— Ще му кажа, но това няма да му хареса. Така че не отлагай за дълго разговора си с татко, Мили, и се опитай да го успокоиш.
След тези думи изтича от конюшнята, оставяйки Милисънт да се мръщи загрижено.
— Да го успокоя? — промърмори младото момиче. — Как бих могла да го сторя, след като досега само съм го карала да избухва? Ти си тази, която може да го успокои, а не аз! — извика тя след сестра си, но Джоун вече се бе отдалечи ла и не я чу.
Глава 7
Милисънт отиде в оръжейната, за да си вземе лъка. Не възнамеряваше да рискува да я хванат, затова се измъкна през страничната врата и бързо изчезна между дърветата. В душата й бушуваха различни чувства, но нито едно от тях не бе приятно.
Един заек се приближи да я поздрави и девойката спря, за да го погали зад ушите. В тази гора и в околните ливади имаше много приятели, с които се бе сближила през годините. Някои от тях бе отвела в замъка, но повечето не можеше да вземе. Просто бяха твърде много.
Животното усети лошото й настроение и бързо се скри в шубраците. Милисънт въздъхна и продължи с безшумни стъпки. Навлезе навътре в гората, избра дърво, на което се покатери, и се настани удобно на един дебел клон. Пред очите й се разкри цялата околна местност. Така отлично виждаше животните, които още не си бяха намерили топло местенце, където да презимуват. Беше в настроение да убива, но нямаше да го направи. Когато бе ядосана, никога не ловуваше. Беше взела лъка по-скоро за собствена защита, тъй като нападателите й бяха изчезнали в тази гора.
Искаше да избяга от спомените, събудени благодарение на появата на Улфрик. Може би изобщо нямаше да си припомни онзи ден — всичко се бе случило толкова отдавна — ако не бе свързан с твърде много болка и страдание.
С голяма гордост показваше най-новия си приятел — сокола Риска, който бе опитомила. Соколарят се бе отказал от Риска, защото птицата не бе отгледана от съвсем малка и изглежда не можеше да свикне с хората. Всъщност дори бе казал, че ще я даде на готвачките. Доста по-късно Милисънт разбра, че само се е шегувал. Но тогава част от гордостта й, че бе опитомила сокола, идваше и от мисълта, че му е спасила живота.
И точно в този момент се бе появил той, бе привлякъл вниманието й с някакъв странен звук. Гледаше я така, сякаш бе сторила нещо лошо. А след като бе опитомила птицата без знанието на соколаря, промъквайки се в неговото царство, където й бе забранено да припарва, тя много добре знаеше, че наистина бе извършила нещо лошо. Не можеше обаче да си обясни как това непознато момче бе разбрало.
Но думите му:
Преди няколко дни един от крепостните селяни бе набил жена си толкова жестоко, че тя бе умряла от побоя. Приказките, които последваха нещастната случка, изплашиха Милисънт и я изпълниха с ужас към брака. Хората говореха: „Тя си го заслужаваше“ и „Негово право е да се оправя със собствената си жена“, както и: „Е, не е трябвало да я удря толкова силно. Кой ще му готви сега?“ или пък: „Една съпруга трябва да има достатъчно разум в главата си и да не ядосва мъжа си.“
Тогава малката Милисънт реши, че единственият начин да се избегне този ужас, е никога да не се омъжва. Толкова лесно решение, че тя се чудеше как другите жени не се бяха сетили преди нея. И тъкмо в този момент ли трябваше да научи, че вече е предопределена да се омъжи за Улфрик де Торп. А тя си мислеше, че се е спасила от тежките ръце на един бъдещ съпруг! Но не, той се бе изправил пред нея и най- уверено бе заявил, че тя ще стане негова жена!
Разбира се, той беше лъжец и тя му го каза, ала думите му я изплашиха, защото той изглеждаше толкова сигурен в себе си. За нея това бе една лоша година. По това време разбра, че никога няма да има възможност да прави повечето от нещата, които й се искаше. Освен това откри — или по-скоро близките й откриха, че тя има много лош и сприхав характер и че трябва да се научи как да контролира и да обуздава чувствата си.
