от тук.“ Само че се съмнявам дали ще успеете да го сторите, мила.
— Чумата да ви тръшне дано — изсъска тя, знаейки чудесно, че няма право да изхвърли Хю без разрешението на Ранулф. Сега вече той нямаше да й разреши. — Предупреждавам ви, лорд Хю, ако нараните още повече съпруга ми с думи и дела, кълна се, ще намеря начин да унищожа вас, дома ви и хората, които обичате.
— А ако все пак съпругът ви е човекът, когото обичам най-много на този свят?
— Не успяхте да убедите него, та мене ли? Защо да ви вярвам?
— Защото казах истината. Да, обичам го. Обикнах го още в мига, в който застана пред мен и ме погледна със собствените ми очи. Преди да си тръгна, той ще го научи, та ако ще да му вкарам тази истина и с бой в главата.
С тези думи той остави Рейна да се люшка между съмненията и пълното объркване. Тя не знаеше какво точно да стори. Да се намеси ли? Или да остави лорд Хю да поговори с Ранулф? Бащата сигурно щеше да се опита да убеди сина в своята искреност. Но дали бе наистина искрен? И дали — дори Хю да лъжеше — Ранулф нямаше да му повярва и да смекчи натрупаните през годините горчивина и озлобление? Да му вкара истината с бой в главата — Рейна се усмихна. Наистина, лорд Хю бе може би единственият човек на земята, който бе в състояние да се справи с Ранулф.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Змиорката в ароматичния билков сос бе все още топла; същото се отнасяше както за заешкото, така и за пилето с пиниеви семена. Ранулф изобщо не побутваше храната си, а и Хю не се присягаше. Рейна обикновено не се влияеше от моментните си настроения и похапваше здраво, но този път се съобрази с двамата мъже, седнали от двете й страни, и само отпиваше по глътка вино от чашата си.
В сравнение с предишни събирания сегашното протичаше мълчаливо. Нямаше го Уолтър, за да разведрява присъстващите със своето остроумие. Дамите на Рейна разговаряха тихичко помежду си, но дори и те бяха обзети от царящата атмосфера на потиснатост. Слугите изпълняваха безупречно задълженията си, тъй като и те усещаха напрежението, тегнещо във въздуха.
За зла участ обаче мислите на Ранулф не бяха насочени единствено към баща му; като че ли бе запазил част от тях и за съпругата си. Той се изправи от мястото си, подхвана Рейна за лакътя и по този начин я принуди да стане. Без да каже и дума на баща си, той отведе жена си от трапезата и двамата поеха към стълбището. Тя промълви изплашено:
— Какво сте намислили, милорд?
— Трябва да се поразсея, госпожо, преди да се взривя отвътре.
Първото, което й мина през ума, бе, че я води да се любят по никое време.
— Не сега! — възкликна тя.
— Точно сега му е времето. Не искам да се страхувате от настъпващата нощ. Да не сте си помислили случайно, че съм забравил обещанието си?
Обещание? Страх? Боже милостиви, та той имаше предвид наказанието, а не любов. Пред вътрешния й взор преминаха сцени на кошмарни страдания. Набиеше ли я сега, когато явно се нуждаеше от отдушник за натрупаното в душата му безпокойство и напрежение, върху й щеше да се стовари цялата мусила и енергия и щеше да я заболи много. Успееше ли обаче да сдобри двамата мъже, може би той щеше да поомекне и наказанието нямаше да бъде толкова жестоко. А можеше да се отърве и само с някоя и друга ругатня.
Тя погледна назад към масата и с едва забележим жест даде знак на лорд Хю да ги последва. За нейно щастие в този момент погледът му бе отправен към тях и тя го видя да се изправя от мястото си. Лицето му обаче изразяваше несигурност. Проклятие, помисли си тя, нима си е спомнил за словата, които му наговори, преди да седнат на трапезата? Защото той бе този, който не пожела да си тръгне, преди да изясни всички въпроси с Ранулф. Дали не съобразяваше, че моментът не е подходящ и трябва да потърси друго време за разговор със сина си?
Докато се усети, Рейна бе издърпана нагоре по стълбите и вече не бе твърде убедена, че ще успее да си издейства помилване. Стомахът й се превърна на някаква твърда топка и това бе тъкмо онзи страх, за който спомена Ранулф. Младата жена не държеше никак да се сблъска с десницата му, та нали до този момент тя бе тъй нежна към нея. Естествено заслужаваше някакво наказание. Преднамерено бе предизвикала гнева на Ранулф и го принуди да се срещне с баща си. Но до този миг не вярваше, че ще й стори нещо. Нали все я заплашваше, но до бой така и не бе стигнал.
Пусна ръката й чак в спалнята, и то само за да затвори вратата и да спусне резето. Ужасът достигна своя предел. Здравият разум й подсказваше, че всичко ще отмине бързо; нали децата издържаха, значи и тя може. Проклет да е здравият разум, мина й през ума.
— Ранулф, не можем ли първо да поговорим?
— Не — отсече той, отиде до леглото, седна на ръба и потупа мястото до себе си. — Седнете, госпожо, и повдигнете полите си.
Рейна пребледня.
— Значи искате и да ме унижите, така ли?
— Унижението е най-важната част от урока, който ще получите. Телесните страдания отшумяват бързо, но за унижението ще си спомняте още дълго време, нали?
— Ще си спомня също, че сте изпитали и огромно удоволствие — просъска тя.
— Ни най-малко, милейди. Това наказание ми е точно толкова неприятно, колкото и на вас. Само че вие се оказахте малко по-опърничава от необходимото. А сега елате тук. — Тя продължи да стои като вкопана в пода. — Защото ако дойда аз…
Стигна до Ранулф и с отчаян жест обви ръце около врата му.
— Ранулф, казахте, че ви е необходимо да се разсеете. По-добре ме любете, вместо да ме наказвате.
Очите му припламнаха за миг, но той стисна здраво устни и неумолимо отмахна ръцете й от раменете си.
— Съгласен съм… след това.
Този път припламнаха нейните очи, но по съвсем друг начин.
— Проклет да сте! Ако после ме докоснете, няма да ви простя никога!
— Думите ви означават ли, че за сметка на това ще ми простите урока, който сте си заслужили?
Той беше прав, а тя — не. Разбира се, че щеше да му прости, но не искаше да го признае пред него.
— Трябва ли точно сега да ме накажете! — възкликна тя. — Сега, когато сте толкова ядосан. Отложете го за някой друг път.
— Вече не ви се сърдя — поясни той търпеливо. — Дори разбирам защо сте го направили. — Внезапно обаче тонът му се изостри и тя осъзна, че е загубена. — Само че, госпожо, няма да разреша никому да действа зад гърба ми. Време е да си получите заслуженото.
Тя реши, че в този момент сълзите едва ли ще й помогнат. Мъжът й бе варварин, който не се впечатлява от женски сълзи.
— А ако обещая да се превърна точно в онази скучна, мълчалива, превита женица, за която очевидно си мечтаете? Никога вече не ще ви давам повод да ме наречете „малък генерал“. Моето предложение удовлетворява ли ви?
Явно, че не, съдейки по мрачното му изражение. Исусе, какво толкова каза, с какво предизвика гнева му? Но тя така и не получи отговор на въпросите си. Защото помилването, на което разчиташе, дойде заедно с едно почукване на вратата.
Тя въздъхна с облекчение.
— Ах, сигурно е баща ви. И ще кажа само, че идва точно навреме.
Лицето на Ранулф помръкна още повече.
