отвращение заяви тя. — Много добре, може би предпочиташ да обсъдим храната? Или времето? Това достатъчно безопасни теми за разговор ли са? Може би по тези въпроси ще постигнеш съгласие с мен, ала що се отнася до останалите…
— Достатъчно! — рязко я прекъсна Улфрик. — Може би ще се договорим да помълчим малко, преди апетитът ми да е изчезнал съвсем, така както е изстинала и храната.
— Както кажеш, Улфрик — сладко се усмихна Милисънт. — Как би могла една нищо и никаква жена да си позволи да не се съгласи с теб?
Той изръмжа сърдито в отговор, питайки се дали тъкмо това не е било намерението й от самото начало — да му развали настроението. Ако бе така, наистина притежаваше необикновени умения и природна дарба да постига целта си.
Глава 12
Найджъл предложи да отидат на лов за развлечение на рицарите, които съпровождаха госта му. Това нямаше да бъде преживяване, на което Милисънт би се наслаждавала, тъй като напоследък баща й ловуваше само със соколи, които свършваха цялата работа и по този начин лишаваха лова от цялата радост и вълнение на преследването.
Джоун се съгласи да придружи ловците. Тя имаше малък ястреб, добре обучен и кротък, който използваше при подобни случаи. Птицата се отличаваше от останалите ловни соколи, които бяха мъжки и много по-агресивни.
Милисънт отклони поканата. Общуването с годеника й стигаше за днес, освен това тя никога не бе обучавала сокола си да ловува, птицата беше само неин домашен любимец. Казваше се Риска, също като онзи сокол, който Улфрик бе убил, и може би това бе една от причините да го обича и да го глези повече, отколкото би трябвало. Освен това се съмняваше, че баща й ще позволи да вземе лъка си, а щом нямаше с нищо да допринесе за лова, нямаше смисъл изобщо да участва.
Улфрик обаче бе на друго мнение; всъщност той я спря, когато тя се опита да напусне голямата зала, след като обядът привърши.
— Ти ще дойдеш с нас.
Две заповеди от него, и то в един ден! Нима си въобразяваше, че ще контролира всяко нейно движение? Или пък смяташе, че е неспособна сама да взима решение? Разбира се, не му дължеше никакво обяснение.
— Предпочитам да не идвам — заяви тя, което би трябвало да го задоволи, но се оказа, че не е така.
— Баща ти ми каза, че си поискала един месец, за да свикнеш с мен, преди да се оженим. Ако е така, то ще се наложи да положиш усилия, за да прекарваме повече време заедно… в противен случай ще реша, че не се нуждаеш от това време и можем да пристъпим незабавно към венчавката.
На устата й бе да му заяви, че не й е приятно да прекарва с него по цял ден, но това бе твърде опасно. Да му прави компания или незабавно да се омъжи за него — това бяха двете възможности, които й се предлагаха. Не й оставаше нищо друго, освен да избере по-малката от двете злини.
Така че всички се събраха във вътрешния двор, където ги очакваха конете и соколите. Милисънт трябваше сама да доведе коня си, защото нито един от конярите не се осмеляваше да приближи до Стомпер. Щеше да вземе друг кон, но любимецът й се нуждаеше от чист въздух и движение.
Всички в Дънбър знаеха как Стомпер бе станал неин кон. Споменът не бе от приятните, поне за Милисънт. Конят принадлежеше на един гостуващ рицар, който, за да го подчини на волята си, се отнасяше грубо и жестоко с животното, но без особен успех.
Веднъж конят побесня и едва не уби рицаря, и то в присъствието на Милисънт. Явно жребецът повече не можеше да служи на мъжа и той заповяда да го убият. Тогава тя се намеси и за да защити животното, заяви, че може да го дресира. Рицарят, разбира се, не повярва и й каза, че ако успее да го опитоми, ще й го подари.
