— О, така ли? — бе всичко, което можа да каже Ранулф.
— Нещо не е ли наред? — поиска да узнае Хю.
— О, не, не, всичко е в пълен порядък — увери го Рейна. Тя вдигна пълния си бокал и отправи едва доловима усмивка към мъжа си. — А сега искам да вдигна наздравица: за едно ново начало… — Направи кратка пауза и усмивката й изрази дълбоко задоволство. Не бе в състояние да се спре. — … което се нуждаеше единствено от мъ-ъ-ничък тласък.
Хю се засмя тихо, но Ранулф остана сериозен. В този миг отнякъде долетя глас, който накара Рейна и свекър й да подскочат.
— Надявам се, че не преча.
— Това се казва изненада, Ричард — рече Хю, наистина изненадан, и то доста неприятно в конкретния момент. — Мисля, че се познавате добре със сина ми, нали, лейди Рейна?
Рейна така и не успя да отговори, тъй като се задави в мига, в който осъзна съществуващите връзки, след което се закашля неудържимо. Тя се строполи на стола си, но с рязко движение на ръката отблъсна помощта на Ранулф. Не желаеше да я тупа по рамото, за да не падне от стола на земята. За щастие Ранулф все още не бе разбрал истината — че Ричард е неговият брат.
— По-добре ли сте вече? — попитаха Хю и Ричард.
— Да — изхъхри Рейна и постави бокала си на масата. — Не е добро това вино — поясни тя.
Хю кимна и погледна към Ранулф, който обаче почти не проявяваше любопитство. Хю отново се обърна към Ричард:
— Как разбра, че съм поел към Уорхърст?
— Не знаех, че идваш насам — отвърна Ричард. — Бях тръгнал към Лайънсфорд, но реших да изкажа почитанията си на лейди Рейна, тъй като отдавна не съм бил в Клайдън. Нямах представа, че се познавате с дамата, татко.
— До тази сутрин и аз не я познавах. Колата се счупи, иначе и аз нямаше да се спра тук, след като Уорхърст е толкова наблизо.
Рейна не се заслуша в този разговор. Тя наблюдаваше мъжа си и съвсем точно усети мига, който сложи край на неговото неведение. Той седеше до нея на пейката и тя го чу как пое дълбоко въздух, след което го изпусна още по-шумно навън. Очите му се впиха обвинително в нея, но тя само вдигна безпомощно рамене.
Да, виновна беше. Ако бе внимавала повече, когато Джилбърт й представи Хю, щеше вече да знае, че той не е само баща на Ранулф, а и на Ричард и щеше да подготви Ранулф за възможни изненади. Лайънсфорд, това бе името на семейството, с което щеше да се сроди по волята на баща си и тя наистина бе станала член на това семейство, макар и без да го съзнава.
Всичко се бе наредило по извънредно комичен начин, но младата жена все пак не посмя да се засмее. Искаше първо да се омъжи за единия брат, обаче се закачи за другия; и нито тя знаеше фактическото положение на нещата, нито пък братята. А сега мъжът й си мислеше, че е скривала от него този факт и щеше да остане с това впечатление, докато останеха сами и тя не му обяснеше всичко. Не, всъщност защо да изчаква излишно? Та нали вече всички присъстващи бяха членове на едно и също семейство.
— Не е така, както си мислите, Ранулф, и затова престанете да ме гледате с този отровен поглед. Тази сутрин дотолкова се стреснах от вида на баща ви, че изобщо не чух името му. Така е.
— Наистина ли?
— Добре, за какво ми е да крия от вас, че брат ви е вече съсед? Нали бездруго рано или късно щяхте да го научите…
— Може да е било от чиста злоба?
— Аз не съм лейди… — Боже милостиви, за малко щеше да се изпусне и да спомене името „Ан“. Само че нали уж не знаеше нищо за нея; не, не биваше в никакъв случай да злоупотреби с доверието на Уолтър. — Да оставим това — побърза да добави тя. — Ако наистина сте решили, че съм злобна, значи наистина не ме познавате. — Огорчението и разочарованието, които долови в гласа й, му направиха силно впечатление и когато тя понечи да му обърне гръб, я задържа с ръка.
— Съжалявам — рече той грубовато. Рейна осъзна, че мъжът й наистина съжалява, тъй като изглеждаше напълно объркан. — Просто много неща ми се струпаха наведнъж.
Тя разбираше много добре душевното му състояние и се усмихна окуражително.
