Златокосият великан

омъжена за човек, който се казваше Фиц Хю?

— Господа, предлагам ви да скрепите близостта си на трапезата. Така и така закъсняхме с храната заради мързела на някои хора.

Ранулф не закъсня да отвърна на удара.

— Така ли му казват днес на плътското удоволствие, госпожо?

Рейна вече се бе извърнала, за да се отдалечи, но в този миг се извъртя рязко, изфуча като разгневена котка и на страните й избиха две яркочервени петна. Искаше да каже нещо, но от гърлото й се изтръгна само някакъв хрип и тя сключи устни. В леденосините й очи обаче можеше да се прочете какво ли не и Ранулф осъзна, че последната дума все още не е казана. Случеше ли се някой път да види вътрешностите си разпилени по пода, щеше да знае със сигурност, че Рейна си е отмъстила за понесеното унижение.

За момента обаче бе успял да й затвори устата, което само по себе си представляваше голямо постижение. Тя впи в него поглед, наподобяващ смъртоносна анатема, след което побърза да остави Ранулф насаме с баща му, който явно се чувстваше доста неудобно от размяната на удари, на която бе станал свидетел.

— Това беше… — започна той предпазливо, но промени намерението си. — Е, нека поговорим за нещо друго.

— Защо? Кажи какво мислиш — каза Ранулф със съвсем спокоен тон. — И аз смятам да сторя същото.

Хю разбра намека.

— Много добре. Държането ти не бе държане на рицар. Та тя е твоя жена все пак.

— Точно така — моя жена, а ти нямаш право да даваш преценки за отношенията между нея и мен, след като не знаеш какво ги е предхождало. Достатъчно е само да кажа, че заслужава много повече и тя го знае. Защото в противен случай щеше да ме разкъса на парчето с острото си езиче. Струва ми се, че и ти изпита нещичко от нейния нрав на свой гръб, така че знаеш какво имам предвид.

— А, бях забравил — призна Хю. — Обаче наистина не си поплюва.

— Тя смята, че си дебелокож и не си забелязал нищо.

Сега бе ред на Хю да се засмее.

— О, не, в никакъв случай. Бях направо очарован от нея. Много е освежително да срещнеш жена, която не се впечатлява от положението ми в обществото, не се плаши от размерите ми, нито пък се поддава на ласкателни усмивки. Такова чудо досега не ми се бе случвало.

— Въздействието ти върху жените не е намаляло никак, стари ми господине, ако наистина се страхуваш от това. Например когато се запознахме с Рейна, тя по същия начин не прояви никакво вълнение.

— Мисля, че не си разбрал точно какво искам да подчертая. Дамата може да е и истинска Ксантипа, обаче един рицар не бива в никакъв случай да й се подиграва или пък да я обижда, а още по-малко пък пред други хора.

— А отново ли ще си говорим за рицарски добродетели? — рече Ранулф с презрителен тон. — Нима дори за миг ти е минавало през ум, че е възможно тези добродетели да се изучат при Монфор?

Хю се изчерви целият.

— Не съм ли ти казал още? Не знаех що за човек е Монфор — поне до мига, в който се срещнах с него, когато ти се обучаваше там. Баща ми уреди мястото при него — те бяха стари приятели. Получих уверението, че са те приели сърдечно и че ще получиш възможно най-доброто обучение. През цялото време ме осведомяваха за твоите забележителни успехи. Затова и не се учудих особено, когато, едва шестнадесетгодишен, ти заслужи рицарските шпори. Аз например ги получих чак на деветнадесет години. Успехите ти направиха впечатление дори и на баща ми.

— Да не мислиш, че съм се интересувал какво е било мнението на този възрастен човек за мен? — Ранулф не бе в състояние повече да прикрие огорчението си. — През всичките тези години, в които посещаваше селото, за да провери как се развивам, той така и не намери време да ми каже една добра дума. Дори и когато…

— Какви ги говориш? — прекъсна го остро Хю.