Може би не биваше да го прави толкова бързо. Рицарят побесня, като видя колко лесно успя да укроти непокорния му жребец. Въпреки че никак не й се нравеше идеята каквото и да е животно да принадлежи на толкова груб и жесток човек, за да успокои разгневения мъж, тя предложи да му върне обратно коня. Все пак баща й смяташе да го назначи към охраната в замъка. Гордостта на рицаря го накара да откаже предложението й. Разбира се, той не пожела да остане нито миг повече в Дънбър и незабавно си тръгна.
Баща й се разсърди, че стана причина за внезапното му заминаване. Но по-късно й се извини, защото бе узнал, че въпросният рицар бе постъпил на служба при друг благородник и впоследствие бе предал господаря си, отваряйки вратите на замъка, за да пусне враговете му.
Оттогава за Милисънт предателството и жестокостта вървяха ръка за ръка и всеки, който бе способен на грубост и демонстрираше сила пред по-слабите и по-беззащитните от него, не заслужаваше доверието й. Бе твърдо убедена, че годеникът й принадлежеше точно към тази категория.
Както обикновено, девойката се забави, докато оседлаваше коня си, понеже правеше всичко сама. А след това и бе нужно още малко време, за да накара животното да свикне с полите на роклята й, които бяха нещо ново за него.
Естествено девойката бе обула панталони и ботуши под женските парцали, които я бяха принудили да облече, така че възседна коня си по мъжки. Полите на роклята бяха широки и краката й оставаха покрити, така че Де Торп нямаше основание да се оплаква.
За да възседне коня си, трябваше да се качи върху двата планински камъка, които стояха пред клетката на Стомпер. Подкара го в лек тръс към вътрешния двор, като непрекъснато му говореше с ласкав глас. Искаше да го успокои и да не му позволи да се уплаши от тълпата, насъбрала се в двора на замъка. Още не бе приближила към останалите участници в лова, когато внезапно някой я издърпа грубо от гърба на коня и гневно се разкрещя:
— Да не би да си полудяла? Или нямаш капка ум и главата си?
Всичко стана твърде бързо, краката й не можаха да излязат веднага от стремената и ходилата й, въпреки кожените ботуши, се притиснаха болезнено в металните скоби. Ръката около кръста й я стискаше като менгеме, изкарвайки дъха й. Изведнъж усети как грубо я свалят от седлото. Бяха й необходими няколко мига, за да осъзнае какво ставаше — явно този грубиян си въобразяваше, че я спасява!
— Струва ми се, че баща ти много отдавна е трябвало да те държи затворена под ключ, заради собствената ти безопасност — разнесе се гневен глас. — Никога през живота си не съм виждал нещо толкова глупаво. Ей, ти, отведи това животно обратно в конюшнята! — извика Улфрик на един от слугите.
Милисънт много добре знаеше, без да се налага да поглежда, че заповедта му няма да бъде изпълнена. Той самият го разбра след малко, когато се обърна със същата заповед към още неколцина слуги, ала те само го погледнаха с широко отворени очи и уплашено поклатиха глави.
Тогава Улфрик я остави да стъпи на краката си и повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне в лицето.
— Как, по дяволите, си успяла не само да се приближиш до един боен кон, но и да го възседнеш, и пак да останеш невредима?
Милисънт отвърна колкото се може по-спокойно:
— Може би защото просто е мой.
Улфрик невярващо изсумтя. Обърна се, за да отведе жребеца в конюшнята, и смаяно видя, че конят стоеше точно до него. Явно животното бе последвало господарката си. Това го изненада, но Улфрик протегна ръка към поводите.
Милисънт само успя да изкрещи: „НЕ!!!“, преди Стомпер да направи опит да отхапе ръката на младия рицар.
Улфрик изруга и мигновено вдигна юмрук, за да удари животното. Сега вече Милисънт изгуби търпение, бутна го настрани и застана между двамата. Огромната глава на Стомпер се отпусна върху рамото й и тя го успокои, като го потупа нежно по муцуната.
— Никога вече няма да ти позволя да нараниш някое от моите животни! — изкрещя тя вбесено към
