минали събития, които нямаха нищо общо с нея. А може би Ранулф щеше дори да се зарадва, че вижда баща си. Не, в никакъв случай не бива да го прогонва, преди Ранулф да изясни отношението си към своя баща. Държа се отвратително спрямо човек, когото изобщо не познава. Как ли се казваше той? Попиташе ли го сега за името му, със сигурност щеше да го обиди отново.
— Трябва да ви се извиня за…
— Не — прекъсна я той, все още усмихнат. — Харесва ми маниерът ви, госпожо. Вашия темперамент е необходим за човек като сина ми; знаете, че понякога е доста неприятен и се държи заплашително. Ако жена му не гори и не пламти, той сигурно ще я смачка бързо.
Рейна отново си зададе въпроса откъде черпи сведенията си този човек, след като никога не е общувал със сина си. Все пак реши да не задава въпроси. Най-добре веднага да се оттегли, за да не надмине с непредпазливи слова и досегашната си неучтивост. Само че все пак се налагаше да вземе отношение към последните му думи.
— Ранулф не е чак толкова застрашителен, колкото изглежда на пръв поглед. Просто човек трябва да свикне с избухливостта му. Но вие сигурно най-добре познавате тази негова черта… — Тя спря внезапно, изплашена от думите си и от скритата в тях насмешка, като се надяваше, че мъжът не ги е забелязал. — Настанете се удобно, господине. — Тя посочи пейката до огъня, разположена на известно разстояние от забързаните слуги, които сервираха на масите. — Скоро ще се храним и ще се радваме да споделите трапезата ни. — Поканата й бе съвсем искрена, макар че не знаеше точно каква ще бъде реакцията на Ранулф, когато види баща си. — А сега ме извинете, моля. Отивам да извикам съпруга си.
Не му остави време за отговор и бързо си тръгна като междувременно нареди на един прислужник да сервира вино на госта. Чувстваше се объркана и малко изплашена, а същевременно бе и ядосана от държанието на мъжа. Човек можеше едва ли не да си помисли, че Ранулф е любимият му син, и то при положение, че на практика дори не го бе признал. А може би искаше да заграби част от имуществото на Ранулф? Наистина, така можеше да се обясни възхищението му от факта, че Ранулф е станал господар на Клайдън, но не и гордостта от този син, проличала, когато все още предполагаше, че Рейна го е наела на служба.
Рейна просто не знаеше как да тълкува държането му. Не бе изключено Ранулф да не й е съобщил всички факти; само че огорчението от баща му бе съвсем безспорно. Тъкмо това огорчение я накара да възненавиди и тя този безсърдечен баща. Независимо дали всички подробности й бяха известни или не, все пак Ранулф явно имаше пълното основание да не обича този човек.
Разсъждавайки за ожесточеността на Ранулф спрямо баща му, я обзе още по-силен страх. Почувства неудобство пред този мъж и дори го приветства като скъп гост. Това бе грешка. А ако Ранулф откажеше да го приеме или — което бе още по-лошо — поискаше от него да си тръгне незабавно, тя щеше да се почувства дваж по-засрамена. Защото да дадеш някому гостоприемство бе равностойно на предложение за мир. Не можеше току така да прогониш някого, комуто вече си оказал гостоприемство; освен ако гостът с думи и дела не смути мира в дома ти, разбира се.
Но всички тези разсъждения се изпариха от главата й в мига, в който съзря Ранулф все още да лежи в леглото. Тя незабавно се зае да открие признаците на някакво заболяване. Такива нямаше, но той сигурно бе заболял от нещо. Защото в противен случай щеше вече да е на крака — нали желаеше непременно да изпрати някого от своите хора в Уорхърст, за да разпита гражданите? Рейна започна сериозно да се упреква, че не е проверила по-рано състоянието на мъжа си.
— Трябваше да изпратите някого да ме повика. — Деловитият й тон влезе в ярко противоречие с нежното движение, с което опипа челото и врата на мъжа си. — Не горите — продължи тя със загрижено изражение на лицето. — Къде ви боли?