— Не съм искал кой знае колко много от него — една добра дума, един мил поглед. Много ли е било нахално от моя страна?

— Милостиви Боже, какво говориш, Ранулф? Та той не е знаел нищо. Самият аз не знаех, че те има. Той ми разказа за теб, когато ти беше на девет години и ми се закле, че току-що е разбрал за твоето съществуване.

Ранулф го слушаше занемял и в един миг се почувства така, сякаш разпарят корема му и червата му блъвват навън. Възможно ли бе това да е първопричината за дълбокото му огорчение и ожесточение към баща му, човек, който го е презирали дори не е признавал съществуването му през първите пет години от неговия живот? Никога не му бе идвало на ум, че баща му може и изобщо да не знае, че го има на този свят. Да, но нали дядо му знаеше?

— Лъгал е — рече Ранулф, останал почти без глас.

— Това не е възможно! — отвърна Хю.

— Добре. — Ранулф въздъхна. Душата му бе буквално разкъсана на две от чутото, но, странно, не изпитваше никаква болка. — В такъв случай аз съм излъгал.

Лицето на Хю се изкриви и по него премина сянка на страдание. Ранулф го наблюдаваше потресен.

— Не, знам, че ти не лъжеш. Исусе Христе, сега разбирам защо си се държал толкова хладно и равнодушно в деня, когато се срещнахме за пръв път. Баща ми каза, че това било нещо съвсем естествено, тъй като до този момент и ти не си знаел за моето съществуване. Смяташе, че ти е нужно време, за да свикнеш с тази мисъл.

— Следващите седем години бяха предостатъчно време; още повече, че изобщо не се е и налагало да свиквам с каквото и да било. Защото аз още от самото начало много добре знаех кой е моят баща. Както знаех и че той не иска да ми признае за свой син.

Обвинението, вложено тези думи, накара Хю да пребледнее.

— Значи, това си си мислел през цялото време?

— А какво друго? Живеех върху твоята земя, в твоето село. Всички знаеха, че съм твой извънбрачен син, и то още преди лицето и ръстът ми да го докажат недвусмислено.

Рейна чу достатъчно, дори предостатъчно от разговора. Беше се върнала, за да покани двамата на трапезата, преди храната да е изстинала. Но се заслуша, тъй като разбра, че баща и син са се оплели твърде дълбоко в болезнените си спомени и не забелязват нито нея, нито когото и да било друг около себе си. Не бе в състояние да слуша повече и й се стори, че и Ранулф се чувства по сходен начин. Лицето му бе сгърчено от страданието, от гласа му, очите, думите струеше ужасът на едно самотно, трагично детство, лишено от топлина. В този миг душата му бе изпълнена с болка и Рейна я почувства почти осезаемо. Заля я омраза, омраза към страданието и към бащата, виновен за всичко.

Осъзна, че не е в състояние да изличи болката от мъжа си, но пък може да отстрани от него по-голямото зло.

— Ранулф, ако случайно не сте забелязали, залата е пълна с хора, които умират от глад в очакване най-сетне да заемете мястото си на трапезата.

Мъжът й я удостои със сърдит поглед, но намесата й в разговора им даде резултат. Ранулф кимна рязко и се насочи към подиума. В мига обаче, в който Хю понечи да го последва, Рейна го спря с едно движение на ръката си. Не я разколебаха дори и виолетовите му очи, излъчващи почти същото страдание като това на сина му.

— Бях решила да поправя по някакъв начин грубостта, която проявих към вас в началото — започна тя с тих, но въпреки всичко пламенен глас. — Осъзнах обаче, че не мога да го сторя след онова, което чух. Настоявам незабавно да напуснете Клайдън.

Той сякаш не се изненада много от нейната заповед, но и не й се подчини.

— Този въпрос трябва първо да се изясни, госпожо.

— Отказвате да си тръгнете, така ли? — възкликна тя, невярваща на ушите си.

Той се усмихна едва-едва.

— Мисля, че преди малко казахте: „Ако не искате да остана, ще ви се наложи да ме извлечете насила