— Не ще посмее да влезе.
Душата на Рейна буквално се загърчи от притеснение. Защото се опасяваше, че словата, който предстоеше да каже, ще влошат положението й още повече.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че го поканих.
Ранулф изръмжа и стана от мястото си. Рейна отскочи изплашена назад. Той не произнесе нито дума, но погледът му изразяваше ясно, че отново си е позволила твърде много.
— Аз… ще го отпратя — рече тя страхливо.
— Не, ще го пуснете да влезе — отвърна той с груб, но овладян глас. — И ще останете тук, докато разговарям с него. Не искам да ви гоня при положение, че трябва да изясним някои въпроси.
Тя се подчини и отвори вратата. За миг й мина през ума да се възползва от случая и да избяга, но в крайна сметка любопитството й надделя. Разчиташе и на още нещо: Ранулф да се сдобри с баща си и да й прости за нейното участие в това сближаване. Всъщност надеждата не бе много голяма, но все пак реши да остане.
— Влезте, милорд — каза младата жена и затвори вратата зад него. — Можете да говорите напълно открито, ако благоволите да не обръщате внимание на моето присъствие. За нещастие не мога да напусна тази стая. Защото в мига, в който разговорът ви приключи, ще трябва да ме накажат.
— Рейна… — обади се Ранулф с предупредителен тон.
— Какво значение има дали ще му кажа или не? — възрази тя с поглед, не предвещаващ нищо добро. — И да знаете, че ще се разкрещя толкова силно, че цял Клайдън ще научи.
— Благодаря за предупреждението — рече Ранулф тихо. — Затова първо ще ви затъкна устата с кърпа.
Хю се прокашля — явно изпитваше неудобство от сцената, на която бе свидетел.
— Ако моментът не е подходящ, аз…
— Няма по-подходящ момент от този за отваряне на стари рани — процеди Ранулф през зъби. — И тъй като явно си решил да видиш как моята кърви, давай направо и приключвай със своята мисия.
— Да не мислиш, че всичко това ми е по-приятно, отколкото на теб — след толкова години да разбера, че баща ми ме е лъгал? Осъзнавам чак сега, че той преднамерено ни е държал разделени — преди да узная за съществуването ти и след това. Когато ти си отишъл в Монфор, той бе все още в разцвета на силите си. Въпреки това обаче точно по това време той ми предаде управлението на цялата си собственост. Бях не по-възрастен, отколкото си ти сега, Ранулф, и нямах представа как се ръководят толкова имоти. Защото до този момент живях с жена си почти изцяло в кралския двор.
Ранулф мълчеше и по лицето му не можеше да се прочете нищо. На Рейна й идеше да го срита, за да наруши това мълчание. Щом като той нямаше какво да попита, то тя бе приготвила няколко въпроса.
— Добре, но защо баща ви е трябвало да прави всичко това?
— Не мога да ви кажа, госпожо. Отговорът на въпроса ви умря с него преди година. Може би е узнал значително по-късно за раждането на Ранулф, знам ли…
— Не — намеси се Ранулф. — Майка ми му се е изповядала и той я е омъжил за селския ковач докато е била още бременна.
— А почти половината от всички бебета по селата умират още в първата или втората година след раждането си — поясни Рейна. — Възможно ли е той да не ви е съобщил за раждането на детето, за да ви спести мъката, в случай че Ранулф не оживее.
— Госпожо, ако аз знаех за съществуването му, той щеше да отрасне и да бъде грижливо възпитан в нашия дом. Аз просто не мога да си обясня защо баща ми го е оставил на крепостните.
— Всемилостиви Боже — прошепна Рейна, припомняйки си друг един случай, в който също бяха дали бебето на семейство крепостни, за да загине от глад. Тя погледна бързо Ранулф и се запита дали в този миг и той не чувства същото като нея, дали не го е обзело подозрението, че и собственият му баща е разчитал той да умре. По-добре изобщо да не се повдига този въпрос, реши тя. Но Хю все още не бе приключил.
