съпруг.
За нейно щастие обаче той не стори нищо подобно, и то защото не бе забравил първопричината за гнева си.
— А сега, госпожо, изприпквате начаса в залата и оттегляте поканата си. Ясно ли е?
Рейна въздъхна нечуто. Защо бе толкова непримирим? Отговорът й — единствено възможният за нея — щеше да го разгневи още повече.
— Не мога да сторя това, милорд.
— Не можете ли? Но аз не ви моля, скъпа, аз ви заповядвам.
— Знам. — Тя буквално се гърчеше пред погледа му. — Бих ви послушала, но не мога. Въпросът, за който става дума, надхвърля отношенията между вас и баща ви. Да, поканих го и грешката е моя — трябваше да се допитам и до вас. Но така или иначе стореното си остава. Като ваша жена във ваше