За миг Ранулф я изгледа смаян, след което отговори:
— Не е там. По-надолу.
Погледът й се спря на стомаха му, който не бе покрит с ленената завивка и съвсем леко положи пръсти върху това място. Мускулите му се стегнаха — признак, че изпитва болка. Рейна се изплаши, тъй като положението му бе по-тежко, отколкото очакваше.
Гърлото й се сви от страх.
— Тук ли е? — прошепна тя.
— Не, по-надолу — изхриптя той.
Погледът й се насочи в указаната посока, после в очите й проблесна подозрение и най-накрая вдигна глава към него.
— Там, така ли? И какво толкова ви боли на това място?
— Ами-и, появила се е някаква извънредно болезнена подутина.
— О-о-о!
— Защо? Какво има? — Той се усмихна широко и весело.
— Проклет да сте, Ранулф! Помислих си, че сте сериозно заболял. Ако само още веднъж ме изплашите така… — В този миг изпита огромна потребност да го удари и понеже той не спираше да се хили насреща й, тя не успя да се противопостави на порива си.
— Ох!
— Така ви се пада — възкликна тя. — А сега трябва да решим един въпрос.
Той заразтърка рамото си, сякаш наистина го боли.
— Да, обаче първо трябваше да решим един друг въпрос — рече с жален глас.
— Вашето чувство за хумор се нуждае от смазване. Добре, а сега ми кажете истинската причина, поради която все още се излежавате. Скоро ли се събудихте?
Той поклати глава.
— Упражнявам търпението си, генерале. Просто ви очаквах да дойдете и да ме накажете заради мързела ми.
— Хайде, поне веднъж се дръжте сериозно.
— О, аз съм напълно сериозен. Нима предпочитахте да сляза долу и да ви довлека тук в леглото? Няма ли в такъв случай дамите ви стреснато и вкупом да набърчат чела и извият вежди?
За разлика от предположението му тя сви сърдито своите си вежди.
— Вие… вие не бихте постъпили тъй грубо с мен… — Но дяволитият му поглед, както и собственият й опит подсказваха тъкмо обратното. — Трябва ли да ви благодаря?
— Не би било лошо. — Той се позасмя тихо. — Когато не ми откъсвате главата, вие се скривате зад насмешката. В този случай обаче може би се налага наистина да ми благодарите, генерале. Защото едва ли всякога ще бъда толкова внимателен с вас. Някой ден със сигурност не ще имам време да ви чакам и…
— Да, и тогава ще ме сврете в някое тъмно ъгълче, нали?
За наказание той я притегли към себе си.
— Така е. Всяко място става за целта, макар че все пак предпочитам това меко легло.
— Тук по-добре ли е, отколкото върху горската пръст?
— Много, много по-добре.
Тя реши да не се усмихва, но не можеше да се сърди сериозно, когато мъжът й е в такова ведро настроение. По-рано не предполагаше, че в този груб великан се крие такава игрива жилка, но с времето тази негова черта започна да й доставя удоволствие. Сега тя бе на път да откликне на любовния му порив, нещо, което в бъдеще щеше да й създаде проблеми. Желаеше да се наслаждава на любовта му докато той все още я желае… но не и в този миг.
Ранулф нежно и внимателно я зацелува по врата, но тя намери сили в себе си да се противопостави на изкушението и извика:
— Ранулф, друг път. Сега не може.
Той обаче не спря, а и ръцете му се заеха усърдно за работа.
— Ранулф… исках да… да ви кажа нещо… долу има човек… който… Ранулф! — Тя простена в мига, в който той захапа леко ухото й. — Добре, нека почака. — После обаче въздъхна наново. — Не, той не бива да чака. Ранулф, вашият баща е тук.
При тези думи той застина, без да издаде нито звук. После обаче се облегна назад и я загледа втренчено.
— Моят какво?