— Всичко ще се оправи, милорд. — После се приведе към ухото му и прошепна отчетливо: — Правилното решение е да се вземат нещата в собствените ръце и да се овладеят — просто ти самият да ги ръководиш!
При тези думи той я изгледа стреснат, а тя продължи:
— А сега се отпуснете. Този път бедите няма да се струпат върху вашата глава.
Рейна се обърна към двамата мъже, които все още стояха прави. Разговорът им бе приключил, но дали бяха дочули последните й думи тя не знаеше. Във всеки случай Ричард изглеждаше обезпокоен.
Той бе с около петнадесет сантиметра по-нисък от баща си, с вълниста кестенява коса и сиви очи, които обикновено гледаха весело и дружелюбно. Но в този момент те излъчваха всичко друго, само не и чувство за хумор. Хю бе напълно прав — Ричард не му приличаше никак. Впрочем в този факт нямаше нищо учудващо. Учудваща бе по-скоро приликата между Хю и Ранулф и Ричард сигурно я бе забелязал. Преди време бе споменал пред Рейна, че има братовчеди и чичовци, които не е срещал никога. Ако в първия миг е сметнал Ранулф за един от тях и след това бе дочул обяснението й, смайването му ставаше разбираемо. А ако не бе чул нищо, явно в душата му все пак се бе загнездило някакво неясно подозрение.
— Е, лорд Хю, баща ви наистина е успял отлично да скрие от роднините на Ричард съществуването на Ранулф. Но ще се съгласите все пак с мен, че е крайно време да снемем булото от тази тайна. Как предпочитате, вие ли ще представите синовете си един на друг или да го сторя аз?
Може и да е хранел някакви подозрения, но потвърждението им потресе Ричард до такава степен, че той се строполи върху един от столовете като отсечено дърво. Хю и Ранулф изгледаха Рейна недоволно, тъй като им се струваше, че разкритието идва малко прибързано, но този път Рейна реши да пренебрегне чувствата им. Интересуваше се повече от реакцията на Ричард, която изразяваше не само удивление, но и силен страх. Всъщност защо страх, запита се тя. Та той бе наследник на Хю — нима се опасяваше, че баща му ще промени волята си? Може би. Особено, ако си мислеше, че баща му едва-що е разбрал за съществуването на Ранулф.
— Вие наистина не сте знаели този факт, нали, Ричард? — попита тя с тон, по-благ от обичайното, тъй като макар и с малко закъснение, все пак си спомни, че с този човек са били приятели.
— Не — отговори той и погледна към баща си. — А ти знаеше ли?
— От много години — призна Хю.
— И никога ли не ти е минавало през ума да ме осведомиш? Не се ли досети, че може би ще е интересно да узная, че си имаш още един извънбрачен син, който при това е и по-възрастен от мен?
Рейна се изплаши от невъздържания тон, с който бе отправено обвинението към Хю — просто не можеше да познае своя приятел. На Ранулф инцидентът не направи особено впечатление, но, разбира се, той не познаваше симпатичния, остроумен и светски Ричард. Хю също не се учуди особено много — очевидно е бил свидетел на не един и два подобни изблици. Рейна обаче не бе виждала Ричард такъв. Очевидно думите на разбойника бяха чиста монета — Ричард се оказа чистокръвен двуличник.
— Не е имало никаква причина да ти го казвам — поясни Хю. — Множество нещастни недоразумения доведоха дотам, че през всичките тези години за Ранулф аз съм бил чужденец.
— А сега вече не си чужденец, така ли? — попита Ричард.
— Е, за щастие, вече не — отвърна Хю, след което добави остро: — Твоето объркване е естествено, но напълно излишно, Ричард. Тъй като този факт не променя с нищо твоя дял от наследството. Другояче ще стоят обаче за теб нещата, след като чуеш онова, което възнамерявах да ти съобщя в Уорхърст. Защото ти имаш не само брат, а и сестра, Елизабет, която жена ми роди преди месец.
Чувайки тази вест, Ричард пребледня като смъртник. Рейна погледна бързо към Ранулф и установи, че той не е изненадан от вестта. Следователно Хю го бе осведомил. Освен това този факт не го вълнуваше толкова, колкото Ричард, тъй като ставаше въпрос за Лайънсфорд. Имоти с подобни размери винаги предизвикваха тежки проблеми и стълкновения между наследниците.
Но Хю все още не бе приключил.
