омъжа за него.
— Не, нищо не забравям. Само че, кажете ми, Рейна, бяха ли му известни вашите намерения?
Неговият въпрос я отрезви и тя се разсърди на задоволството, изписано по лицето му.
— Независимо дали е знаел или не, вие никога не ще ме убедите, че Ричард е смятал да ми стори зло. Вие не го познавате, Ранулф. Той е най-забавният, най-милият…
— Наистина ли? — прекъсна я мъжът й със саркастична усмивка. — Много ли сте сигурна? Ами ако се окаже, че се е държал съвсем другояче в своето малко кралство? Виждали ли сте го в Уорхърст? Известно ли ви е как се отнася към своите хора и как те към него? — След това той й доразказа онова, което бе научил от разбойника и най-накрая попита: — А какво ще стане, ако поне малка част от всичко това се окаже истина?
— Само защото го твърди някакъв разбойник ли? — надсмя му се тя. — Естествено, че ще ви каже истината за Кейф Менър, след като иска да остане невредим. И тъй като поведението му се е увенчало с успех, той е решил да си измисли още една приказка за несправедливостите, на които е бил изложен, надявайки се по този начин да се докопа до свободата си. Хитър момък, няма що. Само че вие не ще успеете да ме убедите, че Ричард е лош човек. Освен това разбирам защо вярвате на всичките тези безсмислици. — Тя не му даде никаква възможност да я прекъсне, а продължи разгорещено:
— По същата причина; поради която с такава наслада унижихте и лорд Джон. Вие очевидно желаете да ви бъда благодарна до гроб, загдето съм се омъжила за вас, а не за другиго. Така е, благодарна съм ви. Затова наистина не е необходимо да…
Той сложи най-внезапно край на тази тирада като се претърколи и се озова върху тялото й. Сложи пръст на нейните устни и се ухили безочливо.
— Не си струва да се ядосвате чак толкова госпожо. Не съм казал, че вярвам на този човек; казах само, че ще проверя истинността на думите му. Щом като твърдите, че вашият Ричард е светец, добре, ще сметна, че наистина е такъв. Поне докато получа някакви доказателства за противното. Сега обаче предлагам да се съсредоточим върху въпроса за благодарността, която изпитвате към мен, както сама признахте току-що. Същата тази благодарност включва ли в себе си възможността да сториш благодеяние спрямо ближния си?
Рейна, разбира се, веднага разбра какво изразяват мислите и погледите му, но не изрече нито дума на несъгласие. Гърдите й се изпънаха, а страните буквално пламнаха. И когато погледът му потърси нейния, тя потъна в него като в дълбоко, дълбоко море.
Останала без дъх, тя зачака устните му да изиграят своя магически танц, но остана изненадана — погледът му не се отместваше от нея. Просто той плъзна ръце към гърдите й и ги затули в шепи. Пръстите му бяха топли, нежни и безкрайно възбуждащи; те се заиграха със зърната, твърди и големи, след което внезапно притиснаха гърдите още по-здраво. Рейна се изплаши, но ръцете на Ранулф отпуснаха хватката и по тялото на младата жена се разля нова, още по-силна тръпка на наслада.
Ранулф все още я наблюдаваше. Той се заслуша в тежкото й, мъчително дишане и накрая прошепна:
— Причинявам ли ви болка?
— Не.
— А ще ми кажете ли, ако ви заболи?
— Исусе Христе, отново ли започвате?
Ранулф се разсмя, след което прокара език по устните й. И в следващия един час Рейна го дари с онези благодеяния, които той пожела да получи от нея — за удоволствие и на двамата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Рейна видя великана да пресича залата, но така и не повярва на очите си — та тя знаеше прекрасно, че в този миг Ранулф е все още в леглото. Неговите „няколко часа“ сън се проточиха през цялата нощ и цялата сутрин. Рейна тъкмо идваше от кухнята, където се разпореди да сервират обяда в по-късен час.
