Улфрик приближи до нея, повдигна пейката, върху която седеше, и я премести по-назад, за да има място и за него. Чу как момичето ахна смаяно и се хвана с две ръце за масата, за да не падне. Това го накара да се почувства малко по-добре и той се отпусна до нея.
Сега тя го гледаше свирепо, което му подейства още по-успокояващо и до голяма степен уталожи раздразнението му.
— Следващия път си направи труда да ме предупредиш, преди да решиш да местиш мебелите! — изсъска тя.
Улфрик повдигна вежди.
— Следващия път не се преструвай на това, което не си.
— Не съм се преструвала! — възмути се тя. — Просто ти зададох съвсем разумен въпрос. Като се имат предвид всичките ти недоволни гримаси, откакто си пристигнал, предположих, че едва ли ще искаш да седнеш близо до мен.
— Когато си облечена като селянин, момиче, всеки би се опасявал, че може да прихване въшки. Нищо чудно, че си ме накарала да се намръщя.
Лицето й пламна.
— Да не би да мислиш, че като съм сменила дрехите си, съм се отървала и от въшките?
— Не, предполагам, че не — засмя се той. — Има ли вероятност да ги прихвана от теб?
— Искрено се надявам на това — стисна устни Милисънт.
Не успя да й отговори, тъй като в залата влязоха слугите с подноси храна. Един от тях се наведе и остави пред Улфрик и Милисънт голям самун хляб и поднос с ястия, друг наля вино, а трети…
Улфрик се отказа да продължи разговора и се облегна назад, за да изчака прислугата да се отдалечи. На устните му играеше лека усмивка и той самият бе учуден от доброто си настроение след преживяното неудобство преди малко.
Кой би си помисли, че ще намира Милисънт Криспин за забавна? Във всеки случай поведението й не можеше да се нарече такова, нито пък навиците. И въпреки това думите, които изстрелваше през стиснатите си устни, го развеселяваха. Не разбираше защо, тъй като очевидно тя самата нямаше никакво намерение да го забавлява. Не, намерението й бе да го обиди, както снощи, така и сега.
Може би тъкмо това бе обяснението. Никога досега не бе обиждан или пренебрегван от жена и навярно затова му бе толкова интересно. А и това не бе точно целта, която повечето жени се стремяха да постигнат.
Обичаят изискваше да обслужва дамата си на масата, да избира най-хубавите късчета месо и да й ги поднася. Когато слугите се отдалечиха, Улфрик не можа да се сдържи и се наведе над нея:
— След като предпочиташ да бъдеш мъж, може би ще пожелаеш ти да ми даваш храната?
Тя му отправи поглед, който би могъл да се изтълкува като смесица между невинност и любопитство, и сви рамене.
— Не осъзнавах колко си смел, да се оставиш да доближавам ножа си толкова близо до лицето ти.
С тези думи забоде парче месо с малкия кинжал за хранене и се втренчи за миг в него, преди да го поднесе към устата му. Улфрик сграбчи ръката й, за да я бутне назад, ала зърна предизвикателните пламъчета в зеленозлатистите й очи и я остави да продължи. Невероятно, но тя се осмеляваше да го накара да й се довери, след като съвсем ясно бе дала да се разбере, че не бива да го прави. Всъщност тя го накара да съжалява, че я е предизвикал.
Младият мъж продължи да се взира в очите й, но рече заплашително:
— Не забравяй, че каквото повикало, такова се обадило. Ако проявиш несръчност е кинжала си, моят също едва ли ще ти се понрави.
— Несръчност? — презрително изсумтя Милисънт. — Кой е споменавал нещо за несръчност? Казах, че си смел, защото тази ръка би предпочела да одере няколко парчета от кожата ти, отколкото да те нахрани, и аз предположих, че си достатъчно умен, за да го осъзнаваш… особено след като ме накара да облека тези проклети дрехи.
