— В такъв случай наистина имаш нужда от една хубава баня!
Милисънт знаеше, че ако избърше с ръкава на ризата лицето си, платът ще почернее от мръсотия. Джоун винаги се опитваше да изтрие петната по кожата й — в случай, че Милисънт останеше достатъчно дълго на едно място. Но не бе свикнала други да й казват, че е мръсна. Сякаш я бе грижа, презрително сви рамене тя. Колко глупаво и типично женско — да се безпокоиш за външния си вид!
А дори и да имаше нужда от баня, нямаше да се изкъпе — поне докато Улфрик не си замине от Дънбър. След като брат му забеляза, че е мръсна, и той щеше да го установи, а нищо чудно това да го накара да развали годежния договор.
— По-добре се тревожи за собствената си баня, сър, защото тук едва ли ще намериш вана с топла вода — усмихна се тя на раздяла.
С тези думи се шмугна сред дърветата и скоро изчезна от погледа му.
Глава 8
През този ден Милисънт бе пропуснала и обяда, и вечерята, така че сега стомахът й се свиваше от глад, но бе прекалено развълнувана, за да яде. Искаше първо да открие баща си насаме и да поговори с него. Той бе човек с установени навици и всяка вечер се оттегляше в стаята си в точно определено време, независимо дали имаше гости или не. Милисънт смяташе да го издебне тъкмо тогава.
Промъкна се тихо в преддверието пред спалнята му, където спяха оръженосците, и ги изчака да излязат от вътрешната стая, след като приготвеха леглото на баща й. Не се наложи да чака дълго. Скоро двамата оръженосци се появиха и я изгледаха любопитно, когато тя мина покрай тях, влезе в спалнята и затвори вратата зад себе си.
Дебелите завеси около леглото бяха спуснати, за да предпазват от течението. Тя се изкашля, за да даде на баща си да разбере, че не е сам. Не се страхуваше, че той може да си има компания.
Никога не бе имал любовница, поне тя не бе чувала за такава. Все още го владееха спомените за онази, която бе оставила такава празнина в живота му. Милисънт много съжаляваше, че не познаваше майка си — една жена, толкова обичана дори и след смъртта й. Беше само на три години, когато майка й умря и не си спомняше почти нищо за нея, освен кротката й усмивка и нежния глас, който можеше да прогони всякакъв страх.
— Очаквах те — рече баща й, дръпна завесите и потупа мястото до себе си.
Тя бавно приближи. Не можеше да отгатне по тона му колко й е сърдит. Знаеше, че освен Джоун, баща й бе изпратил и други слуги да я търсят, но тя успя да се укрие през целия ден.
— Не си много изморен, за да говорим, нали? — предпазливо попита младото момиче, докато сядаше до него.
— Разговорите с теб винаги са много интересни, Мили, може би защото не се преструваш и не се стараеш да се харесаш. Не, никога не съм твърде уморен, за да разговарям с теб.
Девойката се намръщи.
— Значи ме намираш за интересна, така ли? Обаче трябва да ти кажа, че другите съвсем не мислят така.
— Ако очакваш да ти възразя, ще останеш разочарована. Другите те намират… по-скоро за странна. Радвам се, че не се самозалъгваш и не се обиждаш от отношението им. След като съзнателно се опитваш да бъдеш това, което не си, дъще, ще трябва да се примириш с последствията. Човешката природа е такава, че предпочита нормалните и традиционните неща и гледа с недоумение, а понякога и със страх на всичко, което е твърде различно.
— Никой не се страхува от мен — възрази Милисънт.
— Тези, които те познават, не се боят от теб, защото отдавна са свикнали с твоите чудачества и те приемат такава, каквато си. Именно това отношение те е заблудило и те е накарало да си въобразиш, че можеш да се държиш както ти харесва, без да се съобразяваш с никого. Само че това не може да продължава така, Мили.
Тя усети тъжната нотка в гласа му. Но нямаше да позволи да се размекне и да вземе думите му присърце. Нямаше да се промени само защото останалите намират поведението й странно… за една жена. През целия си живот се бе борила срещу тези ограничения. Защо трябва да спре точно сега? Ала младото момиче много добре знаеше защо баща й иска да се промени — заради Де Торп.
— Вече си достатъчно голяма — продължи той със същия спокоен и малко тъжен тон, — и със сигурност достатъчно умна, за да разбереш, че е дошло време за някои отстъпки.
Тя застина.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямаше да ти струва кой знае колко да се облечеш в подходящи дрехи и да се опиташ да направиш добро впечатление на бъдещия си съпруг. Да го накараш да те хареса и да остане доволен от държанието ти… Тъкмо това би било от полза най-вече за теб. А ти какво направи? Не се появи през целия ден. Необходимо ли бе да ме засрамваш по този начин пред сина на най-добрия ми приятел?
— Татко, знаеш, че не исках да стане така! — възрази Милисънт.
— Да, но точно така се получи. Толкова ли ти бе трудно да се опиташ да покажеш повече уважение към нашия гост?
— Но той се държа без всякакво уважение към мен — промърмори тя.
Найджъл се намръщи.
— Ти му дължиш уважение. Той е твой годеник и много скоро ще ти стане съпруг.
— Но аз не го искам.
— Как така не го искаш?
Точно за това бе дошла и Милисънт побърза да каже всичко, преди баща й да я спре.
— Не искам да се омъжвам за него, татко. Самата мисъл за това ме плаши. Бих искала…
— Нормално е девойките да се притесняват…
— Не, не е, защото причината е в него. Тази сутрин, на пътеката, той щеше да ме удари, ако Джоун не бе застана ла между нас. И то защо? Аз само го попитах защо не е тръгнал след нападателите, преди да избягат в гората.
— Той те е помислил за момче, Мили, и то за крепостен селянин. Сама знаеш, че крепостните могат да получат много жестоко наказание, ако се осмелят да се държат непочтително с господарите си. Някои са били обесвани дори и за по-малко. Смятам, че е проявил небивало снизхождение, като е смятал само да те удари.
Лицето й пламна.
— Значи ти си съгласен той да ме бие?
— Съмнявам се, че някога би го сторил — изсумтя баща й. — Опитай се да бъдеш честна, дъще. Ти сама си го предизвикала, така че изборът си е твой — дали ще живееш в разбирателство с него или не.
— Изобщо не желая да живея с него! Искам да се омъжа за Роланд Фиц Хю от Клайдън. Познавам го добре. Ние сме приятели.
— Това да не е синът на лорд Ранулф?
— Да.
— А той не е ли един от васалите на Де Торп?
— Да, но…
— Искаш от мен да те омъжа за един от синовете на неговите васали, когато можеш да станеш съпруга на графския син? Не ставай глупава, Мили.
— Ако не беше приятел с графа, ако не беше спасил живота му, аз никога нямаше да бъда сгодена за безценния му наследник! Много добре го знаеш.
— Още една причина, за да се чувстваш поласкана от годежа. Де Торп сам направи предложението. Да му откажа би било смъртна обида. Трябва да си доволна, че ще бъдеш съпруга на граф.
— Какво ме интересуват титлите, когато знам, че ще бъда нещастна? Това ли искаш за мен? Да ме обречеш на един живот, който ще мразя и който ще ме накара да страдам?
— Не, Мили, разбира се, че искам да бъдеш щастлива, И съм убеден, че ще бъдеш, след като веднъж превъзмогнеш глупавата мисъл, че не можеш да обичаш Улфрик. Няма никакви причини да не го