— Може да има само една причина, поради която той е скрил от мен фактите. Имах още един син, чиято майка произхождаше от изключително могъщо семейство. Те не ми разрешиха да се оженя за нея, тъй като била вече сгодена, но пък ме принудиха да призная сина й за свой наследник.
— Принудили?
— Поискаха това уверение от мен още при раждането на момчето. Баща ми даде съгласието си, тъй като в противен случай целият им клан щеше да ни обяви война, а по онова време той не можеше да си позволи да води такава война.
— Да, но вие сте били толкова млад още — прекъсна го Рейна. — Сигурно са очаквали от вас да се ожените и да имате законни деца.
— Да, но въпреки всичко бях задължен да се грижа за сина на госпожата. По този начин нейното обкръжение не се ангажираше финансово и между нашите семейства възникна неофициален съюз, факт, който се нравеше много на баща ми. Може би тъкмо по тази причина той е премълчал съществуването на Ранулф както пред мен, така и пред семейството на лейди Ела.
— Ела ли? — Рейна изгледа остро Ранулф. —
Хю не можа да разбере на какво се дължи усмивката й.
— Познавате ли дамата? — попита той Рейна.
— О, не, милорд. Обаче познавам отлично една нейна съименница. — Ранулф изръмжа и усмивката й се стопи. — Това няма нищо общо с нашата тема. Но защо баща ви накрая все пак ви каза за Ранулф?
— През онова лято се завърнах у дома след многогодишно отсъствие. Кралският двор бе в постоянно движение, а жена ми мислеше, че очаква дете. Така че изобщо не се налагаше да поемам отново на път. Междувременно Ранулф дотолкова бе заприличал на мен, че го разпознах още щом го видях.
— Следователно баща ви се е опасявал, че може да откриете сина си сам и че неминуемо ще го заподозрете в непочтеност? Затова ви се е заклел, че и той е изненадан колкото вас, така ли?
— По всяка вероятност имате право.
— Но защо тогава той е направил така, че да не го виждате, и то след като вече сте знаели за съществуването му.
— И по този въпрос мога само да гадая, госпожо. Сигурно не е желаел да възникне връзка помежду ни.
— Поддържате ли връзки с другия си син?
— Не. — Хю изпъшка. — Семейството на Ела го отгледа и той изобщо не ми прилича. Понякога дори се питам дали наистина е мой син. Но въпреки всичко сме по-близки с него, тъй като досега Ранулф никога не ме е допускал до себе си.
— Не можете да го укорите, че е действал по този начин. Ако съм ви разбрала правилно, милорд, това е третият път, когато той изобщо разговаря с вас. През първите девет години от живота си е смятал, че не го искате. Когато пък се е подготвял за рицарското звание, вие нито сте го посещавали, нито пък сте го поканили при себе си. Сам разбирате, че той има основание да се съмнява във вашата искреност. Впрочем, аз също.
Този път и двамата я изгледаха смръщени. Това бе вече лошо. Ранулф не зададе никакви въпроси; тя обаче държеше да чуе всички доводи, които биха могли да подкрепят твърденията на Хю. Ако синът му наистина му е бил толкова мил, както твърдеше, е трябвало да се сближат още преди много време.
— Случайно научих, госпожо, че от няколко години носите отговорност за Клайдън — започна предпазливо Хю. — Можете ли да ми кажете колко пъти през това време сте имали възможност да отпътувате нанякъде за собствено удоволствие?
При тези думи тя поруменя.
— Честно казано, нито веднъж.
— Виждате ли? Аз също. Баща ми не делеше властта с другиго. И когато аз поех върху себе си неговите задължения, не познавах дори хора, на които да се доверя дотолкова, че да им прехвърля поне част от бремето на управлението. Сега си мисля, че баща ми имаше пръст в тази работа, но, разбира се, не съм в състояние да докажа нищо. Знам само, че ме посъветва да не се бъркам в обучението на Ранулф. И при положение, че ме осведомяваха постоянно, пък и бях отрупан с работа… но това, разбира се, не е никакво извинение. Не е бивало да изчаквам толкова и да разчитам, че писмата могат да заместят живата