Проклети дрехи? Нима това бе причината за озлоблението й? Би трябвало да се досети, че няма лесно да отстъпи по този въпрос.
— Но ти изглеждаш изключително пленителна в тези дрехи. Защо ги ненавиждаш толкова?
Едва изрекъл думите, Улфрик осъзна, че наистина бе искрен. В момента тя действително изглеждаше като девойката, която вчера му хареса толкова много и за която бе помислил, че е неговата годеница. Като ги гледаше в момента, не виждаше никаква разлика между двете сестри. Милисънт бе не по-малко приятна гледка за окото, от колкото Джоун. Но като отвореше уста, за да заговори… Точно в това бе голямата разлика между двете млади жени.
— Изобщо не са удобни и пречат на движенията. Опитай се да навлечеш туника и рокля и ще видиш колко е приятно да ти се мотаят разни поли из краката?
— Преувеличаваш. Свещениците изглежда не се затрудняват с расата си.
— Да, но свещениците не ходят на лов.
Той се засмя и кимна в знак на съгласие. Тя го погледна смаяно за миг, сякаш реакцията му я бе изненадала. Това го разтревожи и Улфрик добави:
— Нито пък е нужно жените да ходят на лов.
— Има нужда и нужда. Щом се налага да ти обяснявам разликата, едва ли ще ме разбереш.
— Ако се опитваш да ми кажеш, че ловът е единственото нещо, което те прави щастлива, наистина си права. Не бих могъл да го разбера… нито пък ще повярвам, че е истина.
Лицето й придоби замислено изражение.
— Повечето мъже се придържат към мнението си, независимо че доказателството в противното може да им избоде очите. Черното ще продължава да бъде бяло и обратно само защото те твърдят така… и най- вече, когато спорят с жена. Не си ли съгласен с мен? Нима ти самият не го доказа току-що?
Улфрик едва се сдържа да не се засмее с глас. Ако не бе толкова сериозна, сигурно щеше да го направи. Нима тя наистина вярваше, че мъжете ще настояват на своето, не зависимо от доказателствата, че не са прави, без значение дали се отнася за мъж или жена?
— Струва ми се, че наистина преувеличаваш. Аз просто отбелязах, че има и други неща, които могат да направят някого щастлив. Да се смята, че щастието се основава само на едно единствено нещо е… глупаво.
— И ако аз кажа, че не е глупаво, ти, разбира се, няма да се съгласиш с мен, защото си убеден, че единствено твоето мнение е правилно, не е ли така?
— Изглежда, че каквото и да кажа, си решила да спориш с мен.
— Не, ти си решил да спориш, независимо какво аз ще кажа.
— Грешиш. Съгласен съм, че на един свещеник може би ще му е трудно да ловува в расо.
Милисънт презрително изсумтя.
— Да, но не пропусна да изтъкнеш, че жените няма да имат същите трудности, защото не им се налага да ловуват.
Улфрик едва се сдържа да не избухне.
— Нима няма да признаеш, че не е работа на жените да ходят на лов, за да си осигуряват прехраната?
— А може би не всяка жена има мъж, който да се грижи за нея?
— Не е вярно! Ако няма мъже в семейството й, то за прехраната й ще се погрижат мъжете от семейството на съпруга й. Ако няма съпруг, задължение на краля е да й определи настойник.
Милисънт завъртя очи.
— Ти говориш за благородните дами, които не са нищо повече от разменни монети при сделките между мъжете. Ами жените от селата или градовете, които нямат близки? Защо повечето от тях стават просякини или проститутки, само и само да имат храна на масата си? Нима не е по-почтено да се научат да ловуват, за да осигуряват сами препитанието си?
Улфрик усети как лицето му почервенява.
— Нима смяташ да поправиш всички беди на този свят, докато седим на масата? Не вярвах, че един комплимент за външността ти ще доведе до този сериозен спор за неравенството между…
— Ха, ти не желаеш спор, ти искаш да чуваш единствено повторение на собственото ти мнение — с