Но ако мъжът, който идваше насреща й, не бе нейният съпруг, следователно на този свят съществуваше и втори човек с неговия ръст, нещо, което до този момент тя не смяташе за възможно. Видя лицето и златната грива на великана едва след като той сне шапката си и се приближи. Джилбърт сигурно го бе представил, преди да изчезне, но в объркването си Рейна не разбра нито дума. Златиста коса и златиста кожа, тъмновиолетови очи и същото лице — лицето на Ранулф. Но този мъж все пак не бе Ранулф. Може би негов брат? Не, нали той бе казал, че брат му е по-млад от него. Мъжът пред нея бе по-възрастен, макар и не много. Всъщност не изглеждаше достатъчно възрастен, за да бъде баща на Ранулф, но очевидно друго тълкувание не съществуваше. Само че този мъж не бе любещ баща — Рейна си спомни съвсем точно разказа на Ранулф.
— Всичко е наред, лейди Рейна. Случва ми се често, когато се запознавам с жени.
Вероятно не казваше тази фраза за първи път. Защото дамите явно губеха ума и дума при вида му. Но този път той се заблуждаваше относно причините за нейното сепване. Все пак не всеки ден човек можеше да се изправи лице в лице с по-възрастния двойник на собствения си съпруг.
— Нима сте дошли да видите Ранулф?
— Ранулф ли? — Сега бе негов ред да се смути, но той се овладя бързо и се усмихна разбиращо. — Затова значи се изненадахте толкова! Приликата помежду ни е изключителна, нали?
— Да, наистина. — Все още не можеше да повярва, че двама души на различна възраст могат да си приличат толкова много.
— Но аз не знаех, че Ранулф се върти из тези краища. Последното, което чух за него бе, че смята да се сражава за някакъв лорд. Но това бе миналата година, а той не е свикнал да се задържа дълго на едно място.
Откъде ли знаеше всичко това? Та нали според Ранулф двамата бяха говорили само два пъти през живота си. Нима този мъж се преструваше, че между тях съществува семейна близост и че се интересува от съдбата на сина си?
— По-рано може да е било и така, но сега той едва ли ще напусне Клайдън толкова скоро — поясни Рейна с официален тон.
Мъжът сякаш се изненада от държането й, но в крайна сметка любопитството му надделя.
— Познавам добре Клайдън и спадащите към него просторни имоти, лейди Рейна. Но не знаех, че сте изпаднали в толкова големи трудности, че се е наложило да използвате изключителните умения на сина ми. Трябва да ви уверя обаче, че сте направили възможно най-добрия избор.
Нима в гласа му прозвуча бащинска гордост? Откъде накъде този човек ще се гордее със син, когото е изоставил още като дете?
— Ние изпитваме дълбока благодарност към талантите на Ранулф, милорд, но се опасявам, че в този случай сте станали жертва на недоразумение. Аз не съм наела Ранулф да се сражава за мен, не, аз се омъжих за него и сега той е новият лорд на Клайдън.
Гостът бе направо потресен от чутото и в този момент Рейна вече не се чувстваше такава глупачка, каквато изглеждаше няколко минути по-рано. Загубил дар слово, мъжът се вторачи в нея. Внезапно обаче той отметна глава назад и се разсмя с пълен глас.
— Нима се съмнявате в думите ми? — попита го тя остро.
Трябваше да мине малко време, докато успее да й отговори.
— Не, в никакъв случай. Винаги съм смятал, че Ранулф ще стигне далеч, но все пак не съм и подозирал, че ще надмине дори и мен. Ако е тук в момента, ще ми бъде много драго да се видя с него.
— Но не това е причината, поради която сте сред нас, нали? Какво ви води в Клайдън, сър?
— О, тук наблизо изгубихме едното колело на колата. Исках само да наема вашия ковач и да ви погостувам, докато поправката приключи. Но все пак, кажете ми, защо се държите толкова хладно?
— Хладно ли? А аз си мислех, че поведението ми е направо невежливо. Впрочем, щом ви харесва, можете да го наричате хладно.
Той се разсмя отново, вместо да се разгневи, както очакваше Рейна. Наистина баща и син не се обиждаха лесно, помисли си Рейна. Стана й неприятно, че изобщо се бе опитала да го стори. Макар и неканен, все пак този човек бе неин гост и едва ли заслужаваше да се отнася с него враждебно заради
