достатъчно голям.
Баща й просто ще трябва да се съгласи с нея. С Роланд щеше да бъде щастлива, беше сигурна в това, защото му се възхищаваше и двамата бяха близки приятели. Докато с Улфрик… Не й се искаше дори да си помисли колко нещастен би бил животът й с жесток мъж като него.
Той бе красив още като момче, а сега като мъж бе още по-привлекателен. Обаче не можеше да се сравнява с Роланд, с неговото лице на ангел и тяло на гигант — също като баща му, с когото Милисънт се бе срещнала веднъж, когато бе дошъл да види Роланд във Фулбрей.
Тя и Роланд бяха изпратени във Фулбрей, за да ги възпитават. Повечето от момчетата се обучаваха за рицари извън домовете си, тъй като се смяташе, че близките им няма да проявят достатъчно строгост. Доста момичета също бяха изпращани да бъдат възпитавани от някоя благородна лейди, защото такъв бе обичаят. Ала повечето си оставаха у дома, с изключение на тези, чиито майки бяха починали или прекарваха по- голямата част от времето си в кралския двор, поради което нямаха възможност да възпитават дъщерите си.
Роланд я очарова още от самото начало, защото Милисънт знаеше, че е почти на нейната възраст (на осем години по онова време), но беше доста едър и стърчеше с няколко глави над останалите момчета. Учеше се бързо и бе много сръчен във всичко, с което се заловеше. Отначало Милисънт му завиждаше за лекотата, с която усвояваше уменията, които и тя самата би искала да овладее.
Това бе и причината малкото момиче да се запознае с него. Нямаше никакво желание да стои в замъка заедно с другите дами и да се учи да шие и бродира или как да се държи в обществото — все неща, които изобщо не я интересуваха. Това, което я влечеше, бе навън, на двора за упражнения и сред арената за турнири — полетът на точно насочената стрела, умението да боравиш с копието, смъртоносният размах на меча. Това бе красотата на бойните схватки, вълнуващото усещане за предизвикателство, за границата между живота и смъртта.
Цели две години тя успяваше да се измъква от опеката на господарката Маргарет, чиито усилия да я задържи в салона на горния етаж останаха напразни. Младото момиче се научи как да изработва лък и стрели от наставника по стрелба, който я мислеше за един от младите пажове, нетърпеливи да усвоят бойното изкуство.
Двамата с Роланд имаха много общи черти и затова бързо се сприятелиха. И двамата бяха различни от останалите деца на тяхната възраст: Милисънт — с презрението си към женските занимания, а Роланд — с невероятния си ръст и изключителните си качества.
Преди няколко години се видя с Роланд за последен път, когато той се отби в Дънбър на път за Клайдън, където щеше да прекара ваканцията си. За разлика от нея, той все още се обучаваше в замъка Фулбрей и щеше да остане там, докато получи рицарски сан.
Двамата си пишеха, но не редовно, защото бе доста трудно и скъпо да се доставят съобщенията. Напоследък тя спря да му пише — искаше да му предложи да се оженят, ала не знаеше как да пристъпи към въпроса.
Тъкмо обмисляше как ли баща й ще погледне на желанието й веднага след като получи съгласието му да анулира годежния договор с Де Торп, когато чу тропота на препускащ кон. Вгледа се и видя един конник бавно да приближава към дървото, сред чиито клони се бе настанила. Той едва ли щеше да я забележи, тъй като бе забол очи в земята. Милисънт го позна — това бе един от рицарите, дошли с Де Торп.
Остана изненадана, когато непознатият спря точно под дървото.
— Сигурен ли си, че клонът на който си седнал, няма да се счупи? — разнесе се гласът му.
Милисънт застина. Никога досега не бяха я откривали в скривалището й. Не я бе забелязвал дори и соколарят, който тренираше ловните птици и често поглеждаше нагоре. А този рицар дори не гледаше към нея. Сега вдигна глава и тя видя тъмносините му очи — не толкова тъмни като на годеника й, но много подобни.
