също толкова бавно той поклати глава.
— Справила си се само наполовина, момиче. Сега се върни обратно и довърши и другата половина.
Девойката настръхна. Вирна упорито брадичка, а очите й замятаха мълнии. Отвори уста, за да му даде подобаващ отговор, но той продължи:
— Освен ако не се нуждаеш от помощта ми. Върви и се облечи както подобава, ако не искаш аз да те облека.
— Няма да посмееш! — изсъска тя.
— Няма ли? — ухили се той. — Попитай свещеника относно годежните договори и ще разбереш, че вече все едно сме женени, липсва единствено брачната церемония. А това означава, че що се отнася до теб, имам всички права, момиче, и те са по-големи от тези на баща ти. Когато са подписали договора, твоето семейство е прехвърлило правата си върху моето. Ако е искал, моят баща е можел да ръководи обучението и възпитанието ти, да ти нареди къде да живееш и дори, ако пожелае, да те затвори в манастир, докато дойде време да се омъжиш. Това, че те е оставил сред семейството ти, явно е било огромна грешка, но ти обещавам, че аз много бързо ще я поправя. Така че днес ще ми доставиш удоволствието да изглеждаш като истинска дама, каквато би трябвало да се предполага, че си. И ако трябва да ти помогна за това, така да бъде. Нуждаеш ли се от помощта ми?
Милисънт стоеше онемяла. Не можеше да повярва на ушите си. Вбесена до краен предел, тя отвори уста, за да излее цялата си омраза върху този нагъл грубиян, но видя баща си, застанал насреща й. Той я гледаше смръщено и строго и тя стисна устни. Изгледа убийствено Улфрик, но се завъртя на пети и тръгна нагоре по стълбите.
Това бе непоносимо! Този мъж бе безчувствен като пън, не притежаваше никакъв такт и разбиране! Всичко, което й бе казал, бе предназначено, за да я предизвика и да я накара да избухне. Дали се надяваше, че тя ще се самозабрави, за да може отново да й покаже силата си? Не се съмняваше в това. Всичко можеше да се очаква от този невъзпитан грубиян!
Глава 11
Улфрик доволно се усмихна. В крайна сметка лорд Найджъл се оказа прав. Момичето щеше да му се подчинява, просто защото не го познаваше и не знаеше докъде се простира търпението му. Не беше наясно и до какви мерки би прибягнал, за да разреши всеки спор между двамата, а и едва ли тръпнеше от желание да узнае.
Въпреки това не се чувстваше щастлив с нея и се съмняваше, че някога ще бъде. Едва ли щеше да получи от нея нежни грижи и внимание, каквито се очакваха от една съпруга. Господи, та момичето направо си призна, че обича друг мъж. Така че тя също никога нямаше да бъде щастлива в брака им и навярно нямаше да му позволи да забрави този факт. Държанието й бе обидно и предизвикателно. Изглежда съвместният им живот щеше да представлява една нескончаема битка. Но щеше да направи дама от нея. Нямаше да позволи тя да го срами и унижава.
Лейди Джоун мина покрай него и забързано пое нагоре по стълбите. Лицето й бе угрижено, явно се безпокоеше за сестра си. Младият мъж въздъхна, изпълнен със съжаление, че тя не е по-голямата дъщеря, тъй като бе мила и чаровна и щеше да бъде прекрасна съпруга. Състрадателна, винаги готова да угоди, с мили обноски — тя бе пълна противоположност на сестра си.
Найджъл го повика на масата, но Улфрик остана на мястото си в подножието на стълбите — нямаше да позволи на проклетото момиче да се изниже скришом от замъка и отново да изчезне за цял ден. Припомни си, че предния ден тя също се бе качила по стълбите, но след това бе изчезнала, без да слиза долу. Улфрик попита един минаващ слуга дали има и друг изход и застана до стълбите близо до параклиса.
Не след дълго чу леките стъпки на жена, която слизаше надолу. Трябваше да признае, че момичето наистина бе умно. Последната й забележка миналата вечер, преди да си тръгне, наистина го бе развеселила. Да му поднесе на тепсия собствения му език, наистина не й липсваше дързост!
Обаче остана изненадан, когато видя кой слиза по стълби те — беше Джоун. Внезапно му хрумна една мисъл.
