връзка.
— Какви писма? — Ранулф наруши внезапно мълчанието си. — Получил съм само две, и то едва след като напуснах Монфор.
— Не, трябва да си получил много писма. Докато пребиваваше в Монфор, ти пишех поне по половин дузина годишно. Аз и не очаквах отговор от теб, защото знаех от собствен опит колко е трудно обучението. Желаех само да знаеш, че не съм те забравил.
На Рейна й идеше да изкрещи, когато видя страданието, изписано по лицето на мъжа си.
— Казах ти, не съм получавал никакви писма — извика Ранулф.
Хю също бе потресен от болката, която изпитваше Ранулф.
— Значи, сигурно баща ми ги е скривал.
— Или лорд Монфор — добави Рейна с тих глас. — Сам казахте, че е бил приятел на баща ви, нали?
Хю не отговори и дори не погледна към нея. Той се отправи към Ранулф и Рейна остана с впечатлението, че буквално е обсебен от желанието да прегърне сина си. Ранулф успя обаче да овладее чувствата си и на лицето му се появи изражение, което не допускаше никакви опити за сближаване.
— Писах ти, Ранулф — повтори Хю. — Кълна ти се. Четири пъти те поканих да дойдеш при мен, но всеки път Монфор ме уведомяваше, че моментът не е подходящ да напускаш школата. Най-вероятно не си чул нищо и за тези покани.
В отговор Ранулф само се загледа пред себе си. Рейна се колебаеше дали да се намеси. По всичко личеше, че Ранулф не вярва напълно на чутото. А и защо да вярва? Той имаше единствено думата на баща си, а той можеше и да го лъжеше. По този начин сдобряването им сякаш се отдалечаваше. Трябваше да се случи нещо, което да помогне на Хю, нещо, което да накара Ранулф да повярва.
— Твърдите, че са ви осведомявали редовно за успехите на Ранулф при Монфор, нали, лорд Хю? Питам се обаче откъде знаете толкова много неща за Ранулф след като той е напуснал Монфор.
За миг тя си помисли, че той ще занемее. Наистина лорд Хю изглеждаше доста объркан и разколебан преди да отговори.
— Имам свой осведомител сред хората на Ранулф.
— Обикновен войник, който може да пише, така ли — вметна насмешливо Ранулф.
— Беше секретарят ми. Задачата, с която го натоварих, не му се понрави много, но му плащам богато заради рисковете на войнишкия живот. Впрочем с времето това ежедневие започнало да му харесва.
— Значи си ме шпионирал, така ли? — обади се отново Ранулф, но някак си не особено учуден от чутото.
— А можех ли по друг начин да разбера как протича животът ти и докъде си стигнал? Писах ти, когато напусна Монфор — сам каза, че си получил тези две писма — но след това изобщо не се обади. Този факт, както и студенината, която прояви при втората ни среща, ме убеди окончателно, че няма да чуя нищо повече за теб.
— Аз бях въплъщението на греха ти, превърнало се в твой образ и подобие. — Горчивината отново избуя в гласа на Ранулф. — Никога не си изпитвал към мен нещо друго освен срам.
— Нищо подобно! — възкликна Хю. — Как мога да се срамувам от един син, който ми прилича толкова много? — Внезапно в гласа му се прокрадна нотка на отчаяние. — Сили небесни, Ранулф, кажи ми какво да сторя, за да те убедя най-сетне, че си ми скъп, че те обичам от все сърце?
Ранулф отново не отговори. Рейна си имаше вече готов отговор, но ако го произнесеше, някой от двамата мъже непременно щеше да й прегризе гръкляна. Само че не бе тя човекът, когото можеше да спре подобна опасност.
— Ами, явно ще трябва да му вкарате тази истина с бой в главата, скъпи ми лорд Хю.
— Госпожо — рече Хю укорително. — Никак не ми помагате.