Проклетият лъжец изпита избухливия й нрав на гърба си, но когато тя му заповяда да се маха, той продължи да стои неподвижно и да я зяпа с немигащ поглед. Това преля чашата. Щеше да го изхвърли от замъка и здраво да залости портите след него.
Пристъпи настрани, за да постави Риска обратно на пръта — трябваше да освободи ръката си, преди да излезе от конюшнята и да повика стражата на замъка да изгони този нахален непознат. Та тя бе дъщерята на господаря, а той бе чужденец. Но Риска усети гнева й и реагира, като полетя право срещу него.
Милисънт бе изненадана, но това бе нищо в сравнение със стъписването, което я обхвана, когато глупавото момче се опита да се предпази с ръка, и то без ръкавица за лов. Соколът не бе обучаван да ловува, нито да се подчинява, когато го повикат да се върне. Но всички соколи си бяха ловци по природа, макар обикновено да не нападаха хора. Обаче Риска се спусна към момчето и заби клюна си дълбоко в ръката му. Милисънт се приближи, за да извика птицата, но Улфрик бе по-бърз и се отърси от нея, като я захвърли към стената.
Риска умря почти мигновено. Не й бе нужно да я огледа, за да разбере, че птицата е мъртва. Полудяла от мъка, тя се нахвърли върху момчето така, както и Риска бе направил. Искаше да го убие, задето бе умъртвил любимия й сокол.
Не осъзнаваше какво прави. Беше побесняла от скръб и пред очите й сякаш се бе спуснала пелена. Дойде на себе си чак след като полетя назад и с всичка сила се стовари върху един от прътите. Момчето я бе отблъснало, така както бе запратило и сокола. Милисънт падна, чу как глезенът й изпука и я прониза невероятна болка. Но ужасът, че си е счупила крака бе много по-голям от болката, защото тя знаеше, че счупеното не може се поправи и че сигурно ще остане куца до края на живота си. А сакатите не ги съжаляваха, просто не ги забелязваха и ги смятаха за низши същества, по-низши дори от крепостните селяни и накрая те ставаха просяци.
Милисънт не извика, не издаде нито звук — навярно сетивата й бяха притъпени от ужас. И до ден днешен не можеше да си обясни как бе издържала болката, когато със сетни сили намести обратно костта. Не осъзнаваше, че го е направила. Помнеше единствено смразяващата мисъл, че може да остане саката до края на живота си.
Двамата й приятели веднага хукнаха да доведат слуги, за да я пренесат в замъка. Непознатият изчезна безследно, веднага след като бе сторил непоправимото. Надяваше се, че никога повече няма да го види. Но най-лошото бе, че тъй като тя не бе издала нито звук, не сметнаха, че раната й е сериозна, а решиха, че просто си е изкълчила глезена и че скоро всичко ще се оправи.
Единствено Джоун знаеше истината и страдаше заедно със сестра си. Лечителят на замъка заяви, че няма нищо страшно и предложи да донесе пиявиците си. Кръвопускането бе единствения лек, който той познаваше, и го използваше за всички болести. По този начин пиявиците му бяха винаги нахранени.
Ала дори след като болката премина напълно, Милисънт се боеше да стъпи на крака си. И само защото Джоун на края се оплака, че сестра и постоянно я рита с този крак, докато спят, Милисънт най-после се осмели да го огледа и да отпусне тежестта си на него. Така се увери, че в крайна сметка няма да остане саката.
През онзи незабравим ден в параклиса на замъка Милисънт отправи горещата си благодарност, че кракът й бе зараснал съвсем правилно и тя няма да окуцее. Чак след две години узна кой е бил непознатият и разбра, че наистина е обещана да му стане жена. Той не бе излъгал, но пък тя не можеше да изпитва топли чувства към един човек, който бе убил Риска и едва не я бе осакатил за цял живот. Презираше го и мразеше самата мисъл, че ще бъде принудена да се омъжи за него.
Цели шест години след като научи истината, тя се тревожеше за предстоящата сватба. Но когато стана на четиринадесет, престана да се безпокои. Улфрик не бе дошъл отново в Дънбър и изглежда никога нямаше да се завърне. Така че Милисънт реши да се омъжи за приятеля си Роланд веднага щом той стане