— Изглежда съм закъснял — рече той, когато младата жена стигна последното стъпало, — тя вече не е горе, нали?
— Тя?
— Не е нужно да го увърташ и да печелиш време, Джоун. Значи тя е решила и днес да се скрие от мен? Няма да…
— Грешиш.
— Нима? — намръщи се Улфрик. — Тогава ще ми покажеш…
— Вече го направих — загадъчно отвърна тя, мина покрай него и влезе в залата.
Веждите му се смръщиха още повече. Никак не обичаше гатанките, а точно това му бе поднесено току- що. Остана за миг в подножието на стълбите, опитвайки се да реши дали да се качи горе й да потърси годеницата си, макар да бе сигурен, че няма да я намери, или да последва сестра й и да се опита да разбере какво искаше да му каже преди малко.
Накрая изръмжа недоволно, влезе в залата след дамата и откри, че там имаше… две дами. Спря като закован и смаяно се втренчи в двете жени, седнали отдясно и отляво на баща си, и двете облечени в рокли от светлосиньо кадифе, с тъмносини наметки отгоре, със сини покривала на главите — бяха напълно еднакви!
Сигурно така му се струваше от светлината, нямаше друго обяснение — въпреки че през прозорците струеше ярка дневна светлина, която не оставяше затъмнен нито един ъгъл в просторното помещение. Младият мъж пристъпи две крачки, но не откри никаква разлика. И двете дами имаха едни и същи форми, облечени бяха по един и същ начин, и двете бяха невероятно хубави и… напълно еднакви! Улфрик направи още няколко крачки напред и забеляза, че едната рокля бе украсена покрай врата и по ръкавите със златиста бродерия, а другата бе избродирана със сребърна нишка, но това бе единствената разлика. Лицата на двете млади жени бяха съвсем еднакви!
Как не го бе забелязал досега? Много добре знаеше защо. Всеки път, когато поглеждаше към Милисънт Криспин, виждаше вбесяващите дрехи, които носеше, и изобщо не се бе вглеждал в лицето й. Бе забелязал краката й, ясно очертани от тесните прилепнали панталони, и бе изпитал раздразнение, че и другите мъже можеха да ги огледат. Не си бе дал труд да се взре по-внимателно в изпоцапаното й лице и да открие какво се крие под мръсотията. Освен това всеки път погледът му се бе замъглявал от ярост, защото тя бе тъкмо това, което се страхуваше, че ще бъде.
Изпълнен с неудобство, Улфрик продължи към издигната платформа, където седяха господарят на замъка и двете му дъщери. Не знаеше до коя трябва да седне, а и нито една от двете не го гледаше, което би могло да му подскаже коя е годеницата му.
Младият мъж рядко се бе чувствал толкова несигурен и това никак не му харесваше. Нито пък му се нравеше усещането, че са го направили на глупак, защото именно така се чувстваше. Как бе пропуснал да разбере, че лорд Найджъл Криспин има дъщери-близначки? Баща му сигурно му го е споменавал, но Улфрик не му бе обърнал внимание, тъй като никога не се бе интересувал от дъщерите на лорд Криспин, за да запомни този факт. Сам си бе виновен за неловкото положение, в което се бе озовал.
Реши да рискува и се запъти към тази от близначките, която седеше по-близо до стълбите.
Тя бе достатъчно любезна да го поправи и прошепна, преди Улфрик да се настани до нея:
— Сигурен ли си, че искаш да седнеш тук?
Очевидно не беше, защото той продължи към празното място до другата близначка. Обаче и тази се извърна към него и прошепна:
— Аз съм Джоун, лорд Улфрик. Не предпочитате ли да седнете до годеницата си?
Той се изчерви и усети как целият пламва, когато чу тихото кискане на другата близначка. Лорд Найджъл се закашля, явно разбрал какво бе направила Милисънт, тъй като бе свикнал с лудориите на двете си дъщери.
Улфрик не намираше ситуацията за забавна, особено след като му се наложи да се обърне и да се върне в другия край на масата. Можеше единствено да бъде доволен, че не се бе посрамил още повече, като благодари на първата близначка за очевидно лъжливото й предупреждение.