— Кога съм казвала, че искам да ви помогна? — отвърна тя, повдигайки вежди. — Доколкото си спомням, ви подканих да напуснете Клайдън, за да не причинявате повече мъка на съпруга ми. Вие обаче бяхте този, който не пожела да си тръгне, преди да се изясни въпросът. Вие твърдяхте, че сте обикнали Ранулф още при първата ви среща, фразата, че ако се наложи, ще му вкарате истината дори и с бой в главата, също е ваша, милорд, не моя. Твърде е възможно да прибегнете до това последно средство, ако Ранулф не стигне най-сетне до извода, че не е изключено думите ви да отговарят на истината. Вие какво ще кажете по този въпрос, Ранулф? — смени тя посоката на атаката. — Може ли да му се вярва? Баща му е вече покойник и не може нито да потвърди, нито да отрече. Какво ще кажете обаче за Монфор? Можете да разпитате и секретаря, който в момента се подвизава като ваш войник. Или просто ще приемете думите му за истина, както и любовта, която тъй настойчиво желае да ви даде? Вероятно ще ви е от полза поне да опитате, тъй като ми се струва, че той е единственият човек, когото не можете да победите ей така, без да си мръднете пръста. Защото ще ми бъде много тъжно, ако не успеете да ме накажете, както бяхте обещали.
— Наистина би било жалко. Следователно не разчитайте, че ще се измъкнете — отвърна Ранулф намръщен.
Рейна повдигна равнодушно рамене. Беше отишла толкова далеч, че спокойно можеше да си позволи и следващата дързост.
— Все още не сте отговорили на въпроса ми, Ранулф. Преди обаче да го сторите трябва да обърна вниманието ви върху една подробност, която вероятно ви се е изплъзнала от вниманието. Този мъж тук ви прилича извънредно много и аз говоря не само за външността му. Вашите същности си приличат. Той е вироглав точно като вас. Нещо повече, и двамата се въсите по един и същи начин на едни и същи неща. Питам се тогава дали и чувството ви за чест не е едно и също? На това място искам да подчертая и още нещо: сега ние двамата нямаше да сме съпрузи, ако не ви бях повярвала относно Ротуел.
— Боже милостиви! — възкликна Ранулф. — Това пък какво общо има с нашия разговор тук?
— Има нещо общо с доверието. Не бях и чувала името на Ротуел, но повярвах на думите ви без каквито и да е доказателства от ваша страна. Дължите същото доверие и на баща си, още повече, че много от нещата, които той каза, могат и да се проверят. Защо тогава да ви лъже? И не казахте ли самият вие, че не сте чули и една добра дума от дядо си? Не е нужно човек да е голям умник, Ранулф, за да схване, че поради незнание вие приписвате вината не на истинския виновник. Така че сега не му е времето да проявявате опърничавост. Ако питате мен…
— Никой не ви е питал — извикаха двамата в един глас, и то доста раздразнени.
Рейна се усмихна широко. Бе наистина доволна, че е успяла да изрази ясно гледната си точка.
— Така е, прави сте — обърна се тя и към двамата, — но вижте, аз нямаше да съм сега тук и нямаше да изкажа мнението си, ако не очаквах изпълнението на едно определено наказание. Само че е вярно също така, че нямаше да ме сполети никакво наказание, ако не бях принудила мъжа си да се срещне със своя баща. Е, добре, щом като аз мога да изтърпя болката само и само за да се осъществи тази среща, то и вие бъдете така любезни да изтърпите моето мнение.
— Правилно, изтърпяхме го, но дотук — отсече Ранулф. — А сега напуснете стаята, госпожо.
— Да разбирам ли, че сте решили да ми простите?
— Решил съм, че трябва да се плашите от нощта, която предстои. Гледайте си там задълженията, Рейна. По-късно ще дойда при вас.
Тя го изгледа кисело и се отправи към вратата.
— Знаех си аз, че сте само една вечно намусена мечка. Да видим дали някога отново ще ви направя услуга.
Тя тръшна вратата зад себе си и в стаята настана мълчание. Хю отбягваше погледа на Ранулф, за да не прихне в смях при вида на смаяното му изражение. Ако Ранулф имаше чувство за хумор, добре. Но той наистина не знаеше дали синът му притежава тази черта. И ако младата лейди бе направила някому услуга, то този някой бе той. Не искаше в никакъв случай тя да се кае за извършеното.
— Наистина ли възнамеряваш да я биеш?
— С кое, с тези ръце ли? — изпръхтя Ранулф. — Просто искам да й дам добър урок, а не да я убивам. Освен това в нашия брачен договор е записано, че не бива да вдигам юмруци срещу нея.
— Да, но в разгара на битката условията на брачния договор губят значение.
— Винаги досега силата ми е определяла начина ми на живот. В началото се боях дори да докосна