— Ти не си брат на Де Торп, тъй като той е единствен син — каза девойката. — Може би си негов братовчед?
Рицарят се усмихна.
— Повечето хора, които ни познават, не забелязват приликата. Ти как разбра?
Наистина двамата с Улфрик не си приличаха много. Реймънд бе доста по-нисък и много по-слаб. Освен това косата му бе светлокестенява, докато тази на Улфрик бе черна. Структурата на костите им също бе различна — този мъж имаше по-мека брадичка, по-дебел нос, а веждите му бяха рунтави и прави, докато тези на Улфрик бяха тънки и извити.
Въпреки това Милисънт бе сигурна, че двамата са роднини.
— Имаш неговите очи, не са толкова тъмни, но все пак са същите.
Мъжът замислено кимна.
— Истина е. Двамата имаме един и същ баща, въпреки че аз съм роден в селото.
Значи бе незаконен син — често срещано явление. По някога някои от тях дори наследяваха бащите си — когато нямаше законен наследник. И все пак бе брат на Улфрик и Милисънт се запита защо не изпитва към него същата омраза, както към наследника на Шефърд. Навярно защо то този изглеждаше добър и мил с открития си поглед и засмяното си лице. От него не лъхаше никаква заплаха и може би в крайна сметка двамата полубратя никак не си приличаха.
— Какво правиш в гората? — попита Милисънт.
— Търся мъжете, които бяха достатъчно нагли, за да нападнат дама.
Очевидно дамата, за която говореше, бе Джоун, а мъжете — разбойниците, които ги причакаха на онази пътека. Дали сър Майлоу е помолил за помощта му? Не разбираше защо ще го прави, след като в Дънбър имаше достатъчно рицари и над петдесетина войници.
— Защо не слезеш долу, преди този клон да се е счупил? — предложи мъжът.
— Не тежа чак толкова, че да го счупя.
— Да, дребничък си — съгласи се той и добави загадъчно: — Но май си по-голям, отколкото изглеждаш.
— Защо мислиш така?
— Твърде си умен за крепостен селянин, поне за такова младо момче, каквото изглеждаш.
Явно и той като брат си не знаеше коя е. Мъжът замислено продължи:
— Твърде си дързък за обикновено селско момче. Какъв си, приятелю? Свободен селянин?
— Наистина предпочитам да бях свободен селянин. Не, сър, аз съм дъщерята на Найджъл Криспин.
Той трепна и измърмори нещо като „горкият Улф“, което явно не бе предназначено за ушите й, тъй като прозвуча доста обидно. Значи той съжаляваше брат си, задето бе сгоден за нея? Не изпитваше жал към нея, която бе принудена да се омъжи за онзи коравосърдечен грубиян! Но кога ли пък някой мъж се е замислял за чувствата и желанията на жените?
Милисънт внимателно се спусна от дървото и скочи точно пред коня. Животното страхливо се отдръпна. Тя го потупа по врата и му каза няколко успокоителни думи на старовремски саксонски. Конят кротко се приближи и проточи врат, за да я подуши.
Рицарят примигна. Девойката вирна глава и сърдито заяви:
— Да, брат ти заслужава да бъде съжаляван, защото няма да има нито ден спокойствие, ако ме принудят да се омъжа за него.
Извърна се и понечи да изчезне сред дърветата, когато го чу да казва:
— За прикритие ли използваш тази мръсотия, или смяташ, че къпането не е здравословно?
Милисънт рязко се извъртя. Като че ли бе негова работа как е облечена и…
— Каква мръсотия? — гневно попита девойката.
Той се усмихна и очите му дружелюбно се присвиха.
— По лицето и ръцете ти, госпожице. Тя покрива това, което би трябвало да бъде нежна женска кожа. Много добро прикритие, ако не искаш някой да забележи, че си жена. Значи нарочно си се разкрасила по този начин? Или може би доста отдавна не си се оглеждала?
Милисънт стисна зъби.
— Зяпането в огледала е губене на време, а макар че не е твоя работа, ще ти кажа, че се къпя доста често — почти един път седмично!
Този път той избухна и смях.
